От богинята на смъртта до Владетеля на живота

Ще ви разкажа всичко това, защото се чувствам длъжен да свидетелствам как Христос призовава към Себе Си онези, които са изпаднали в заблужденията на неправославни религии и църковни формации. Заглавието „От богинята на смъртта до Владетеля на Живота” представя и моето минало, и моето настояще, защото преди да се обърна към Христа, Сина Божий, и към учението на Православната църква, аз бях поклонник на Кали, богинята на смъртта.

Нека още отначало да кажа, че ще споделя неща, които за някои от вас ще прозвучат неправдоподобно. Разбирам скептицизма им и целта ми не е да убеждавам скептиците в истинността на това, което ще разкажа; знам, че моята история ще им прозвучи като фантастика, едва ли не – православна фантастика, бих казал, но знам също така, че ще има сред читателите и такива, които ще се вгледат от душа в споделеното и ще повярват, че това, което ще разкажа по-долу, е нещо действително преживяно от мен. Днес – близо петнадесет години, откакто приех Православието – се чувствам така, сякаш съм роден и израснал в Православната църква. За мен става все по-трудно и по-неприятно да се връщам към спомените за моите така любими по онова време йога занимания, към моите паранормални сили или към тантрическите сексуални безчинства, които изпълваха живота ми тогава.

От години пиша и говоря срещу йога практиките, срещу окултизма и другите разклонения на движението Ню Ейдж. Защо го правя? Защото съзнавам, че милиони човешки души стават жертви на това заблуждение, и защото виждам ясно, че потребна на тези души е Христовата истина, а и защото добре знам колко трудно е да следваш духовното по път, в края на който те очаква не Бог, а дяволът.

Вярно, че да говориш за личния си живот не е проява на смирение. Само че аз ще ви разкажа не за добрите неща, които съм вършил, а за моите дела на злото и за начина, по който Христос дойде в живота ми и с благост ме упъти към Светлината на истината.

Роден съм на 15 август, 1974 г. – датата, на която почитаме Успението на Пресвета Богородица. В детството си не съм имал църковен живот. Макар че съм кръстен още като бебе – както беше обичайно за повечето румънски деца,- много малко хора ходеха редовно на Църква през годините на комунистическия режим – дори и вярващите в Бога не се грижеха да просвещават духовно децата си.

Помня от детството първото ми влизане в католически храм – там вътре стените бяха покрити с изображения на страстите Христови. Същата нощ сънувах как отвеждат Христос на Голгота и как Той пада под тежестта на кръста. Тогава поисках да взема кръста Му на гърба си… И макар че този сън ми подейства емоционално, не мога да кажа, че е положил в душата ми начало на някаква привързаност към християнската вяра. При все това изпитвах особени симпатии към едно разпятие вкъщи, за което ми бяха казали, че моят прадядо го е донесъл от Гърция, и по-точно – от Света гора. Често пъти се заглеждах в него и помня, че Христовите страдания се бяха запечатали трайно в ума ми, но все още ми беше чужда мисълта да живея по християнски.

Започнах своя сексуален живот малко след като навърших тринадесет години. Баща ми много настояваше за това – той все повтаряше, че докато не го направя, не съм достоен да се нарека негов син… и така, аз го направих. До ден днешен ясно помня как часове наред се мъчих да убедя едно момиче да легне с мен. Преди двадесет години децата водеха доста по-чист живот от днешните и не беше никак лесно да склониш някого към грях.

Малко преди да навърша четиринадесет, майка ми се хвърли от прозореца и се самоуби. Тя падна на около два метра от мястото, където по случайност стоеше сестра ми, която беше тогава на единадесет и това причини тежко душевно сътресение. Смъртта на моята майка събуди у мен желание да търся отговор на въпроса „Какво се случва с нас след смъртта?”. И преди този трагичен инцидент бях опитвал по едно или друго време да се занимавам с йога, но след него се отдадох с много по-голямо усърдие на йога заниманията. Моят баща ми носеше вкъщи книги за йога и за източните философии. Започнах да полагам усилия да контролирам сърдечния си ритъм, за да постигна степен на пълно прекъсване, но не успях. Правих също така опити за астрални движения и левитации, но така и не ми се удаваше. В опитите си да осъществявам контакт с моята умряла майка аз бях стигнал дори до практикуването на нов вид спиритуалистическа техника, без да си давам сметка, че не с нея или с някакви добри духове общувам, ами с демони. Беше очевидно, че сам няма да мога да постигна много неща: трябваше да си потърся гуру.

