Моят път към Православието (Част 2)
В първата част на моя разказ ви запознах с пътя на живота ми, като се започне от младежките години, ръкополагането ми за баптистки пастор в Южните щати и се стигне до начина, по който стигнах до Православието. Само че в този текст не получи отговор въпросът: „Какво е накарало този баптистки пастор от Южните щати да стане православен свещеник?” Именно това е въпросът, на който ще се помъчим да дадем отговор тук.
Обръщането ми към Православието не предполагаше непременно, че един ден ще стана православен свещеник. Според сравнението на мой познат епископ „да бъдеш православен свещеник и да бъдеш баптистки пастор са две толкова различни неща, колкото да управляваш селскостопански самолет-пръскачка и Боинг 747”. В моите представи обаче всичко това беше като преминаване от малкото градче, в което си отрасъл, към живота в голям град. В градчето усещането, че познаваш всички и че всички познават теб, ти създава някакво чувство на увереност и спокойствие. С течение на времето почти не остават места и хора в това градче, които да не познаваш. В големия град също намираш много познати неща – като например „Макдоналдс”, „Бъргър Кинг”, бензиностанции, квартални магазини, къщи, коли. Но при все това за теб винаги остават множество неизвестни и непознати неща. Нещо повече, дори не помисляш, че изобщо някога можеш да опознаеш абсолютно всичко. Това е процес на опознаване, който продължава до края на дните ти.
И аз по подобен начин намерих в Православната църква немалко познати неща. Целият си живот бях посветил на Библията, а в Православната църква тя намираше много по-голямо реално приложение, отколкото в която и да било от познатите ми религии. Молитвата също имаше съществено място в моя живот, а Православната църква набляга изключително много на нейното значение и наставлява вярващите да се стремят дори към постоянна молитва. Нещо повече, аз не познавам друга Църква, която да е така дълбоко отдадена на общата молитва. Винаги съм искал хвалението и благодарението на Бога да имат реално присъствие в моя християнски живот, а в Православната църква това не се свеждаше само до няколко песнопения – то изпълваше цялата богослужебна практика на Църквата. Постът – нещо, което преди това бях практикувал индивидуално и от време на време – представляваше редовна практика в живота на християните. Всъщност за православните е почти немислимо човек да не пости, щом твърди, че е християнин, и щом е в добро здраве. Точността в учението за вярата, и най-вече – за Иисус Христос и Светата Троица, беше от първостепенна важност за мен, а там не само че активно се проповядваше, но беше заложено дори в основата на цялата православна химнология. Никога преди това не бях слушал песнопения с толкова изразен догматичен характер. Моята слабост към евангелизаторска дейност, каквато не винаги наблюдаваме в практиката на отделните православни енории, е нещо, което откриваме в цялата история на Православната Църква, изразено в обръщането към Христа на цели народи и култури. Макар и в някои енории да липсва ежедневната грижа към крайно бедните, която е важна част от моята практика, много са великите светли примери (в общия живот на Църквата), които са доказвали необикновена ревност и всеотдайност в това дело. Духовните дарове, за които винаги съм жадувал, не намираха видим израз в живота на всички православни, но пък в своите проявления те бяха неповторими по своята сила и неподправеност. В Православната Църква аз открих в пълнота всичко, което разкрива чистотата на християнското учение.
За мен обаче напълно непознати бяха многообразните богослужебни последования, църковните празници и пости, специфичният православен дух, благоуханията, камбанният звън, великолепните духовнически одежди, литийните шествия, тонът на църковните песнопения. На моменти се чувствах като пътник в машина на времето, който бе слязъл някъде в далечното… минало. Съзнавах, че подобно на човек, пренесъл се в огромен град, аз никога няма да мога да опозная всичко в Православието.
Трябваше да науча толкова много неща. Те не се ограничаваха единствено с литургичния живот на Църквата. Необходимо беше да се насоча към дълбините на Православното учение. Важно беше да вникна още по-внимателно в наследството на Отците на Църквата. Да се запозная по-задълбочено с житията на светците. Но най-важното от всичко беше да се науча на истински православен живот. Да се науча да бъда мъртъв за собственото си „аз”, да давам пред духовния си отец отговорно обяснение за своите действия, да изследвам внимателно всяко тъмно кътче в душата си.
