Общуването в пустинята и пустинята в градовете
В края на осемнадесети век св. Козма Етолийски предсказва, че ще дойде време, когато човек ще трябва да пътува с дни, за да срещне друг човек, с когото да може да се прегърне като с брат. Живеем в епоха, когато това вече се изпълнява. Съвременният човек в своята самота изпитва патологична тревожност, терзание и страдание. Измъчва се и на свой ред измъчва другите.
Но защо? Настоящото есе ще се опита да даде отговор, пренасяйки благоуханието на общността, която живее в пустинята, към самотата и изолацията в градовете.
Съвременната самота
Самотата е отсъствие на общуване и взаимоотношение – неспособност да се развие и поддържа контакт с другите. Съвременната култура и структура на обществото, средствата за масова комуникация, които отразяват господстващи идеологии, дори детските игри, водят до социално отчуждение, политическа индиферентност и личностна изолация. Отделният човек много рано бива завладян от непреодолимо чувство на неадекватност; той започва да губи смисъла и целта на живота си, да живее без принципи и дисциплина, да бъде постоянно подозрителен и да се съмнява във всичко.
Сам и несигурен, тревожен и разюздан, модерният човек и най-вече съвременният млад човек се опитва да гради мостове, да развява знамена, да крещи лозунги. Но без водачи или с лоши такива, той се разочарова и става жесток и агресивен, играчка в ръцете на политически експлоататори и жаден за власт анархист. Желанието за свобода се превръща в горчива смърт за неговата свобода.
Младите, които по-рано са заявявали, че никога няма да направят компромис с когото и да било, сега правят компромис със себе си. Те намират убежище в демонстрации и протести, стават бунтовници в усилията си да се освободят от тежестта на собствената си самота и не осъзнават, че се заплитат в още по-непоносимо робство.
Особено тъжно е, че всичко това се случва, където най-малко се очаква, дори при млади хора с добро образование, изключителна интелигентност, енергия и талант. Неудовлетворени от материалното благополучие и разочаровани от лицемерието на възрастните, тези млади хора се борят да живеят по-просто, по-качествено, по-добре, но за съжаление не успяват да поставят правилното начало.
Модерното изкуство е добър пример за духовната отчужденост, която виждаме. Вместо да пръска светлина и да отваря прозорци към другите и към небесата, то ни води до затваряне в себе си, до още по-дълбоко затъване в неяснота и тъмнина.
Не след дълго самотният човек започва да си говори сам, да говори на несъществуващи животни, на сенките, които го обграждат и на мъртвите. Той вече е сериозно болен. Меланхолия, фобии, подозрение и недоверие вече са го направили психопат. Едно много уместно наблюдение характеризира нашето съвремие като век на психиатрите. Според данни на Световната здравна организация, през 1985 г. по света има повече от 400 милиона души, които страдат от дълбока депресия, а 400 000 се самоубиват всяка година. И тази статистика се отнася само за развитите страни!
В своята изолация човек е бичуван безмилостно от егоизъм и гордост, които са естествените родители на неговата самота.
Смирението – лекарство срещу самотата
Ако егоизмът и гордостта подхранват този вид самота, то тогава истинското смирение – макар че този термин се използва по погрешен начин и губи своето значение за онези, които само говорят за него – създава климат, в който самотата не може да избуи. Вижте как пустинята, тази добра майка, този прекрасен философ и богослов, говори за светото смирение, тишина и мир.
Смиреният човек, според авва Пимен, се чувства добре и в душевен мир, където и да се намира.
Авва Исак ни казва, че който счита себе си за малък във всичко, ще бъде издигнат над всички. И разсъдителното му слово продължава:
"Презри почестите и ще бъдеш почетен. Почитта бяга от този, който я търси. Но ако само лицемерно принизяваш себе си, за да се покажеш смирен, Бог ще те изобличи".
В Патерика, който съдържа голямо разнообразие от духовни писания на светите отци, многократно виждаме, че:
"Смирен по ум и по сърце не е онзи, който принизява себе си и говори за смирение, а този, който с радост понася обидата от своя ближен".
На друго място в Патерика се казва:
"Човек, който бива почитан повече, отколкото заслужава, претърпява вреда, а онзи, който изобщо не е почитан от своите събратя, човеците, ще бъде почетен от Бога в небесата".
Авва Пимен ни съветва:
"Всяка тъга, която идва при теб, може да бъде преодоляна с мълчание".
С това се съгласява и авва Исаия:
"Докато сърцето ти е в покой чрез молитвата, не прави усилия да обясняваш каквото и да било на брата си".
