Морализмът е болест

Най-сигурният начин да прогониш някой новоповярвал от Църквата е да му говориш за ясни и категорични правила, и да увещаваш упорито какво, как и в кой точно момент да го направи. И обратно – да изреждаш подробно какво задължително не трябва да извършва. Когато една душа е докосната от небесния огън, който слиза свише и я възпламенява с благодат, тя изпада в едно особено опиянение, религиозен възторг и вдъхновение, което не може и няма как да бъде обяснено на другите, недокоснати от този неземен порив хора. Това обръщане, или „изливане на духа“, както го наричат протестантите, е сигурен признак за второто раждане, обновление от Духа Светаго. И ако на тази душа някой вътрешен църковен човек започне да изтъква и натяква целия репертоар от „какво, къде и как“, се появява опасност новоповярвалият не само да се смути и да изпадне в особена безтегловност, но и да бъде прогонен от Майката Църква. И във висша степен това се отнася за православен вярващ, последовател Христов, изповядващ учението на Източната Църква.

Защото Светото Православие не е сбор от идеи, методика от правила, ясна и добре подредена структура от богословски постулати, а вътрешно, изповедническо учение, насочено към онова съкровено кътче в душата, за което проповядва Спасителят и Светите отци. То е светая-светих на християнството и в него трябва да се пристъпва с трепет и искрено благоговение. Православният човек е дете на Бога, което обича да гука в обятията на Баща Си и да усеща как Той го милва и обгръща с топлина и любов.

Всякакъв опит за схоластика и академизъм в подхода е изцяло неприложим за него. Той не само няма да го разбере, но и бързо ще отхвърли от себе си този груб и нразбираем подход. Категоричният императив на Кант е абсолютно неприложим за Светото Православие. Неговият призив „Ти си длъжен!“ може да бъде чут и разбран в богословска и социална среда, но не и на осветената земя на православните. Тук, при нас, не трябва да се проявава!

Но уви, в живота се срещат духовници и опитни миряни, които посрещат на входа на храма новоповярвалия и с особена, разпалена настойчивост и грижа, му обясняват как да влиза, пред коя икона да застава, колко поклона да направи и колко свещи да запали. Обикновено това са тези мили и досадни „бабички“, възрастни жени, които са възприели мисията да бъдат благовестителки и носителки на реда в храма. Те винаги знаят всичко за реда и енорияшите, и ги следят със зорко око. Те са цензурата и „вътрешният отдел“ , и едва ли не имат специални правомощия. И ако някой друг дръзне да излезе от този порядък и да пресече тънката червена линия, начертана от тях, той трябва да бъде разобличен и порицан пред другите. За този особен феномен предупреждават много руски богослови и духовници от 90-те години на 20 век в Русия, като дякон Андрей Кураев, Вл. Воробьов и Д. Смирнов. Подобен тип вярващи биват наричани с пълно основание „най-големите носители на суеверията в градските и селските енории“. Техните наставления обикновено нямат нищо общо с правилата на Източната църква, и не само че не са благословени от владиката и свещеника в храма, но и нямат одобрението на преобладаващата част от миряните. Спрямо своята лична воля обаче те са възприели ролята да „коват“ правила.

Наистина Светото Православие има своята догматика, която е изкована от дълбините на многовековния опит, и е плод на много разсъдливост и наблюдения от поколения отци, изповедници на вярата и благодатни духовници. Тя е оградата, имунната система на Източната Църква. С нейна помощ нашата обща майка бди и отблъсква изкушенията и внушенията, които я връхлитат от света и от дявола. Никъде в своето Свято служение в плът Спасителят Христос не е е говорил така изобличително, както когато се обръща към книжниците и фарисеите. Тогава е изключително твърд и категоричен, и думите му са изпълнени със свещен гняв. Неговото „Горко вам!“ кънти необикновено мощно и храбро. Тогава повече отвсякога Той държи духовен меч в десницата Си. Носителят на Новия завет и вдъхновител на едно богооткровено учение не може и не иска да приеме този „дух на тежест“ и застинала рутина, който е завладял духовенството. Грубо скованите рамки притискат истинските, трептящи търсения на богомолците и превръщат поклонението пред престола на Бога само в сух обряд и наследена традиция.

