Небрежността при прекръстване
Когато Христос посети душата, готова да Го приеме, Той изпраща Своя небесен огън, който я възпламенява така, че душата забравя за всичко около нея и пламти в неизказан порив, преминавайки в състояние на религиозен екстаз и вдъхновение. Водена от Светия Дух, тя търси подвига, стреми се по всякакъв начин към него и продължава, продължава напред… Но, опиянена от това свято посещение, тя е способна да пропусне някои основни постулати на Светото Православие, които са ключови за православния начин на живот и изграждането на истински духовен ритъм. Неусетно встрани от нейното внимание остават въпроси, които в църковната практика трябва да бъдат осветлени и разгледани правдиво, като основополагащи камъни на сградата на личното, съкровено изповедание на вярата. Такъв често подценяван въпрос е въпросът за правилното прилагане на кръстното знамение. Всеки православен има свое знание, останало от съветите на някой опитен свещеник или познат християнин, и е изградил навик без да отдава значение дали го извършва канонично и изчистено от суеверие. Или просто е проява на небрежност и подценяване, което се е утвърдило в неговото ежедневие.
Мнозина светци и изповедници на вярата са обръщали внимание на това. Те са писали, наставлявали са поклонници и духовните си чеда, или са се обръщали към всички за ‘изчистване“ на този въпрос. Защото за някои православни той дори не е толкова важен и е пропуснат в хода на тяхното духовно развитие. Един от тези старци е Захарий – Зосима от Троице-Сергиевата лавра. Живял в драматичните условия на 20 в. преди и след революцията в Русия, той е натрупал огромен опит и лични наблюдения в тази страна – „стожер на Светото Православие“. В едно свое духовно поучение той загрижено се обръща към християните: “По-често се прекръствайте. Помнете – кръстът се издига и чиновете на въздушните духове падат. Господи, за нас Твоят кръст оръжие е против дявола!“ За мое прискърбие видях, че някои просто размахват ръка, без дори да докосват челото и раменете.Това е издевателство над кръстния знак…. Чеда мои, ето как трябва да се прекръствате – с молитва, която е призив към Пресвета Троица. Казваме „в името на Отца“, събираме трите пръста заедно, показвайки с това, че Господ е един в три лица. Като допираме със събрани три пръста челото, ние освещаваме разума си, възнасяме молитвата си към Бог–Отец, Вседържителя, Творец на ангели, небеса, земята и хората. Творецът на всичко видимо и невидимо. След това, като докосвайки с пръсти долната част на гърдите, ние поменаваме всички мъки на пострадалия за нас Спасител, Разпятието на Нашия Изкупител, на Единородния Син, роден от Отца, Несътворен. И освещаваме сърцето си и всичките си чувства, като ги възнасяме към земния живот на Спасителя, слязъл от небето и въплътил се за нас и нашето спасение, и казваме: „и Сина“. Като издигаме пръстите си към раменете, казваме „и Светия Дух“. Молим третото лице на Пресветата Троица да не ни оставя, да осветли волята ни и милостиво ни помогне, да насочи всичките ни сили и действия към това да приемем Светия Дух в сърцето си. Накрая смирено благославяме, и със страх от Бога, надежда и дълбока любов към Пресвета Троица завършваме молитвата като казваме: „Амин!“ Тоест – наистина да бъде така! Тази молитва завинаги е съединена с кръста. Запомнете това! Много пъти съм чувал с болка, че мнозина, казват тази молитва съвсем механично, сякаш не е молитва, а е нещо, което е прието в началото на молитвословието. Никога не постъпвайте така. Това е грях!“ („Велики Руски Старци“ том.1, стр. 411).