Когато изучава писанията на светите отци-пустинници, човек лесно може да види едно общо съзнание, един общ дух на благородство, човечност, разбиране, мъдрост. Това са капчици роса от Светия Дух, оросили безводната пустиня след дълга борба, които правят да разцъфнат благоуханни цветя сред тези, които с вяра са се предали в Божиите ръце, и които правят да благоухаят душите на истински жадуващите за Него.
Авва Исаия, този велик ум, отбелязва със забележителна благост и проницателност:
"Онзи, който се смирява пред Бога, е способен да понесе всяка обида. Смиреният човек не се интересува от това, което казват другите за него. Онзи, който понася обидната дума на груб и глупав човек, в името Божие, заслужава да придобие мир".
По тази важна тема – отношенията ни със себе си и с другите, в които се препъваме всеки ден – авва Марко отбелязва следното:
"Когато в съзнанието си забележиш мисъл, която ти нашепва за човешка слава, бъди сигурен, че тази мисъл те подготвя за безчестие. И ако усетиш, че някой те възхвалява лицемерно, очаквай скоро и обвинение от него".
И със смелата прецизност на опитен познавач (хирург) на душата, светият отец продължава:
"Когато видите някой да плаче за многото обиди, които е получил, трябва да знаете, че понеже е бил завладян от славолюбие, сега несъзнателно жъне плодовете на злото в сърцето си. Този, който обича насладата, се натъжава от обвиненията и оскърбленията. Напротив, обичащият Бога се натъжава от похвали и от прекомерно внимание. Степента на нашето смирение се измерва чрез злословието. Не мисли, че имаш смирение, ако не можеш да издържиш и на най-слабото обвинение".
Авва Зосима отива още по-далеч:
"Спомняй си за онзи, който ти се е подигравал, който те е натъжавал, който те е оскърбявал, който ти е причинявал зло, като за твой лекар, твой изцелител. Христос го е изпратил да те изцели; не си спомняй за него с гняв".
Евагрий смятал онези, които говорели лошо за него, за свои благодетели.
Божествената мъдрост на тези лекари от пустинята има огромно значение за нашата тема. Някои казват, че тези препоръки са отправени от монаси и се отнасят за монаси, но това е повърхностно становище. Епидемията от самота и депресия, която обсъждаме, е резултат от горделиви умове, на които липсва смирение, от провалени междуличностни взаимоотношения, от незадоволени себични претенции, от себевъзвеличаване, търсене на похвали и себелюбие. Тази самота е достатъчно силна, за да отслаби личността и да я разболее. Но любовта е по-силна, способна да изцели и възроди целия свят.
Човек има неугасима нужда да общува, но общуването трябва да бъде правилно развито. Най-напред трябва да започнем разговор – откровен, честен и смел – с нашето непознато "аз". В дълбините на душата си трябва да преоткрием скритата невинност от детските си години. След това трябва да се научим да имаме изобличителен разговор, лице в Лице, с единствения истински жив приятел – нашия небесен Баща и Бог. Само тогава ще можем ефективно да общуваме с другите, които и да са те, най-лошите, най-добрите, съседите, далечните познати, братята и сестрите в Христа. По този начин се премахват мрежите на самотата, осветяват се недосегаемите иначе и тъмни затвори на сърцето, разчупва се кората на нашето его. Когато се откажем от самотата на нещастното, съсредоточеното в себе си себелюбие, можем да започнем да се радваме, да бъдем свободни, да дишаме, да живеем.
Естествената самота – светилище на себепознанието и богопознанието
Има и друг вид самота – естествената самота, която не е патологична, а съзидателна, даряваща живот, изпълнена с красота. Пример за нея е естественото отделяне на монасите от света. Това е самота, на която всички би следвало да посветим повече време. Трябва да можем да си почиваме от шумните тълпи, които са толкова изкуствени, толкова разсейващи и толкова непродуктивни, в едно здравословно, красиво и добро усамотяване. Важно е да се научим да прекъсваме постоянното общуване с онези, които не ни позволяват да останем насаме със себе си, и като резултат от това ставаме неспособни да бъдем с Онзи, Който винаги ни чака – въплътеното Слово и Бог. Трябва да намираме начин и време за този друг вид сакрално общуване на естествена самота. И трябва да го преследваме осъзнато, чрез методично спазвана програма.