И когато си дадох сметка колко много неща имам да научавам, аз взех да се съмнявам, макар да се чувствах призван за свещенослужител още от моята младост, дали изобщо някога ще имам вещината да се заема с трудната задача да водя и други хора по пътя, по който сам току-що бях поел. Прочетох „За свещенството” на св. Йоан Златоуст и това още повече угаси амбициите ми да получа ръкоположение. Ставаше дума за нещо наистина страшно отговорно. Аз така силно се привързах към работата на нашия православен храм, че накрая станах църковен настоятел, четец и диригент на хора. Но когато все пак се записах за задочно обучение в семинарията „Св. Тихон”, това беше благодарение на енорийския ни свещеник, отец Джон Андерсън, който упорито ме насърчаваше и убеждаваше да сторя това.
Тъй като имах богословски опит и бях учил в баптистка семинария, аз реших, че новото обучение няма да бъде никак трудно за мен. Знаех как да подбирам важни материали и да водя записки. Даже и от изпити не се страхувах. Но като цяло този нов курс на обучение се оказа доста тежка задача. Въведението в православната догматика, което ми преподаваше протойерей Теодор Хекман, беше същинско изпитание. Изглеждаше ми невероятно, че един подготвителен курс може да е така всеобхватен и изчерпателен. Едновременно с това в тези часове нямаше място за празни разсъждения или оригинално богословско мъдруване, което намираше естествено място в баптисткото обучение. Което обаче съвсем не означаваше, че това е някакво сухо, безинтересно, високоумно богословие. Нещо повече, именно то ме научи, че истински богослов е този, който се моли, и ако човек умее да се моли, това го прави богослов. Да научаваш истини, но да не ги прилагаш в живота си, е белег на крайно паднала душа. Аз често пътувах до семинарията. Забележително красиво беше нейното местоположение в планината Поконо. Но най-притегателното за мен беше това, че тя се намираше в непосредствена близост до най-стария православен манастир в Северна Америка. В него течеше активен монашески живот. Монасите там пребиваваха не само в молитва, но и в смирение, мир и радост. Нещо ми подсказваше, че от хора като тях мога да науча много.
Двамата с моята съпруга имахме планове след четири години да се пренесем там. Тя трябваше преди това да продължи обучението си, за да има повече шансове за работа. Един от двамата задължително оставаше при децата. Случи се така, че през периода на нейните курсове в един медицински център, тя легна болна от грип. Беше точно вечерта преди да се яви на последния изпит. Нейният преподавател не допускаше поправителни изпити. Двамата заедно започнахме да молим Бога да я изцели. В два часá през нощта чух звук в спалнята. Събудих се и видях до съпругата ми да стои ангел. Направих кръстен знак, за да се уверя, че това е ангел Господен. Той си остана на мястото. Гледах безмълвно близо пет минути, а после ангелът изчезна. Още щом се събуди, моята съпруга каза: „Чувствам се прекрасно”. Бог беше изпратил Свой ангел да я изцели! В крайна сметка тя завърши курса с най-висок успех от цялата група.
По време на моето обучение в семинарията, финансовото ни положение беше доста по-различно от очакваното. Имаше даже крайно безрадостни периоди. Един мой съученик от семинарията – днешният преп. отец Емил Хютинън – сподели с мен нещо, което бе научил от своя духовник, и това ми вдъхна голям кураж: „Щом си решил да станеш свещеник, Бог ще ти дава от каквото имаш нужда, точно когато ти е нужно, но не повече.” Животът доказа, че тези думи са изключително верни. Когато двигателят на колата ни гръмна, ние получихме нов от някакъв анонимен дарител от храма „Св. Михаил” в Джърмин. Когато в семейството ми имахме нужда от зимни дрехи, на прага на входната врата намерихме чанта, пълна с прилично зимно облекло. Когато не са ни достигали пари за храна, намирали сме фризер с прясно еленско месо. И до ден днешен (в нашия живот) продължаваме да получаваме по такъв начин някои необходими неща. Така например, когато станах свещеник и се установихме да живеем в Уеймарт, Пенсилвания, по телефона ни се обадиха да ни кажат, че ще трябва да платим триста долара за колата – бяхме я оставили на поправка, след като претърпяхме инцидент, при който извършителят избяга. Двамата със съпругата ми седнахме на масата и взехме да размишляваме как бихме могли да платим за това. Когато нашият син слезе да отвори пощенската кутия, във входната врата намери пъхнат бял пощенски плик с триста долара в брой.
