Огънят

Мога с часове да седя пред камината и да гледам огъня. Душата ми се изпълва със странна тишина и ми се струва, че виждам необикновени далнини и дълбини. Радостно подскачат пламъците. Капризно и причудливо се изпълват сенките. Гальовно струи диханието на топлината. И имам чувството, че в душата ми се пробуждат отколешните мечти на моите прадеди; пред мен се изправят величави образи; осъзнавам древни закони, вечни истини; потъвам в миналото и губя чувството за време.

Радост и печал се борят в сърцето ми; и в глъбината му се пробужда пронизителна тъга по загубената, но блажена родина. Тогава проумявам, че знам много повече, отколкото съм предполагал досега; сякаш ми се открива същността на мирозданието; докосвам крайчеца на Божията одежда…

* * *
Но първо трябва да извикам огъня за живот: „ела, тайнствена сило, посети и освети тъмното ми огнище и покажи властта си над жадуващото за теб дърво”. И ето, лумва първото синкаво пламъче, предпазливо, плахо, сякаш се оглежда, наистина ли го викат, може ли да повярва, готова ли е храната за него?… И после, като откликва и се доверява, огънят все по-охотно, с все по-голямо увлечение се разгаря, радва се на почтителния призив и избуява в гостоприемния въздух. Дългите му езици обхващат цепениците, галят ги и ги обземат, и те, превръщайки се в необуздан пламък, с леко пращене и тихо съскане отговарят, ту приемат, ту отхвърлят играта му и бавно се нажежават от горещото му дихание. А после започва общият им празник: светлина и радост, лумване и пращене, искрене и разпадане, тлеене на въглени и димни струйки. Изобилна, всепроникваща топлина… А аз седя и гледам като прикован, съзерцавам тази чудна стихия и виждам през нея живота на човечеството и хармонията на всемира. И ми се струва, че времето вече няма власт над мен.

* * *
И нашите далечни предци са седели край домашното огнище и са гледали огъня, размишлявали са за суровия си живот и за опасностите му, предвиждали са нови нахлувания на враговете и са се готвили за отпор. Защото цялата история на Русия е протичала в борба и душата на руския човек винаги е чувствала потребност от жертвена готовност. И ето, онова, което човек дълго и без прекъсване съзерцава, посвещава му се и се вживява в него, става негова душевност, негов праобраз, източник на сили и въодушевление. Душата на човека незабелязано се отъждествява със своя жив символ… И от съзерцаването на огъня душите на нашите прадеди стават като него: леки, игриви, интензивни, ясни, светещи и силни. Не без основание Изтокът е създал религията на „огнепоклонниците”, неслучайно е виждал в пламъка символ на божество, даряващо очистване и сигурност…

Но огънят е учил прадедите ни и на свобода и единство. Тъй като там, където живее древният пламък на домашното огнище, там е постоянното местожителство на човека, там е собственият му дом, неговото неприкосновено, лично жилище. Нека да е малка колибата му, нека да не е голяма домашната му власт, но в тези предели той иска да бъде свободен стопанин и има право на това. Домашното огнище е било у всички народи първичен свещен приют на свобода и самостоятелност. Край огнището се е събирало цялото семейство и е чувствало единството си; хората са споделяли грижи и мъки, сполуки и радости; съветвали са се за нужди и опасности. Запалвали са кандило пред иконата и са чели Свещеното Писание. Тук са се разказвали приказки и легенди. И когато огънят угасвал, леки призрачни сенки се плъзгали по стените, реалност и измислица се смесвали в едно и фантастичните образи изпълвали трезвия и суров живот на хората…

Какво щастие е човек пак да се озове в тази първа школа на битието, отново да се вглъби в съзерцание на древната стихия и по нов начин да вникне в опита, скръбта и мъдростта на предците!

* * *
Колко е въздушно, колко е леко битието на тази тайнствена сила. Пламъкът, подобно на вятъра, е най-лекото и подвижно същество на света… Неговият живот е непрекъснато будуване, разпространение, поглъщане. Където лумне огънят, там той утвърждава своята власт и празнува победа. Ето защо той е символ на радостното преодоляване, на естествения триумф, на победоносния танц.

Пък и би ли могло да е иначе? Та нали огънят е най-голямата сила на света. Той е източник на живота и съдба на вселената – мощно дихание Божие. Той свети и показва: затова без огън няма нито очевидност, нито откровение. От него идва топлина и жар: нито животът, нито любовта са възможни без пламък. Той ни носи очистване и ни зове към нови форми на битието: който жадува чистота, трябва да се готви в духа си за очистване чрез огъня, а който търси прекрасна форма, трябва да пламне с душевен плам. Огънят има власт да преобрази и унищожи: ето защо във всяко живо същество е стаено влечение към огъня и страх пред него.