Моля да имате предвид, че тук нямаме предвид онези, които търсят да избягат от претовареността от света, за да намерят почивка, да гледат хубави изгреви, да се вглеждат в пълните със звезди небеса. Тези занимания не са духовни. Не говорим и за онези, които искат да медитират, използвайки техники със съмнителен произход, за да постигнат съмнителни резултати. Нито пък обсъждаме онези, които посвещават кратки моменти на мечтания и които си позволяват да се разкайват, когато изпитват сантиментални емоции, спомняйки си за неблагоразумното си минало. Определено не става въпрос също за добронамерените, но наивни, които си мислят, че духовният живот в свято уединение се състои в разходки край морето с броеница в ръка. Също така, не говорим за духовни туристи, които посещават светите места и самоуверено разговарят със свети хора, но не се отказват от егото си, нито жертват волята си. Подобни занимания са само изкуствени опити да се избяга от живота, чрез повърхностни мечтания и непостоянно въображение.
Това, за което всъщност говорим, е святото уединение, постигнато по пътя на подвига, което ни освобождава от самотата на света, въпреки че може да се намираме в шумен град или в разхвърляна къща. Говорим за постоянство и търпение, което ни помага да изучим най-дълбоките корени на съществото си и да разберем границите му, и което прогонва тъмнината, която ни изморява и обезкуражава.
Трябва да се научим да се молим. Нуждаем се от бдение, постоянно бдение в състояние на неподвижност и тишина.
Когато съм близо до Бога, от какво да се страхувам? Той ме води дотам, докъдето мога да бъда заведен от Него. Отчаян от приятели и познати, горчиво разочарован от изкуствата, технологиите, идеологиите, лишен от илюзиите на социалните брътвежи и празния етикет, достигам до привилегията на крайното отчаяние. Започвам да разбирам, че в голотата ми е Сам Бог, за да ме облече с истинска надежда. И в това чудо присъства и благословената Богородица и всички светии, които ми дават подкрепата си.
В тази естествена самота, в тази божествена самота, чувствам облекчение. Актьорската маска, която трябваше да нося или която са ми сложили, пада. Ужасно състояние. Всяка вечер трябваше да ходя на ново събиране, да бъда част от нова група, защото все трябваше да участвам някъде. Постоянно сменях маската си. Сега, обаче, като се обърнах навътре, аз започвам да живея, да разбирам, че съм Божие дете, да откривам уникалната си и неповторима същност, лицето си, личността си. Започвам да виждам действията на страстите. Мога да видя силите си и границите си. Изкупен съм от грешките, фантазиите, невъздържаността и безжизнената си апатия.
Едно твърдо решение помага да насоча стъпките си към това самотно светилище на себепознанието и богопознанието. В това светилище самотата и изолацията, от които съм се страхувал, стават наслада. Защото човек, който е с Бога, никога не може да бъде сам, понеже той разговаря с Бога. Ето тук намираме себе си по-малко индивидуалисти и с повече обич към останалите. Намираме сълзи на съчувствие за болката и страданието на нашите братя и сестри и сила за повече усилия, които да им помогнат. Понеже гласът, надигащ се от дълбините на уединилия се човек, прорязва облаците и достига до Триединния Бог, Който винаги слуша и винаги отговаря.
Божествената самота на човека в общението с Бога
Човек, който общува с Бога, знае как да направи гласа си по-пламенен и да се радва, докато стои на второ място. Той знае как да бъде приятел, дори и с непознатия и да се задоволява с малкото. Нещо повече, той знае как да се изморява в прилежното си усърдие и как да умива със сълзи онези, които са ненаситни и разточителни. Той знае също как да направи това, без да се оплаква или негодува, дори и ако е изоставен от роднини, приятели, колеги.
Далеч от шумните тълпи и объркването на обществената арена, в уединението на стаята ви, направете своя избор свободно и непринудено. Може и да изглежда, че не предлагате нищо на другите и сте егоцентрични, особено, когато ви казват, че имат нужда от вас, понеже страдат от болезнена самота. Тази самота, която сте избрали за себе си, е тежка задача, изискваща огромна сила, героизъм, постоянство. Това е дълго, даже безкрайно начинание. И понякога може да е подготовка за връщане към онези, които сте оставили извън живота си, въпреки, че това не трябва никога да бъде цел на вашия аскетически подвиг.
Всички светци на Църквата ни, най-пламенните и активни мисионери, дори самият Господ в ранните години от живота Си, са изпитали тайнството на божествената самота. Спомнете си онези велики личности, пророците на Стария Завет – Мойсей, Илия, Исаия и Йоан Предтеча.
