Наистина ли всичко зависи от Бога?
О. Ясен Шинев
Когато някой започне да води активен духовен живот, изненадващо забелязва, че в света на светото Православие има твърдения, които са се наложили едва ли не като вечни и неотменими. Незнайно откога и откъде са се появили и останали, и са плод на недостатъчно разбиране от страна на вярващите. Звучат някак си безобидно, но носят дълбоко в себе си тънка, едва доловима съблазън, която може да хвърли сянка върху осъзнаването на принципите на вярата. Едно от тях е твърдението, че едва ли не всичко в света и в самите нас зависи само и единствено от Господа Бога, и ние, каквото и да правим, си оставаме напълно и безусловно зависими от Неговия мощен промисъл. Затова и толкова често можем да чуем в храмовете и в разговорите между миряните възклицания като: “Какво да правим, всичко зависи от Бога!“ и „Както Той е решил – ние нищо не можем да направим!“.
На пръв поглед това не би трябвало да ни изненадва, защото в основата си е вярно и изглежда правдиво. Но дали е истинско и чисто като послание? Защото наистина Господ Бог е алфа и омега на всичко, Всемогъщ Всеподател на всяко благо, Който ръководи пътя на всеки, и цялата вселена е под Неговата власт. Но това не трябва да изтласква въпроса за ролята на всеки повярвал във всичко около него и в самия него. Защото Бог във величието Си е вдъхнал на всеки, „роден от жена“, един особен дар, който може да се превърне и в проклятие – личната свободна воля. Затова и делото на спасението не е само дело Божие, но и дело лично.
Тезата на Блажени Августин за пълното и безусловно предопределение е отречена и неприета в доктрината на светото Православие. Всеки от повярвалите носи своята лична отговорност и когато застане пред съда на Бога, ще отговаря само и единствено за себе си. Тогава ще понесе неизбежните и тежки въпроси на Съдията Христос за това какво е направил или не е направил като човек и християнин. В този особен и съкровен миг светът, хората и обстоятелствата ще останат встрани и няма как да послужат като извинение за извършените от него грехове и прегрешения. Това самó по себе си болезнено поставя въпроса за неговата активност и дела на вярата във всяко време и ситуация. Затова всеки от нас не трябва да забравя, че Бог го е поставил точно там, където е, винаги и навсякъде в неговия живот, за да го изпита във военната школа на живота и няма нещо, от най-малкото до най-голямото, от което да не може да го избави. И никой, никъде не е изпитан повече от това, което може да понесе. Толкова често изпадаме в религиозен патос и възторг в необикновения свят на вярата, но забравяме за нашата лична, християнска отговорност. Никой от нас не бива да се заравя в своята немощ и да намира оправдание за проявената безотговорност и така добре познатата православна леност. Това са болести, които всеки вярващ е длъжен да излекува в себе си, като просветен от светлината на светото Евангелие и с помощта на бликащата божествена благодат. Затова трябва да разгори в себе си огъня на вярата, която действа чрез дела.
Нашите погрешни помисли много често ни поставят в деликатни ситуации, а ние, измествайки центъра на нашия духовен живот, се самозазиждаме в тях като утешения и обвиняваме Бога за връхлетелите ни злополуки. Ако наистина всичко и абсолютно зависеше само и единствено от Господа Бога, Синът Божий нямаше да изрече: “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Той е Решаващият, Позволяващият, Допускащият, Благославящият, но и… Очакващият! Иска да ни види, протяга ръка и чака да я приемем, излива благодат, но очаква да я запазим и да я претворим в дела. И нямаме право да заравяме таланта си в земята като негодни слуги и да намираме оправдание за нашето нехайство. Той изисква от нас да бъдем „съработници Божии“, Негови ръце и нозе.