Колкото и да бях недостоен, през моя последен семестър в семинарията Архиепископ Хърман реши да ме ръкоположи за свещеник. Никога не съм се чувствал напълно достоен за тази работа, но Бог се грижи за Своите създания от пръст и силата Му се в немощ проявява. Той ни дава, Което ни липсва, и щедростта Му се проявява във всичко, което е в нашите молитви и мисли.
Дано чрез разказа за моя духовен път Бог влее сили във вашия духовен път за слава на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. | www.orthodoxresearchinstitute.org
Превод от английски: Анжела Петрова
Название: Вегетарианство и его отличие от христианского поста
Автор: Святитель Тихон, Патриарх Московский и всея Руси
Издательство: Новая книга
Год: 1996
Страниц: 19
http://depositfiles.com/en/files/yg436368q
Това, че отец Джон още в началото на пътя си към православието е „видял ангел“, както съвсем убедено твърди, не ми позволява да прочета до края писаното от него.
Драга г-жо Делева,
ако аз Ви кажа че в американска православна църква Видях коленичила пред иконата на Христос американка „да Гори“(но да не изгаря.. :sigh: !)обхваната от „Огън“, ще ми повярвате ли??! Дори на мен да не повярвате,
поне още 10 свидетели,от първата редица най-близо до иконостаса,убедено твърдят,че също „са Видели“ точно това,което и аз! Тъй като православните американци нямат традиция групово да халюцинират, препоръчвам Ви поне в този случай да им повярвате.
Колкото до „горящата“ жена,казва се Кимбърли,тя сподели с мен, че за първи път в живота си е почувствала истински мир,а година по късно стана монахиня в манастира Св.Варвара до градчето Санта Паула в Калифорния.Предполагам,че бихте могла да се свържете и лично с нея чрез сайта на манастира.
[quote name=“Иван Николов“]Видях коленичила пред иконата на Христос американка „да Гори“(но да не изгаря.. :sigh: !)обхваната от „Огън[/quote]
Това е признак за явна прелест, срещу която предупреждават св. отци.
Отче Павле,
да считам ли че и Мойсей изправен пред горящата къпина е бил в „явна прелест“ (според вас)?! А над Апостолите на петдесетница наистина ли са слезли огнени езици или са имали групова халюцинация?! „Свещения“ огън на Великден в Ерусалим, за който се знае че „гори но не изгаря..“ Реален ли е вече 2000 години или е „прелест“ в която изпадат масово всички присъстващи на събитието православни при това всяка година?! Питам,понеже протестанти видели Огъня на Божи гроб ,твърдят че е „от сатаната“ и е „измама“, т.е. „прелест“ като бихте се изразили Вие.
И последен въпрос относно обяснението Ви за „прелеста“. За кого беше? За нас,които видяхме Огъня, или за жената,върху гърбът на която беше,но самата тя не го видя ,а само „почувствала мир в сърцето си“ по време на молитвата си.По късно тя се сети че забелязала пламъче да се спуска по ръката и когато палела свеща си от кандилото пред иконата,но тя го тръснала и не разбрала какво станало с него по нататък…
[quote name=“Siluan“]Отче Павле, да считам ли че и Мойсей изправен пред горящата къпина е бил в „явна прелест“ (според вас)?![/quote]
Когато стигнете Мойсей, ап. Павел и Господ, обадете се, за да ви се поклоним. Фактът, че един миг в годината на най-святото място става чудо, не означава, че то става навсякъде, винаги и с всекиго. Внимавайте с тези знамения, защото дяволът днес е по-силен от всякога. Ванга предсказва, Дънов написва 600 книги, а суфиите левитират, но всички тези номера нямат нищо общо с Христос.
Един демон се явил в сияние на един благочестив монах и му рекъл:
– Отче, Бог ме изпрати при теб, за да ми се поклониш!
Монахът смирено отвърнал:
– Сигурно си сбъркал, защото аз не съм достоен да виждам ангели.
След това той се прекръстил и демонът изчезнал в облак сяра.
😮
Не може да се стигне да консенсус в това отношение. Преди години в спор с един познат комунист /но не от крадците/, а идеалист – чух следното: “ Дори и да дойде Господ и да седне срещу мен, аз пак ще кажа, че няма Господ, защото от мен зависи това – има ли Господ или няма“.
Какво може да се каже повече! Ако предварително си решил, че когато се молиш на Бог, ако Той отговори на молбите ти – това задължително е прелест. То ще си остане прелест! Въпросът, който остава е – защо се молиш тогава. И молиш ли се?