Връщайки се обратно към нашия век, ще се почувстваме трагично самотни, в отчаяние, песимисти. Въпреки усилията си, светът е в конфликт с всекиго и с всичко: страни, правителства, раси, колеги, родители, приятели, деца, книги, уроци, работа. И бидейки в конфликт със самия себе си, той е в конфликт и с Бога, на Когото никога не говори, никога не казва нищо.
Най-болезнената самота е да бъдеш близо до половинката си и въпреки това да не си способен да предадеш вътрешните си чувства – и това във време, когато външните съобщения се разпространяват мигновено от едното полукълбо до другото. Болезнена самота за женените двойки е да пазят тайни един от друг с години. Болезнено е, когато не съществува диалог между деца и родители, между деца и учители, между деца и духовенство. Няма по-жестока самота за едно семейство от това да стои с часове пред телевизора, без да си продумат и дума. Живеем в трудно време. Самотата е повече от всякога. Човек е загубен. Бог мълчи.
В тази самота, в тази изолация на градовете, в това очевидно отсъствие на Бога, човек е призован да събере мислите си, да дойде на себе си, да остави настрана многото си светски грижи и да застане безмълвен на молитва, гол като дете, за да може Бог да му говори, да го облече и да му подари духовна зрелост. Тогава самотата на човека ще се превърне в божествената самота на освобождението и той ще постигне чувството на пълнота. Само такава радикална самота води до фундаментално разбиране и преживяване на Бога, като разрушава всяко колебание, съмнение и терзание.
В тази свещена самота човек се среща лице в лице със своята екзистенциална бедност и страха от смъртта, който тя провокира. Въпреки това, дори тук има опасност човек да избере отлагането като решение и за малко да остави на мира своята панически объркана същност. Той може да започне отново безспирно да тича напред-назад, увеличавайки социалните си занимания, търсейки разнообразни развлечения или натоварени програми. Други хора, други неща, работа и прекалената заетост могат да послужат като параван на духовното му изчерпване за известно време. И той може да продължи да се шляе безцелно, воден от обстоятелствата; измъчван, занимавайки се за кратко с едно или друго нещо, борещ се, разкъсван и накрая смазан.
Работохолизъм без освобождението, получено при общението с Бога, е робство. Стремежът към прекомерно забогатяване е нелечима, мъчителна болест. Страхът за бъдещето може да стимулира алчност, скъперничество, трупане на имане. И Бог може лесно да бъде забравен.
Ето какво казва авва Марко за това, как човек може да избегне робството на погрешно насочената работа и да стане свободен Божий служител:
"Човек, който отхвърля тревожните грижи за ефимерни неща и е свободен от техните изисквания, ще възложи цялото си доверие на Бог и на вечните блага. Господ не е забранил необходимата всекидневна грижа за физическото ни здраве, но е казал, че човек трябва да се грижи само за днешния ден. Чрез молитва и себеобуздание е възможно да ограничим нуждите и грижите си до онова, което е абсолютно необходимо, но да ги премахнем изцяло е невъзможно".
В проницателните думи на авва Марко, които следват, си позволявам да насоча вниманието ви към един тънък момент, който се отнася до много вярващи:
"Необходимите дейности, които сме длъжни да вършим, разбира се, трябва да приемаме и правим, но трябва да се отървем от онези безцелни занимания и да предпочетем да прекараме времето си в молитва, особено, когато те ни водят до алчност и излишък от пари и богатство. Защото, колкото повече човек може да се ограничава, с Божията помощ, толкова повече ще може да събере ума си от това тревожно блуждаене. И ако все пак човек, поради слаба вяра или някаква друга немощ не може да направи това, то поне нека му дадем да познае истината и го оставим да пита, доколкото може, да се укорява за тази немощ и за оставането си в това незряло състояние. Понеже е много по-добре да даваме сметка на Бога за пропуски, отколкото за грешка и гордост".
Нека повторя това последно изречение:
"Много по-добре е да даваме сметка на Бога за пропуски, отколкото за грешка и гордост!"
В човека, който постоянно и съсредоточено търси външен мир и знание, се разиграва драма. Но когато дойде на себе си, той забелязва, че на едно неочаквано място съществува истинско гостоприемство. Понеже тъкмо в себе си той открива и преживява спецификата на своята личност. Именно тук се открива божествената самота на освобождението, основана на познанието на собствената индивидуална личност. Именно тук, в мистичното затишие, той премерва, решава и поема отговорностите си.
Постигането на мистичния опит за това какви сме ние, какво трябва да търсим и какво можем да правим, включва сериозно усилие, което въпреки всичко е критично. В нас самите можем да се спасим от самотата на егото и там намираме пътя към светлината и радостта от общуването.