Окончателното решение да се отдам изцяло на духовни приключения го взех, след като започнах да посещавам една млада, но по-голяма на години от мен жена с паранормални способности. Дълго време тази жена ми гледаше на карти и ми предсказваше бъдещето с изключителна точност. Тя се отказа да прави това, когато започна да сънува рухнали храмове и да чува глас, който я питаше: „Бога или дявола?” Тази жена изостави гледането на карти, но при все това не започна да ходи на църква.

Когато веднъж разговарях с нея, изрекох една безобидна лъжа. В същия момент почувствах как от тази жена излезе някаква физическа сила и рязко ме отблъсна … в този миг ми се прииска буквално да скоча от прозореца, за да се освободя някак от неописуемия натиск. Тя излезе в съседната стая и почувствах успокоение. Когато я видях отново до себе си, споделих, че съм изрекъл лъжа, и тя ми обясни, че именно поради тази причина ме е налегнал такъв смут. Казах й, че искам и аз да имам такива способности като нея, и тя ме посъветва да се занимавам с йога. Препоръча ми йога курсовете на Грегориан Биволару – най-известния и най-обсъждания съвременен румънски гуру.

През 2004 г. румънските власти предприеха съдебни действия срещу Биволару по обвинение за „търговия с бели роби и престъпления в сферата на организираната престъпност”, а през 2005 г. той напусна незаконно страната и потърси политическо убежище в Швеция; върховният съд в Стокхолм постанови, че преследванията срещу него са на основата на религиозните му убеждения и че отправените обвинения са форма на религиозно преследване, поради което оттам отказаха да го екстрадират. Днес, след като съм опознал този човек и помня как той държеше в подчинение душите ни, бих го сравнил с Джим Джоунс, който през 1978 г. в Гвиана успя да подлъже стотици свои ученици да извършат самоубийство. Биволару не е подучвал никого да извършва самоубийство – все още не, независимо от всичко останало, но ако навремето той, моят гуру, беше поискал от мен да направя подобно нещо, щях да се съглася; щях да се самоубия, без много да мисля, защото щяха да ме убедят, че щом това го иска от мен моят гуру, значи самоубийството ще бъде за моя духовна полза.

Когато през 1990 г. се записах в групата на Биволару и започнах да се занимавам с йога под негово ръководство, нямаше и година от падането на диктаторския режим на Чаушеско, а в Румъния вече се радвахме на така жадуваната религиозна свобода. Чаушеско години наред преследваше Църквата и всички религиозни движения. Именно поради тази причина станаха така популярни след 1989 г. хората, пращани по затворите през онези сурови години – Грегориан Биволару беше също един от тях. Него го арестували и поставили зад решетките по обвинение за разпространение на порнография, но неговите ученици обявили, че му е приписана измислена вина, защото истинската причина да го хвърлят в затвора била всъщност в неговите йога курсове. Доста правдоподобна защита, като се има предвид фактът, че комунистическият режим бил наложил доживотна присъда на немалко свещеници по обвинение в покровителство на политически групировки от нацистки характер.

Беше началото на учебната година, когато ме увлякоха йога заниманията – тогава бях в десети клас и вярвах на всичко, за което ме убеждаваха, че е Истината; не се съмнявах, че Биволару е велик дух, а навярно и новият Месия. Обясняваха ни, че също както Епохата на Рибите е била под господството на Христос, така и Епохата на Водолея, или Ню Ейдж, си има свой Месия, Който предстои да се яви, за да отведе света към висините на светостта.

През онези дни в нашата страна се носеха някакви пророчества, разпространявани от разни християнски вероизповедания, според които Букурещ ще бъде Новият Йерусалим, а Румъния ще стане духовният център на планетата. Безпрекословно приемах това за истина, тъй като бях убеден в огромното значение на медитационните техники, преподавани от Биволару. За мен нямаше съмнение, че той познава най-краткия път за духовно освобождение и за пресичане на цикъла от прераждания. Както всички други Ню Ейдж учители, така и Биволару проповядваше вяра в прераждането и поддържаше убеждението, че тантра йога е най-ефективният път към съвършенство. Какво всъщност е тантра йога? Това е сексуален йогизъм. Йогистите са убедени, че чрез силата на умствената си концентрация превръщат сексуалната енергия в духовна. Тяхното участие в сексуални актове не е заради самото удоволствие – според тантра йога оргазмът е загуба на енергия, а сексуалният акт без оргазъм се приема като средство за духовно усъвършенстване.