Християнството е уникално и с това, че Спасителят не натрапва Себе Си, а напротив, чука на вратата, без да я разбива, дава знаци, без да задължава. Не действа шумно и не идва с фанфари, а винаги е деликатен и достъпен, навсякъде и във всичко се намесва тихо и едва доловимо. Тайнствено и неизследимо, проникващо и проникновено. Никога и никъде не решава всичко изцяло, а оставя и нужното пространство за вярващия, като очаква от него да прояви своята лична свободна воля. Всеки, който познава драматичната история на светата Църква, знае, че тя не би успяла да се наложи в този свят без проявите на личен пример на всеки вярващ последовател на Христос. Всеки преживява своя малък ад, “преминава през огън и вода“, превъзмогвайки себе си по стръмния път към царството Божие. Този духовен успех и исторически триумф е немислим без проявената ревност във вярата, себераздаването и дори саможертвата на християните. Нито едно постижение в нещата на духа и изобразяването на Христос в себе си не би могло да се постигне без упоритите прояви на „свето насилие“ в борбата със старата природа, в молитви и пост, и нестихваща метаноя в борбата с видими и невидими врагове. Като верни служители в неуморна работа, безрезервно, без остатък и щадене на сили и умения на Неговата нива, в нечовешки подвиг и нестихваща духовна битка.
Но всичко това е плод на жива вяра, която действа чрез дела, битка, която се води ежедневно и във всеки един миг, понякога при пълно напрежение на силите. По особено красноречив начин в този дух се е изразил и св. Йоан Златоуст, който в едно свое слово е оставил за поколенията думите: “Не казвай, че всичко е от Бога, защото от теб зависи дали ще разгориш огъня на вярата и ще го превърнеш в пламък, или ще го оставиш да тлее!“. Но небесният огън, който е възпламенил сърцата на вярващите, трябва да бъде поддържан и разгорян, трябва да се превърне в движеща сила, с която християните да крачат в тази прокълната и пропита от грях земя. В творенията си светите отци проповядват дела на вяра и лично подвизаване, и самите те са се превърнали в жив пример за лично дръзновение и проявено себеотрицание. Осъществили са на практика принципа “ora et labora” (моли се и работи) и са го предали на всички със слово и дело.
Особено ярко и изразително това е отразено в живота на прекия продължител на делото на Спасителя – св. ап. Павел, който е пример за служение на Христос и на духовните му чеда. Четиринадесетте послания, които е оставил, са израз на този духовен героизъм и пълно себераздаване в неговата историческа и духовна мисия. Житията на светците и праведниците носят пулса на неспирната духовна битка със стихиите на злото и са пантеон за поколения вярващи. Но всеки от тях не се е успокоявал с мисълта, че веднъж повярвал, ще бъде спасен, а е положил неимоверни трудове и лишения от всякакъв характер, за да заслужи мястото си в царството Божие. Съзнанието им за собствената немощ и нищожество не ги е тласнало към униние, ропот или безпокойство, а ги е вдъхновило да работят неуморно, без да щадят себе си.
Живеем в свят, който с цялото си послание провокира нашата активност. Сега и повече отвсякога враговете на светата Църква са настръхнали против нея и използват всякакви методи и средства, за да я дискредитират, да подменят пречистото ѝ учение, което единствено е спасяващо и абсолютно боговдъхновено. Дойде време разделно и изповедническо, в което всеки от нас трябва да заяви своята лична позиция за всичко, което става около него. Не бива да се крие в своята немощ и самодостатъчност, а да се старае да бъде активен. Да захвърли своята топлохладност, да излезе от зоната на своя комфорт и да даде ясен и категоричен отговор „за“ или „против“ Спасителя Христос. Не само с думи, не само в определени моменти от живота си, а с дела и във всеки един миг през дните, които Бог му е дал в странстването му на тази земя. Затова е въпрос на дълг да бъде полезен за себе си и за другите. В прегръдката на светите даровете, които е получил от Духа Светаго, да ги запази, умножи и преумножи със силата на своята свободна воля и лично дръзновение. Никой от нас не знае колко ще остане тук, долу, и трябва да е готов да се яви пред Съдията и Спасителя Христос. И с делата си да заслужи мястото в царството Божие и блаженството на вечността.
