Нов храм Господен!
Преддверието винаги помага да превключиш на друг режим.
Нощес се прибрах и легнах късно. Дрънкахме китари и бири с другари по градинките на града. Красивоупадъчно занимание, което въздига емоционално духа. Но все не стига – духът иска да се въздигне духовно и затова на другата сутрин все бързаме окъснели към храма.
И ето аз бързам. Будя се с киселини и пожари в стомаха, които трябва да изгася. Лоча от чешмата като вол след паша. Ами как сега ще се наредя за нафора, нали съм пил вода?!? Ще пия не, ами ще си налея още една чаша. А, да, докато се оправям, ще си пусна БНТ – там вече предават на живо освещаването на новия храм в „Лозенец“. Дядо Николай зазижда малка каменна плоча в нишата на напрестолния камък, под която остават положени светините. Около него се суетят останалите духовници. В храма – дежурните баби със забрадки, жени със и без забрадки и тук-таме по някой младеж.
Човек познава дома и близките си най-добре.
Лъсвам с боя черните обувки във вестибюла. В “Семейство Глас“ Зуи разказваше на разочарованата Франи, която си повтаряше Иисусовата молитва, как брат им Сиймор му казвал винаги да си лъсва обувките заради Дебелата Дама. И той си я представял тази Дебела Дама – по цял ден си седи на една веранда, трепе мухите наоколо, радиото й работи с всичка сила, страшна жега е, а тя е с разширени вени, сигурно е болна от рак…
Франи му отговаря, че и на нея Сиймор й говорел за Дебелата Дама – да бъде остроумна заради Нея. Тя също си я представяла горе-долу по този начин. Но нека приложа едно към едно последните думи на Зуи по телефона:
“… Няма нито едно-единствено човешко същество, което да не е Дебелата дама на Сиймор. Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета тайна? И не знаеш ли… слушай сега внимателно… не знаеш ли коя е всъщност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос. Самият Христос.”
Селинджър може да не е православен, но пише готино. Та, лъснах си обувките и излязох. Литературата, музиката, изкуството вероятно са преддверие. А може и да не са…
Но преддверието положително ти помага да превключиш.
* * *
В притвора на новия храм гъмжи от глави. Все ще застана на нещо като пешеходна магистрала и постоянно някой ще се отърка о мен, докато преминава навън-навътре. Влизам тъкмо за Символа. Винаги съм обичал този момент. Когато мълвим заедно. Има един миг, който свистим вихрено Името и понеже няма много-много синхрон помежду ни, се получава едно продължително “ссс“ – “И Един Господ ИИСУССС ХРИСТОССС”.
После навлизам във вътрешността на новия прекрасен храм. Става ми слабо и почти ще припадна. Страхувам се, ако това стане, да не изглеждам бесноват в очите на другите. Кръвното ми е ниско или махмурлукът ми е висок? Бързам да изляза. Търча за кафе и кола някъде в околността. Връщам се. Намирам с очи приятели по кьошетата и си кимаме захилени. Честитим си празника. Честитим си храма. Виждам момчета и момичета от Православна младеж – Влади, Яна, Марго, Иван, Цецо, Емо, Влади (2) и другите. Уговаряме се шепнешком къде ще се почерпим след това. Виждам Борко, с когото преди се разбивахме по купони. Виждам търпеливия ми редактор в pravoslavie.bg Сандра – гузен съм пред нея заради поети стари и ненаписани текстове, но тя ми отвръща с добродушна примирителна усмивка. Виждам моята преподавателка по катехизис отпреди години Деси Панайотова с малката Никол. Разменяме си няколко думи в съгласие, че благодатта се усеща до рязане с нож. Виждам популярни телевизионни лица – Иван и Андрей, Любен Дилов и прочее. Знам, че после ще прелеят на коктейла във високия хотел отсреща, но присъствието им точно тук и сега е ексцентрично и някак мило. Пред Господа и звездите от екрана са просто статисти и натуршчици, които живеят своето спасение. Виждам и моят бивш шеф и работодател – продуцента Джуди Халваджиян, с когото се карахме и прегръщахме, когато напусках. И ето ни отново един до друг. И пак се прегръщаме и си говорим в храма пред Господа.
– Джуди, нали не ми се сърдиш?!
– Не ти се сърдя, аз си те знам…
И накрая остава само Любовта и Прошката, и Радостта, и Благодатта. Защото нов храм Господен отваря врати.
И после като малко дете зарязвам съвсем позите на уморен меланхоличен интелектуалец, препил предната нощ, и бързам да взема благословия от всички – от Дядо Сионий, отец Ангел (с него направо се прегръщаме, “Как си, адашко?“, пита ме той. “Отлично. отче!“, отговарям му аз), още отец Николай, отец Божидар, Дядо Пахомий, Дядо Григорий, Дядо Николай, Дядо Гавриил и кой ли не. Поздравяваме и се смеем с още приятели, наредени за нафора.
Наредени да честитим и рождения ден на нашия Патриарх. Коленича до него, целувам грапавата му старческа ръка, поглеждам бялата му като шумящи потоци брада, поглеждам в бистрите вирове на очите му и се сещам как скоро го чух да казва, че дори справедливият гняв трябва да отстъпи на всеопрощаващата любов. “Само любов е нужна”, каза тогава Дядо Неофит. “Само любов в Христа.” Замислил съм се прекалено дълго и само чувам как той ми казва “Благодаря от сърце!“, а аз се оттеглям, без да съм изрекъл нищо.
Но радостта не може да се каже. Знам, че е клише, но нима клишетата не са просто преповторени отново и отново истини? Деян Енев има едно есе за радостта, което започва така:
“Радостта е понятие от високите етажи на духовния живот на хората. Радостта е дар. Радостта е най-неегоистичното чувство – тя се появява единствено при светло общение на душата с други хора, с природата, със света. Радостта не търпи миазмите.
Радостта е аура, в която свише се потапя бренното ни човешко тяло. Радостта е онова нещо в делника ни, което може да се оприличи единствено на златния нимб върху иконите на светците. Радостта е самата святост, снизходила до нас от едни други, високи небеса, за които можем само да се досещаме.”
В същия текст авторът пита къде именно е Радостта, къде изчезна Тя. Е, Бате Деяне, исках да ти кажа, че Радостта беше там тогава, когато Нов храм Господен отвори врати и всички се радвахме – зилоти и модернисти; строго постещи и леко постещи; причастяващи се рядко и причастяващи се често; русофили и русофоби; признаващи Събора в Крит, непризнаващи Събора в Крит и изобщо незнаещи за Събора в Крит, слушащи беседите на д-р Михайлов и четящи статиите на проф. Янакиев; богати и бедни; известни и анонимни; праведни и грешни, все християни в Христа. И ангелите покрай нас се радваха. Съжалявам само, че ти, Бате Деяне, не беше там, защото щеше да я откриеш и опишеш по-добре тая Радост; щеше да й се зарадваш със сърце и перо, но на мен толкова ми стигнаха силите. Обаче, Радостта и Любовта ги превишиха. И Слава Богу за това!