Голяма част от света се ръководи от софистика; мъдростта е прогонена, а благоприличието е загубено. Избуяват лъжи и заблуди, ревизионизмът е подправил историята, Евангелието е погрешно интерпретирано, учебниците са политически инструменти за изразяване на силните на деня. Наблюдава се тенденция към подражаване на фалшиви западни идеологии, включително сантиментален пиетизъм и безболезнено социално неохристиянство. Игнорира се животът на Църквата и нейните животворни свещени традиции.
Единственото спасение за нас е да си направим собствено светилище там, където можем. На един свят, който счита измамата за интелигентност, а почитта за слабост, ние трябва да се осмелим да кажем: "Не ме докосвай!". Свободно и отговорно да изберем да останем сами, дори и такава самота да изисква голяма смелост – в общество, което агресивно търси аплодисментите ни и ни подбужда към претопяване. Умората от самотата, горчивината, постоянното движение и безрадостните радости, които изпълват живота ни, помагат да осъзнаем, че това е най-добрата форма на съпротива срещу всеобщата дезориентираност.
Чрез възстановяване на нашия вътрешен свят, ние повишаваме устойчивостта си и след време той става непобедим за организираните атаки на злото. Бог иска от нас да живеем, като поставим целия си живот в нозете Му, и така да предвкусим вечността, където никога няма да бъдем сами, а в компанията на Христос и Неговите светии. Цялата самота е прогонена от вътрешната самодостатъчност.
Може би ще ви помогне да знаете, че има много хора, които не виждате, но които ви помагат с молитвите си. Това са монасите, посветили се изцяло на Бога, които извършват бдения. Дори и да не сте ги срещали, те се молят за вас – с издигнати ръце и с мазоли на коленете и пръстите от коленичене.
Висшата самота на днешните вярващи
Казано е, че всеки сам носи самотата си. Умствено неуравновесените личности изпитват опасна самота. Болните – тревожна. Онзи, който нечестно е натрупал богатство, страда от горчива и неприятна самота. А вярващият носи постоянна, нелечима и висша самота, самотата на пътя към спасението.
Свикнали сме да се сещаме за самотата късно вечер, когато скърбим, когато живеем в чужбина… И всеки от нас се справя с обстоятелствата около себе си, доколкото може. Но колко дълго ще продължаваме да се въртим в кръг и да изследваме този въпрос външно, без да навлизаме в същината му? Застанали пред вечната загадка на съществуването, кога ли ние, Божии синове и дъщери по благодат и съучастие, създадени по Негов образ и подобие, чеда на светлината, ще се осмелим да се отделим от световните идеи и дискусии и да застанем лице в Лице с Бога и да вземем решение да променим из основи живота си?
Движенията ни си остават несигурни. Говорим за Бога, но Бог си остава непознат за нас. Искаме да бъдем с Бога, тръгваме към Него, но в последната минута намираме друг път и Го заобикаляме.
Изключително много обичаме себе си, прекомерно. Не искаме да понесем Бога. Боим се от Него и се опитваме да Го заблудим – макар че всъщност заблуждаваме само себе си – с извинения, които уж изглеждат убедителни. Обичаме заблудите си до степен, че спираме да се срамуваме от тях. И въпреки това, Бог никога не престава дискретно да ни очаква и да ни напомня за съществуването Си в нашето страдание и в нашите радости, в грешките и победите ни.
За вярващите е нужно да започнат отново пътя си с Бога. Нека изоставим тълпите с шумните им крясъци, нека думите им не ни съблазняват и влияят. Господният път е тесен, стръмен, изискващ; самотен, но спасителен, както Сам Той ни е обещал. В крайна сметка, вярващият трябва да се окичи с любов към онова, което е крайно необходимо за личното му съществуване и да остави настрана онова, което е измамно и фатално, второстепенно и безполезно.
Предупреждението на книгата Откровение е наистина ужасяващо. Хладките вярващи ще бъдат изплюти от Божиите уста (Откр. 3:15-16). Тази дума изразява по най-добър начин Божието неудовлетворение от онези, които са нерешителни и неопределени, нито топли, нито студени.
Да бъдеш в Божието присъствие е както радост за Бога, така и най-велико освобождаващо благословение за човека. Но помирението с Бога не може да бъде отделено от помирението със самите себе си и с нашите братя и сестри. Тези неща винаги вървят ръка за ръка. Божият приятел е приятел на самия себе си и на другите.
