Монетите на нашето милосърдие
Свещ. Ясен Шинев
Днес всички говорят за благотворителност. Шумят и убеждават да се отдава, раздава и помага, и сякаш с тези трескави кампании се стремят да потърсят начин за реализация в обществото, жадуват за едно трудно разбираемо разтоварване от духа на консумативността, който е заразил човека на новото време. Като че ли с това търсят индулгенция за своето користолюбие, което се е превърнало в общоприет начин на мислене.
Но доколко тази широкомащабна благотворителност, облечена в най-красиви фрази, е чиста, духовна и християнска, в най-истинския смисъл на думата?
Да, това е форма на милосърдие, но доколко Христос го приема като дар и жертва пред Неговите свети нозе? До каква степен Той не само я благославя, но и изрича Своето пълновластно „амин” от дълбочината и съкровеността на Боговдъхновеното Си учение? Може ли да бъде заблуден от синовете човешки?
Наистина, цялото Свещено писание е пропито от духа на милосърдието, от книгите в Стария и Новия завет бликат наставления. Но всичко това е някак си външно, с ясната цел родените от жена да се самопринуждават към тази милостиня – чиста монета ли е тя или фалшива, както всички останали?
Спасителят изрича ясно и точно: „А когато правиш милостиня, нека лявата ти ръка да не знае какво прави дясната” (Мат. 6:3-4). Тези думи са като чисти капки роса, попаднали върху изсушената земя на този студен и враждебен свят. Те са истинско откровение сред парада от фалш, лицемерие и суета. С тях Пречистият Иисус сякаш разобличава всеки опит за подмяна на автентичното духовно и сакрално разбиране за добродетелта. Нима не е изрекъл кой е най-чистият принос пред престола на Бога: „Защото да би искал жертва, аз бих ти дал, но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено, Ти, Господи, не ще презреш” (Пс. 50:18-19).
Бог призовава вътрешния човек, докосва онова тихо Царство Божие, късче небе, което е осветил и поставил в душата на всеки. Като Тайновидец иска от него да прояви своята лична милост и да поднесе най-съкровена жертва, преминала през трепета на едно красиво сърце! Другото е външност, обвивка, облекло, което в най-добрия случай е израз на милостта, която извира отвътре.
В този дух е и наставлението на св. Йоан Златоуст, който изрече: „Милостинята само тогава ни носи победа, когато я правим с цялото си имущество, а не с непотребните ни останки. Тя е полезна само тогава, когато не се прави на показ, пред хората… Даваш ли милостиня, нека види само този, който я получава, а още по-добре е, в случаите, когато е възможно, и дори той да не види” („От извора на цар Симеоновия Златоструй”, стр. 18).
Тези думи са толкова проникновени и звучат така актуално, че носят белега не само на дългогодишния опит на духовника, но и преди всичко са чисто откровение свише, от Духа Светаго. Те докосват сърцевината на проблема, онова зрънце, което всеки от нас, особено вярващият, трябва да прегледа в себе си и да се огледа в огледалото на Христос.
Колко често ние или се оправдаваме, или удобно се самоуспокояваме с факта, че даряваме нещо от себе си, но всъщност това е от нашият излишък, а не ежедневният залък, от хлеб наш насущний. Предпочитаме да освободим домовете, а и сърцата си от толкова много неща, които отдавна не ни вършат работа, останали са извън всякаква употреба и дори ни натоварват със своето тихо присъствие. Ние прочистваме или очистваме, но не отдаваме от себе си в съкровения и чист смисъл, в който го изисква Пречистият Иисус. Това е самоприсъдата на нашето ограничено лично разбиране и израз на беден духовен живот. Признак, че не сме дорасли да дадем зрели духовни плодове.
А в още по-силна степен нашата непълнота и дори отстъпление се вижда във външния израз на проявената от нас милостиня. Спасителят Христос изисква от истинските и верни свои чеда да „дадат тайно”, колкото се може по-тихо и дори невидимо за околните. А на нас, окаяните и горделивите, ни е толкова приятно, когато те, другите, ни видят или дори коментират нашата милостиня. Колко лесно изпадаме в самоопиянение от видяното наше добро… В особено ярка степен тази показност се отнася за огромната част от невярващите, които прокламират даренията, извършени по време на големи празници. Колко леко попадаме в капана на почти неизбежната прелест. А във всичко в личния духовен живот на православния се изисква едно – смирение. Смирение в тъгата, в радостта, в победата, в загубата. Но тихо. Просто смирение. Смирение, когато приемаме и когато даряваме.
Нека всеки един от нас да прегледа тайника на своето сърце и да го очисти от налепите на суета и прелест. Нека види доколко неговата жертва е чиста пред Пречистия Иисус и да принесе пред Престола Му истински, а не фалшиви монети. Да превърнем милостинята в благословение, а не в самоосъждане, заблудени от своята непълнота и ограниченост.