Нещата са много прости, ако си обикновен човек – обикновен и истински е мирогледът. Обаче, ако се притеснявам, тогава мога да изляза извън контрол и никой да не може да ми помогне. В днешно време е безумие да се вживяваме като анализатори– богослови. Безумие е и да се притесняваш, това е егойзъм и гордост, кога осъзната, кога неосъзната. Ще кажа за себе си, че съм изстрадал човек и ако не знаете какво е болка, истинска и смазваща до премазване и обезобразяване, лесно ще говорите или дрънкате. Ама я се опитай да подадеш ръка на някой, който не ти е симпатичен… За любов ли, за Бог ли, за какво да си хортуваме? За пости ли, за маниащина ли става дума? Човек разбира какво е егойзъм и после какво? В България всеки прави другите на луди и лъже. Примерът тръгва от Църковните Шефове, политиците, бизнесът на големите, търговците на дребно, обикновените хора и т.н. И всичко е нормално и наред, така е прието.
Но я се опитайте да разберете, да обичате, без да се оправдавате и играете. Опитайте и подайте ръка на този, който е паднал. Ако го направите, едва ли ще си губите времето във форумите и насила да се изкривявате и показвате. Та любовта и молитвата са две здраво свързани връзки с Бог , в сърцето на този, който не се превъзнася над другите и себе си. Човек, ако е объркан и паниран до полуда, това не означава, че е отписан или за нищо не става. Няма хора, който не стават. Има горделивци и лицемери, слаби или силни само душически с много „опит и знания“. Другото е да бъдеш себе си с Бог.
Нека Несимпатичният си оправи Й-краткото, че с неговият „егойст“ стана пословичен.
Освен това той нарича безумие това да анализираш, да се притесняваш. А не приема за безумие, когато хули Църквата, търговците на дребно и обикновенните хора.
Няма „отписан“ човек, освен ако не се е самоотписал.
Да подадем ръка на падналия. Добре, но кои е той? Къде е? Какво иска?
Когато каже – може да получи помощ, ако е във възможностите ни. Убедена съм, че и други хора мислят същото.
Не хуля, а казвам истината, която на мнозина не им харесва и не са съгласни. Лъжата е държавна политика и доктрина у нас. Егоизмът е човешка черта, нищо ново под слънцето, а подръж ми шапката и мижи да те лажем, па после познай кой ще е виновен?!
Пази Боже, някой в нужда да потърси помощ от самозабравили се богослови – самозабравянето ще е двустрано. И после, пак ли ще има виновни и невини?
Нямам нищо против богословите и христианализаторите, стига да не ме правят на луд. Трябва ли да бъде правен някой на луд? Отговорете си сами! Ако е за играта, те ви игра.
Имам една друга мисъл и въпрос. Защо Светият Синод се нарича така и какво свято има в днешните Владици? Решенията им са първо политически, а след това маскирани с маската на духовността. Дали ще се радват мъчениците избити в Батак, ако разберат с каква мръсна и позорна цел се използва смъртта им? Църквата и политиката винаги са били едно цяло, ако приемем, че политиката е на световния княз-злото, тогава Църквата има ли Христос в политическите си общонародни и държавни дела? Който може да мисли, ще мисли и разбира какво става. Който не може, може да си играе на дребно.
Каква е мръсната и позорна цел с която са канонизирани баташките светци, господине? Ако изключим, че някой беше написал много прочувствено есе, с което някаква комунистическа особа парадира – друго позорно според мен няма. И защо си мислите, че някой Ви прави на луд?
А по отношение на Светия синод и владиците – мнението ви е лековато, както и всяко мнение, зад което стои анонимност, а не име и човек.
[/quote]“Когато стигнете Мойсей, ап.Павел и Господ,обадете се,за да ви се поклоним.[/quote] Уважаеми Теология ШУ,преди време Ви написах,че „теологията сериозно Ви куца“, тук за пореден път го потвърдихте! Никъде не става и дума някой на някого да се покланя,това са Ваши болни и безпочвени асоциации.Колкото до разказа на отеца той изрично е написал:“ Направих кръстен знак,за да се уверя, че това е ангел Господен.Той си остана на мястото..“Как четете??! Във въпросите си, споменах „Апостолите на Петдесетница“,а Вие пишете ап.Павел? Теоложе (??) 🙁 ,нима не знаете че ап.Павел НЕ Е присъствал на Петдесетница(Деян2:1-3) и Господ го обръща доста по късно(Деян9:1-8)..ами какво знаете тогава?! А пътя на Мойсей,ап.Павел и Господ (Богоуподобяване чрез
смирение) Е пътя на всеки православен,кой докъдето стигне..и няма нужда всеки да Ви се обажда! Йоан 14:12″..който вярва в Мене, делата що Аз върша,и той ще върши,и по-големи от тях ще върши;“12:34″Аз рекох богове сте“
Георгиева, от коментарите Ви разбирам, че защитавате каузата на подлостта, лъжата, лицемерието, превъзпитанието, превъзнасянето над другите, унижаването им, жаждата за гуру спасение и наглата лъжа „ама ти нищо не казваш“ Сега разбирате ли защо християните и богословите са трън в очите, защо неопитните и незнаещите не се чувстват уютно сред такива хора.