Споделената болка на този забележителен духовник е не просто плод на някаква особена духовна проницателност, дар от Светия Дух, а преди всичко преживян горчив опит и наблюдение. Но тя е и укор не просто против проявеното незнание, а е с по-дълбока насоченост. Носи дух на вразумление против нехайното отношение към онези, които го проявяват към кръстното знамение. А това означава и достатъчно висока степен на духовна отговорност за този основен за всеки християнин въпрос – личното му спасение. В това поучение личи и пастирската болка на стареца и в една още по опасна посока – проявата на формално отношение, без всякакъв духовен трепет и вътрешно преживяване към светия Кръст Господен. Нищо в духовния живот не трябва да се извършва формално! А със жива вяра и …благоговение! Защото в духовен план и въпросите на спасението няма „малки“ и „големи“ неща. А всичко е важно и може да се окаже решаващо в Неговите очи. Затова и Спасителят проникновено изрича: “верният в най-малкото е верен и в многото“ (Лук.16:10). Нищо не трябва да бъде подценявано, а да му се отдаде духовно внимание и да се извършва с достатъчно добра концентрация и любов. Но Светият Кръст Господен е не само символ на християнството, а защита против невидимите и видими попълзновения на лукавия. Ограждаме се с него не просто като проява на принадлежност към това богооткровено учение, а и защото е щит и оръжие против демоните. В едно свое изказване, един друг боговидец от края на 19 в., св. Игнатий Брянчанинов, се обръща към вярващите с ясното: “Без кръстен знак дори не закусвай!“ А колко повече, когато извършваме останалите житейски работи, неизбежните практически задачи, напускането на дома, движението по опасни места или внезапните атаки на дявола, мисловните внушения на смут и уплаха, или явни нападения от хора или бесове.
Веднъж повярвали в Христа и твърдо решили да го следваме по тесния път към Неговото Несъкрушимо Царство, ние се оказваме в реално състояние на война – “невидима бран“ и всичко изведнъж се променя. Това, което сме смятали за сигурно, става несигурно, а друго, което въобще не сме забелязвали, става значимо. Придобиваме друга сетивност и възприятие към външния свят. Преминаваме от етап към етап на познание, и водени от Божията благодат, преодоляваме всяка съпротива от слугите на сатаната – бесовете. Душата ни усеща, че попада в свят на парадокси. Представите ни се обръщат и ние дори и да искаме, вече не сме същите, като дотогава. Но ние сме на война! Изречено е от „апостола на народите“ – водим битка, чужда за другите, непознали тихото безумие на вярата: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците от този век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф.6:12). Всяко подценяване може да ни доведе до смут и до отстъпление и духовна смърт. Духовното поучение на известния старец от Троице-Сериевата лавра се отнася както за всички духовници и миряни и има универсален характер, но и за всички поколения от появата на християнското учение до настоящите дни. Но тогава, когато е изречено, на водораздела на две епохи, все пак преобладаващата част от държавите са изповядвали учението на християнството и са го въвели като държавна политика и регулатор на обществените отношения. Нещо повече – религиозният морал и мнението на Светата Църква са били ръководещ фактор при вземане на всяко социално решение. Цели поколения са били възпитани в страх Господен и Закон Божи. Особено в имперска и православна Русия, която е имала самочувствието и осанката на „Третия Рим“. Тя е била стожерът на обществените процеси. Религиозната литература е била общочитаема и достъпна за всички слоеве в обществото, както аристокрацията, така и най-низшите слоеве. Хората не само са посещавали богослуженията, но по-важното – живели са с постулатите на вярата и те са пронизвали ежедневието им.
А към настоящия момент, в стихиите на глобализацията, вярата умишлено е избутана настрани и държавите са не само изцяло със светски дух на възпитание и разбиране за света, но и откровено атеистични, и дори богоборчески. Светът около нас става все по-динамичен и демоничен. Предизвикателствата пред съвременния православен вярващ са все по-силни и всеобхватни.Той е обграден в обръч от неприязън и дори откровена омраза. Ако искаме да запазим душите си в този враждебен свят и да ги спасим за вечен живот, нека бъдем внимателни и да бдим за всичко около нас, като се обграждаме със знамението на Светия Кръст Господен, но и със жива вяра и искрено благоговение.