По възхитителен начин това е проумял прекият продължител на делото на Иисус ,“апостолът на народите“, свети апостол Павел, който изрича: “буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6). Светото Предание на Източната църква изобилства от примери на благодатни старци, известни и неизвестни автори, които в патериците и в своите лични наставления призовават проповедта на Словото да се извършва с простота, любов и достъпност към всяка душа. Без излишно многословие и външна назидателност, а с дух на разбиране към всеки. Един от забележителните боговидци на 20 век, св. Паисий Светогорец, обичал да повтаря на идващите при него поклонници, да говорят за вярата си в света, но кротко и мирно, “като приятели, а не като учители“. И въпреки че едва ли се е спирал подробно на каноните на Православната църква, той е включвал в това “учителстване“ назиданието, насоките, формирането на конкретно мнение и подчинението на сухите правила.

Атонският подвижник, а и всички съвременни старци, обръщат особено внимание на това, че всяко благовестие трябва да се извършва като се набляга на любовта Божия, прошката и милостта, като се изтъква съкровеният дух на Светото Православие за сметка на всичко останало и особено да се предпазват хората от първоначалните предупреждения за отплата, въздаяние и пребиваване в преизподнята. Питащият, интересуващият се човек трябва да бъде привлечен и убеден с любов и търпение, а не назидаван и заплашван. И не дай Боже, затрупван с богословски постулати и канони, и стресиран от бъдещи епитимии.

Истинската християнска мисия винаги е била такава. Мирна по дух и кротка като отношение към другия, защото е глас на Царя на Мира и любовта, Пречестия Иисус, Който е Син Божи и път до блаженството в Несъкрушимото царство. Спасителят с топла загриженост се обръща към всички, които обитават този студен, враждебен и пронизан от демони свят, с тихото: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:29). Той протяга ръцете Си от Кръста, за да прегърне всеки, който искрено търси изцеление и изход от бремето на притискащото го битие. Поколения наред „родените от жена“ страдат от едни и същи проблеми, произтичащи от първородния грях, чрез който в света са навлезли смъртта, проклятието и грехът. Особено сега, когато светът е потънал изцяло в настъпващата стихия на глобализацията. Съвременният човек не е склонен да слуша и приема натрапени външни правила и изповядването на морал по агресивен и несъобразен със самия него начин. Той няма нито време, нито желание да слуша, тъй като е връхлитан отвсякъде от информация и изкушения. Затова инстинктивно се отбранява и рязко отхвърля всичко, което идва отвън като натрапена интервенция, дори това да е полезно и спасително за него. Той е прекалено чувствителен, податлив и раним. Прилича на парче кварц, който отвън е твърд, но е ронлив и лесно може да бъде сломен.

Най-добрите социални психолози и психотерепевти изтъкват точно това. В трудовете си Дейл Карнеги, Ерих Фром и М. С. Пек излагат по различен начин една и съща теза, а именно, че натрапването на правила и грубо проповядване на морал събужда съпротивителна реакция и провокира рязко отхвърляне, като отработен рефлекс срещу нестихващите интервенции върху психиката на личността. А напротив – кроткият и тих подход дава плодотворни резултати. Дълбинната психология, особено силно развита след Ницше и Шопенхауер, изтъква именно това. Тя разкрива многопластието на човешката личност и се опитва да разбере нейната загадка по неподозиран дотогава в развитието на човешката цивилизация начин. Морализмът е болест на духа и духовна съблазън. Пораженията му могат да бъдат не само трайни, но и непоправими във всяко отношение. Горчиви са плодовете от неговото подценяване. Лечението се състои в насочването на вниманието към простотата, чистотата и достъпността на Светото Православие. Светата Църква е лечебница, “вечната Витезда“, която изцерява всяка болест и немощ, и в нея няма място за привнесени болестообразуващи организми, които могат за замърсят живата вода на изцелението и да попречат на нейната терапевтична роля в този демоничен свят.