В резултат на това, във взаимоотношенията не остава място за самонадеяност или изолация. Божията любов не бива никога да се изражда във фарисейщина, нито пък любовта към ближния – в стерилно задължение. Разтварянето в три посоки – към себе си, към Бога и към ближния – се постига симетрично, равномерно, с мъдрост, свобода и любов.
Великият учител на пустинята от четвърти век, авва Исаия, ни напомня, че "болезнената любов към себе си или към другите е пречка за взаимоотношенията ни с Бога". Цицерон обичал да казва, че "големият град е голяма самота".
Самотата води до отегчение, липса на апетит, песимистична горчивина, постоянно вглеждане в бъдещето и нищоправене, неудовлетворение, желание за бягство, малодушие. Тези състояния в аскетическата литература се наричат с общото наименование униние и безмилостно морят мнозина, дори и монасите, които са свободни от светските грижи.
Ето какво казва големият византийски богослов, св. Максим Изповедник, за унинието:
"Всички душевни сили са поробени от унинието и заедно с него се надигат почти всички други страсти, понеже от всички страсти унинието е най-угнетяващата".
Св. Йоан Лествичник, който познава дълбините и най-фините движения на душата, описва по следния характерен начинунинието у монасите:
"Унинието представлява разстройство на душата, объркване на съзнанието, пренебрегване на аскетическите практики, омраза към монашеството, любов към света, непочитане на Бога, забравяне на молитвата".
Евагрий споменава, че това непоносимо състояние на душата погубва своя пленник, "който не знае вече какво да прави, като вижда, че времето не минава и се чуди кога ще дойде време за ядене, което все изглежда, че закъснява".
Антиох, който е живял през седми век, дава и още по-жива и точна дефиниция на унинието:
"Това състояние ти носи безпокойство, неприязън към мястото, където живееш, към братята ти и към всяко нещо, което вършиш. То дори носи неприязън към Светото Писание, съпроводено с постоянно прозяване и сънливост. Нещо повече, то те държи в състояние на глад и изнервеност, чудейки се кога ще дойде време за следващото ядене. И когато решиш да вземеш книга, за да почетеш малко, незабавно пак я оставяш. Започваш да се почесваш и да гледаш през прозореца. Пак започваш да четеш и тогава се заглеждаш в броя на страниците и заглавията на главите. И накрая оставяш книгата и заспиваш, но веднага щом поспиш малко, пак ставаш. И всичко това правиш, само и само да мине време".
Св. Йоан Дамаскин казва, че тази борба е много тежка и трудна за монасите, а св. Теодор Студит казва, че чувството на униние може директно да ви изпрати в дълбините на ада.
Достоевски, който притежавал практичен ум, предлага решение на този проблем, казвайки ни чрез устата на стареца Зосима, че трябва да се чувстваме отговорни за греховете на целия свят:
"Това разбиране за спасението ни посредством другите ни помага да разберем, че любовта не е само да вършим добро, а и да направим свои тревогите и страданията на другите. Монасите се молят ежедневно за спасението на целия свят. Понеже сме създадени по Божий образ, ние сме Негови, всички сме братя, Негови деца. Самотата е унищожена в Бога. Всички сме "членове на едно тяло", според св. Павел. По този начин нашите грехове и добродетели имат отражение върху другите, понеже, както казахме, всички сме членове на едно тяло. Унинието ни дава основание за по-горещи молитви и трудностите са възможност за постигане на духовна зрялост и напредък".
Нека повторя. Отделянето от света, което някои неправилно окачествяват като дезертьорство, е всъщност признак на смелост и е необходимо. То е устояване на общата уравниловка на нещата. Човек намира своята автентичност, красотата на своята уникалност там, в божествената тишина на усамотението, встрани от тълпата. Страданието му в самотата го подготвя да се завърне към общото и познатото обновен и готов за служение с цялото си сърце.
Авва Алоний веднъж казал: "Докато човек не каже на сърцето си, че само той и Бог присъстват на това място, няма да намери мир и покой за душата си".
Св. Йоан Златоуст казва: "Тишината в усамотение е добър учител на добродетелта". На друго място той казва:
"Навсякъде, където се намираш, можеш да си издигнеш светилище. Трябва само да имаш чисти намерения и нито мястото, нито времето ще бъдат пречка, дори и без да коленичиш, да се удряш в гърдите и да издигаш ръце към небето. Бог не е затрудняван от никое място. Единственото, което Той иска, е чисто и ревностно съзнание и душа, желаеща благоразумие".