„Всяко чудо за три дни, или три години“ – прочетох този коментар и веднага си помислих, че е на някой млад човек повярвал в желанието си и писнало му от превъзпитанието на гуру спасителите – създаващи характеристика и отношения на базата на фантазии, слухове, клюки и подобни безсмислени уж богословски анализи. Сега разбирате ли ме? След няколко петилетки, може би всички ще станем старостилци, може и да не станем, но нищо не може да се направи и толкова ли е важно? Бог няма да ни остави ако ние не го оставим.
Може би малко прекалих, или много прекалих и ако бъде публикуван коментарът ми, ще си позволя да ви поздравя с песен на една от любимите ми групи, от когато слушах музика. Така, може би, ще разберете от кой тип идиоти съм, ако изобщо ме разбирате. Винаги съм мислел, че нямам право да се отнасям зле с хората каквито и да са, като изключим неосъзнатото и осъзнато нежелание да бъда нормален, породено от болестта ми от недалечното минало, това е беше болката и каприза на глупостта, простотията и егойзма. Потърсих помощ, защото не знаех какво да правя, може да съм позирал в началото и да съм неадекватен Не ми беше лесно, и сега не е. Не съм се научил да живея, още съм капризен и малко глезен. И отново съм зад решетките на псевдо свободата, но съм щастлив, защото виждам вече краят, краят на доброволното свободно затворничество. Или само така си мисля
http://www.youtube.com/watch?v=_xBhRwpuR-U
[quote name=“несимпатичен“]ще си позволя да ви поздравя с песен на една от любимите ми групи, от когато слушах музика. http://www.youtube.com/watch?v=_xBhRwpuR-U%5B/quote%5D
Тази песен, който предлагаш, е къвър на оригинал и се отнася към него като боядисана лимонада към 25-годишно шотландско уиски. Зарежи боклука и чуй оригинала:
http://www.youtube.com/watch?v=iDPjYZxi0n8
Благодаря за поздрава, въпреки, че не съм много в час с тоя тип музика. Виждам че егоист отново го пишете с „Й“. Не разбрах нищо от обвиненията Ви, несимпатичен. Ако искате да ми кажете нещо по-определено, точно, ясно, незавоалирано, дори и да е нелицеприятно – пишете ми на лични. Иоио съм. Разбрах че сте капризен и глезен. Това не ми пречи. Разбрах и това, че ме обвинявате в старостилство ли, в някакво лошо влияние върху някого ли? Че защитавам, когото не трябва ли? С две думи – нищо не разбрах. Така че да не занимаваме другите със себе си. Пишете ми.
Георгиева, Вие, може би искате да се защитите от мен – чудовището, но кажете ми аз как да се защитя от лицемерието и подлостта на гуру спасителите и спасяващите се?
[quote name=“несимпатичен“]Георгиева, Вие, може би искате да се защитите от мен – чудовището, но кажете ми аз как да се защитя от лицемерието и подлостта на гуру спасителите и спасяващите се?[/quote]
Въпреки, че се наричате сам „несимпатичен“ и дори по-лошо, не мисля че сте такъв.
Ако имате проблем в отношенията си с някакви хора – кажете им го. Не така с някакви хвърлени обвинения пред някаква аудитория. Намирам за несериозно да се говори за важни неща пред много хора, както и скрити зад анонимност. Възможно е това да притеснява лицата, които визирате, и да не стигате до градивен диалог по тази причина.
Под „прикритието на нощта“ , както наричам анонимността – не се вършат добри неща. Никой или поне аз, не бих очаквала нищо добро от скрит човек. Бих се усъмнила дори в дядо Коледа с огромен чувал подаръци. Нека не забравяме в какви времена живеем.