Оглашените – вън!
Един мой роднина – некръстен, но искрено интересуващ се от православието млад мъж, реши да отиде в една неделна утрин в голям подмосковски манастир, известен със своята многовековна история. Той отдавна искаше да присъства на неделна литургия, при това не къде да е, а именно на свято място, дълго отлагаше своето пътуване и ето – най-после се реши.
В манастирския храм както винаги било многолюдно. За да не изпъква сред основната маса, той застанал по-близо до изхода, зад масивна мраморна колона и започнал да се оглежда. За него всичко тук било ново и старинните икони и външният вид на богомолците и монотонното четене на псалмопевеца.
– Не трябва да се оглеждаш наоколо по време на службата! – изведнъж го стреснал строг старчески глас.
Моят роднина се извинил, устремил поглед напред и започнал да слуша пеенето на манастирския хор.
– Не дръжте ръцете си на гърба! – скарала му се стоящата наблизо бабичка с черна забрадка.
Покорно изпъвайки ръцете в стойка “мирно”, той отново се заслушал в църковното пеене. Струвало му се, че започва да разбира думите на някои молитви и без да иска скръстил ръце.
– Не се стои така, вие се отблъсквате от Бога! – нова забележка от нова бабичка.
– И въобще, от ляво могат да стоят само жените, а мъжете са длъжни да стоят отдясно! – назидателно извисила глас трета. – Минете веднага отдясно!
Моят роднина не разбрал веднага какво се иска от него. Но строгите богомолци с ясни и не търпящи възражение жестове му обяснили своите претенции и той преминал отдясно в мъжката част. И отново се опитал да се съсредоточи в службата. Но не би…
– Не се опирайте на стената! – тупнал го по гърба някой. – Стойте изправен!
Той отново се изпънал като струна.
– А защо не се кръстите? – с раздразнение в гласа полюбопитствал брадат мъж. – Трябва да се кръстите!
– Но аз не съм кръстен, – неуспешен опит за оправдание.
– Няма значение, трябва да се кръстите! – снизходително разрешил събеседникът.
– А защо въобще сте тук? – в разговора се включил още един намръщен човечец. – Докато не приемете кръщение трябва да напуснете храма при възгласа на дякона «Оглашенние, изидите»! А вече мина и Символът на вярата. Вие не можете да бъдете тук с всички!
– И какво да правя сега? – уплашил се вече сериозно моят роднина.
– Вън от храма! – дружно изкрещяли всички.
На входа пътят бил преграден от въженце, изпънато от старче – пазач. Той със знаци показвал, че трябва да слуша пеенето на хора, изпълняващ евхаристийния канон.
– Това някакъв важен момент от службата ли беше? – поинтересувал се набеденият поклонник, когато свършило пеенето и старчето пуснал въженцето.
– Целият твой живот пет пари не струва пред този момент! – зло закрещял пазачът. – Защо си дошъл тук, щом не знаеш елементарни неща!
Моят роднина избягал от храма и едва успял да дойде на себе си.
– Е какви са ти впечатленията? – попитах го, когато се върна от манастира.
– Никога повече кракът ми няма да стъпи в църква! – отсече рязко той.
Тази история от реалния живот предизвиква не съвсем радостни размисли. От една страна имаме много храмове, огромното множество руснаци наричат себе си православни, службите събират десетки хиляди богомолци. А от друга – как се отнасяме към «заблудените овце», за първи път пристъпили прага на църквата? Ще се зарадваме ли на обърналата се към Бога душа, както това правят представителите на други конфесии? Или ще се заядем за дължината на полата, липсата на забрадка, неумението да държим свещта правилно?
Уви, главното препятствие за въцърковяването на нашите близки съвсем не са зловредните сектанти или антицърковните средства за масово осведомяване. За огромно съжаление, такова препятствие сме ние самите. Често ни се струва, че наш първостепенен дълг е да научим новичкия да прави нужното количество поклони и да държи правилно свещта. А не обръщаме внимание, даже не забелязваме, че със своите забележки и злобни нравоучения не приближаваме, а гоним новодошлите от храма. Много малко от тях притежават толкова дълбока вяра, че пренебрегвайки пороя от забележки, стигащи до издевателство, да видят главното, за което са дошли в църквата – Христа. | www.taday.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова
😆 превод от руски… ми то да влезеш в една българска църква и ще напишеш същата история! А този човек хубаво е казал „– Никога повече кракът ми няма да стъпи в църква! – отсече рязко той.“ Първо ги гоним от църквата, пък после се чудим защо са отишли в сектите. Онези ги чакат на вратата , такива изгонени и търсещи души… никак не са малко, много жалко!!! А после уж се чудим, защо този е влязъл в секта, сякаш ние нямаме никаква вина и едва ли не сме опитали всичко за да го спасим 😉 Да не говорим, че верните си мислят ,че благодатта е само за определен кръг хора…