В своите духовни беседи св. Макарий Египетски говори по малко по-съчувствено:
"Дори да се окажеш беден откъм духовни дарования, само тъгувай – и нека те боли в сърцето за това, че си извън царството Му и като наранен човек викай към Господа и Го моли да те направи достоен за истинския живот".
По-нататък той казва: "Бог и ангелите тъгуват за онези, които нямат духовна храна".
Накрая св. Макарий излага следното важно и забележително наблюдение:
"Всичко е много просто и лесно за онези, които искат духовно да се преобразят. Нужно е само да се подвизават да станат Божии приятели и да бъдат угодни Нему и ще получат опит и разбиране за небесните дарби, неизразимо благословение и наистина велико божествено богатство".
Бидейки неопитен в тези дълбоки духовни състояния, би трябвало да работя за изкореняването на страстите си в любимата си пустиня. Но днес трябва да говоря за мъже, които съм виждал и чувал, които живеят на тихите планински склонове на свещения Атонски полуостров и които преживяват Божиите тайни. Те са харизматични монаси, погълнати от небето, носещи Христа в сърцето си, обичащи Бога, отдали се на тишина и самота; гръмовни служители на тишината, сами, но не самотни, които в своето усамотение помнят целия свят. Докато някои хора в света страдат от безсъние, а други прекарват нощите си без любов и на странни места, монасите от Света Гора доброволно бдят и се молят за здравето, милостта и спасението на целия свят.
Наскоро излезе една удивителна книга от съвременен отшелник[1], която описва живота на известния светогорски подвижник хаджи Георги, верен приятел на безмълвието в пещерите на пустинята, почитан и благороден боец, велик постник, който намерил покой в бдението, молитвата и отшелничеството. Вместо да го направи див и суров като самата себе си, пустинята го е пречистила и разхубавила. Неговият почитаем биограф пише следното:
"Хаджи Георги имаше голяма и чиста любов към всички. Беше винаги кротък, търпелив и простителен. Имаше голямо сърце, в което имаше стаи за всичко и всички; приемаше нещата и хората такива, каквито бяха. В известен смисъл беше станал безтелесен. Като живееше този ангелски живот на земята, той стана ангел и отлетя на небето, понеже нищо не го задържаше – нито духовни страсти, нито материални неща. Беше захвърлил всичко и съвсем естествено отлетя много високо".
Старецът Герасим, исихаст от Катунакия[2], според думите на негов приятел-аскет, прекарал седемнадесет години на връх Пророк Илия[3], борейки се с бесове и природни стихии. Останал непоклатим стълб на търпението. Сълзите от очите му били непрестанни. Завършил безгрижния си и тих живот в наслада от постоянното съзерцание на Христа.
Друг исихаст от Катунакия, о. Калиник, бил възлюбил до краен предел болката, усърдния труд и безмълвието. Къпал се в сълзите и потта си. Последните четиридесет и пет години от живота си прекарал в непрестанна молитва, без да напуска колибата си нито веднъж. Лицето му придобило сияние, подобно на онова на Мойсей, когато слизал от планината Синай.
Духовникът отец Игнатий имал навика да затваря капаците на прозорците на килията си, за да не може да види идването на новия ден, а да продължи молитвите си. Той имал навика да умолява посетителите си с думите: "Обичай Бога, Който те е възлюбил!"
Понякога забравял да се измие, да се среше, да яде, броеницата била постоянно в ръцете му, а молитвата – винаги на устата и в сърцето му. Когато загубил зрението си, станал дори още по-просветлен. Благоухаел приживе, и продължил да издава благоухание и когато заспал в Господа.
Забележителният свещеник и изповедник о. Сава от скита Малката св. Анна черпел сили от ежедневното извършване на Божествената литургия, която отслужвал със сълзи. По време на литургията и на всенощните си бдения, прекарвал часове в поменаване на хиляди имена.
Това е естеството на пустинната, тиха, молеща се, благословена общност. Това е животът в пустинята. Ако монахът няма дълбок духовен живот и постоянно бдение, той със сигурност ще падне в безброй изкушения. Унинието ще го доведе до безплодна изолация и тогава той, подигран и от ангели, и от бесове, ще стане от лош по-лош, а самотата на пустинята ще стане непоносима за него.