Ярко гори слънцето сред световното движение и земята кръжи около него в свещен трепет и тихо блаженство. Пламъкът живее и в недрата на нашата планета – и всичко земно усеща плодотворността на тази съкровена жар и се гърчи от ужас, когато пламъкът се обръща против нас, разтърсвайки земята. И където и да се разгори огън, веднага се събират хора, привлечени от неговия вид и топлина, и сила, и се дивят приковани, и не могат да му се нагледат, като се вживяват и потръпват, сякаш искат да влязат в него, да се слеят с него и да грейнат; но се пазят от огъня и са готови да побегнат, тъй като онова, което земният огън обхване, ще го изгори, изпепели и унищожи…

* * *
И тъй, всички твари се стремят към огъня; и се плашат, щом той разгърне пълната си сила и покаже цялото си великолепие… Колко ужасно би било, ако огънят изчезнеше от света и навеки се възцари мрак и студ… Какъв страх би обзел вселената, ако пламъкът завладееше всичко съществуващо и го изпепелеше до шушка.

Но светът е създаден благоразумно. Милостиво и мъдро са разпределени сред тварите даровете на огъня. Всяко същество се приобщава към него само според силите и способностите си, приемайки от светлината, от напрежението, от могъществото му само толкова, колкото е в състояние да понесе. И онова, което приема от огъня, го приема като искра Божия – за да отговори достойно на Твореца и на дивния му свят според възможностите на своята природа.

Ето откъде се появява тайнственият отблясък, излъчван от скъпоценните камъни – ослепителният лъч на брилянта, нежният кадифен блясък на рубина, пламъкът в жълтия топаз, блещукането на изумруда и аквамарина, дълбокият спотаен огън на алмандина и хризоберила…

При растенията пък на цветето е дадено с неговия невинно сияещ лик да възпроизвежда облика на световното светило и да се обръща направо към него за светлина и топлина…

А у животното светлината е съсредоточена в окото с неговото необуздано и неистово и затова страшно блестене.

Но у човека, същество мислещо и съзерцаващо, светлината на окото преодолява животинската необузданост и грее одухотворено, обърнато към света, и молитвено, когато се обръща към Бога.

И така е навсякъде: където свети огън, там той иска отговор и се наслаждава в ответния лъч на собствената си светлина…

* * *
Тази среща на два огъня – световен и индивидуален – се осъществява най-съвършено в човека, при когото огънят се преобразява в пламтящ дух, заложбите и способностите на който се разкриват на по-високо и възвишено равнище. Защото видимият, земният огън е извикан за живот от Божието вдъхване като прообраз на самия Дух. И дори най-наивният, първобитен човек предчувства, прозира това висше значение на огъня. Ето защо нашите далечни прадеди, наивно мъдрите първочовеци, са му се молили като на символ на Господа, кланяли са му се като на чисто дихание на Твореца, празнували са появата му като Божие откровение. Кланяли са се на огъня, а са подразбирали Духа Божи. Това символично поклонение е древно като човешкия род и продължава да живее във всеки от нас. Така и Хераклит, пророкът на огъня, светлината и разума, е знаел какво говори, когато е възпявал в лицето на Огъня божествената първостихия на света и когато е твърдял, че пламъкът е разум, а Разумът е Огън…

Какво би станало с нас, хората, ако бяхме се лишили от духовните дарове на тази родствена нам стихия? Какво щяхме да бъдем без жар в сърцето, без огън в молитвата, без озаряваща очевидност в познанието, без пламенна интензивност във волята и делата си, без повеляващата, вдъхновена сила в очите? Но не значи ли това, че цялото ни най-добро достояние – най-благородното, най-прекрасното, най-мощното в нас – е произлязло от огъня?…

* * *
И ние, християните, познаваме този велик религиозен символ; чрез него се подхранват нашите мисли и чувства. Ето защо именуваме Христос нашия Спасител „истинска светлина” (Йоан 1:9) и се кръщаваме от него „с Дух Светий и с огън” (Мат. 3:11, Лук. 3:16). Ние наричаме себе си „синове на Светлината” (Йоан 12:36) и очакваме Светия Дух в образа на „огнени езици” (Деян. 2:3). А когато четем тези думи: „Огън дойдох да туря на земята и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лука 12:49) – то в сърцата ни нисхождат пламък и светлина и ние знаем на кого принадлежим…

* * *
Но огънят в моята камина догаря. Той гасне и помръква; и трябва да се простя с него. „Иди да си отдъхнеш, благ и чист пламъко, и бъди благословен – за твоята светлина, за твоята топлина и за твоето утешение…”

Из книгата „Пеещо сърце“ на Иван Илин

Превод: Мария Хаджиева

Коментари

коментара