Да оценим парадоксите
Градовете стават все по-тъжни и това ще продължи, а пустинята ще се насели отново и ще процъфти. Никой, който остава неразкаян, не ще може да спре покаянието на търсещия, молитвите на вярващия, смирената молитва на бедния. Никой не може да спре свободния човек от доброволен затвор, от доброволно заточение, от това да живее тайната на живия Бог. Това чудо се преживява в мъченичество и смирение, понеже православният начин на живот винаги процъфтява в усамотение, в тишина, в очакване. Ние сме призовани да преживеем трансцедентността на християнството, което се състои не толкова в унищожаване на злото, колкото в благородно приемане на себе си и другите, преживявайки богатството на бедността, здравето в болестта, благословението в нещастието, силата в слабостта, радостта от търпението, победата в поражението, почитта в проявеното неуважение, свободата в уединението, величието в покорството, устояването до смърт, въплъщението на Бога, обожествяването на човека. И трябва да очакваме всички тези духовни реалности не от властта на силните на този свят, а от властта, която упражняваме над себе си и от създаването на здрави и светли духовни сърца, които наричаме енория, семейство, килия, работно място, офис, аудитория, стая.
По този начин, въпреки че безнадеждността и самотата на градовете ще продължават да съществуват, те няма да успеят да проникнат в сърцата ни. По този начин светът може да бъде променен не отвън, а отвътре и свише.
Не считайте за велик мисионера в Африка или големия откривател. Велик е малкият човек, които възпира лудостта, неправдата, преследването, болката у ближния си и у самия себе си. Според авва Исак, човек, който познава и надделява над страстите си е по-велик от някой, който възкресява мъртви.
Всеки, който търси изкупление от патологичното безпокойство, от болката и тъгата, от празнотата и самотата, е поканен на среща с Бога. И когато Го срещнете, спомнете си смирения човек, които ви е предложил тези мисли. | vatopaidi.wordpress.com
Превод от английски: Алексей Стамболов
Бележки
[1] Старецът Паисий Светогорец (1924-1994 г.) – бел. прев.
[2] Пустинна скалиста местност в югоизточната част на Атон – бел. прев.
[3] Връх в югоизточната част на п-ов Атон, наречен така поради честите си гръмотевични бури – бел. прев.
Настоящото есе е откъс от книгата "Атонски цветове: седем съвременни есета за духовния живот" от монах Мойсей. Авторът е роден в Атина, Гърция, и живее като монах на Света Гора от 1975 г. Старец е на колибата "Св. Йоан Златоуст" в скита "Св. Пантелеймон" към манастира Кутлумуш. Прекарва голяма част от времето си в изучаване житията на светиите; пише поезия, статии и книги.
Следвайте ни
Обикновено монашеските статии се отличават с краткост и ясност, но преподобният автор се е поувлякъл. Тонът му е песимистичен с пълно основание, но накрая се заявява триумфално: „Пустинята ще се насели отново и ще процъфти“. Едва ли ще стане това поради две причини – при шест милиарда жители на Земята пустини вече няма и кризата на християнството все повече се засилва.
.
Когато посетих лаврата на св. Антоний Велики в Египет, екскурзоводът хвалеше патетично Коптската църква, която била най-старата и най-святата в света. Опитах се да го коригирам, а той се сопна: „Вие пък кой сте?“ „Монах като вас“. „От коя пустиня сте Вие?“ „От пустинята на града, която е много по-страшна от вашата тук…“
.
Смирението до голяма степен е функция на характера, който е природна даденост. Много трудно или невъзможно е то да бъде усвоено от книжките. А ацедията (унинието) се влияе от толкова много фактори, че едва ли може да се обясни опростенчески само като „дяволско наваждение“.
Монах, не е еднозначно на духовно умъдрен, да ме простите, отец. Същото прозира и от, Вашия, коментар. В двери карикатуриста публикувал странна карикатура по въпроса за постоянната молитва…Този човек се има за религиозен…Това не би хрумнало никога на религиозен човек, както и вашите оправдания по въпросите на смирението и унинието не биха хрумнали на подвижник – НИКОГА. А монах,, означава подвижник.
Браво, Алексей, превеждай ни текстове от хора, които се хранят от светоотеческата традиция и са я усвоили в някаква степен, а не от теоретични богослови, които са се начели с всякаква литература, цитират напосоки и в крайна сметка не съзнават какво говорят!
Радвам се на вашите коментари, тъй като те за сетен път доказват , че написаното от мен е вярно. Ще допълня – времето на манастирите в традиционния им вид свърши отдавна и усилията за тяхното реанимиране са напразни. Време е истинските монаси да се заселят в световния град и да го облагородят. Те трябва да повлияят града, а не той тях.
Прекрасен, смислен, дълбок текст. Поздравления на редакторите и преводача!!!!
Благодаря за духовната храна! Такива статии са нужни на съвремието ни!