Тъй като тогава бях още гимназист, за мен беше особено приятно да виждам, че сред участниците в йога курсовете имаше много студенти и интелектуалци. В това виждах за себе си сериозно доказателство, че съм направил верния избор. Когато днес, след всички тези години, поглеждам назад, си давам ясна сметка, че някои от тези хора са били там само заради секса. Много по-лесно е да се хванеш да се занимаваш с йога и да си осигуриш колкото поискаш на брой сексуални партньори именно така, а не като даваш пари в някой бордей. Само че по онова време изобщо не възприемах нещата по този начин.
Ние приемахме Биволару като Велик учител… Той ни учеше, примерно, как да се носим във въздуха: това беше техника, за която се изискваше четиримесечна практика, след което просто политахме… И макар че не проявявахме желание да развиваме паранормални способности, някои от нас все пак придобиха такива сили, а и нямаше нищо чудно в това. Един младеж успя да се понесе във въздуха от мястото си, където медитираше, и се издигна нагоре, почти до тавана, където постави разни предмети върху високия шкаф. Други придобиваха паранормални способности, наричани „сидхи”. След продължителни йога упражнения аз самият се чувствах огромен колкото стаята и ми се струваше, че четирите стени около мен притискат енергийното ми поле. Хич и не ми е хрумвало, че всичко това са били дяволски внушения.

Така или иначе, не съм долавял присъствието на лукавия, освен само в някои изключения… По време на медитационните сеанси помещенията се изпълваха с нежна, много приятна музика, но веднъж ни пуснаха някакви противни ритми, като че извадени от пъкъла… музика, пред която рокендролът бледнее… Останах потресен от тези звуци, но реших, че проблемът сигурно е в това, че още не съм се усъвършенствал духовно и затова не знам как да я усвоя вътрешно… Друг път медитирах пред огледалото на свещ и полагах усилия да видя аурата си… Упражнявах се за медитация, която предстоеше да проведем в еврейското гробище, което се намираше в близост до мястото, където живеех по онова време, но така и не стигнах чак до гробището… Както си медитирах тогава, изведнъж почувствах до себе си някакво дяволско присъствие. Нека подертая, че нищо конкретно не видях, но толкова ясно го почувствах, че се изплаших ужасно много.

Но в крайна сметка моят най-силен контакт с дявола дойде след посвещаването ми в тантра йога. И макар че през онези дни възприех това като вид откровение, като досег с Абсолютното, едва когато станах християнин, си дадох сметка за демоничния произход на цялото това откровение. Ето какво точно се случи…

Двамата с едно момиче бяхме на плаж сред множество други йогисти около нас. Седяхме на пясъка един срещу друг, в пози за медитация, с прилепени длани и колене. Изведнъж съзнанието, че съм човек, неочаквано изчезна. При възприемането на вселената се почувствах като някакво същество със седем енергийни центъра, пряко свързани с енергията на вселената. Не знам колко време е продължило това състояние на екстаз, но когато дойдох на себе си, си казах: „Защо му е на човек да се лишава от храна, щом като чрез практикуване на тантра йога се постига такъв бърз напредък?” Ето защо взех за себе си решение да се занимавам с тантра йога.

И въпреки че една от причините да се занимавам с йога беше желанието ми да се отърся от духовната пустота, която сексуалната поквара беше донесла в душата ми, отново се отдадох на секса – само дето този път имах твърдото убеждение, че съм направил верния избор. Всяка вечер казвах по три пъти „Отче наш” – молех Бог да прощава всичките ми прегрешения и да ми дава сили да върша винаги добро. През ум не ми минаваше, че сексуалната ми активност е някакъв грях – смятах, че щом съм се отказал от оргазъм, значи няма нищо порочно… Толкова бях убеден, че тантра йога е нещо благотворно, че дори имах желание учителят ми да прави секс с моята сестра, която тогава беше девойка на около петнадесет години. Имаше период, в който учителят всяка седмица правеше секс с моята приятелка и тя ми разказваше как пред вратата на стаята му има цяла опашка момичета, чакащи своя ред – всички нетърпеливи за своето занимание по тантра йога с учителя.

Не мислете обаче, че йога заниманията се бяха превърнали в някакво забавление за мен. Налагах си гладуване и дори възнамерявах да се откажа напълно от хранене… т.е., искаше ми се да започна да живея без никаква храна.

Започнах първо с един ден глад, после издържах два дни, накрая станаха цели три дни подред без никаква храна… След това изкарах една седмица само на вода и нищо друго. Тогава нямах и осемнайсет, което ще рече, че съм бил още в годините на растеж… и затова се оказа крайно трудно, когато се хванах да гладувам още една седмица, но този път без вода. Хранех се само с въздух и с енергия от лукавия… Беше през Страстната седмица на 1992 година. Помня как в началото на тогавашния Велик пост си зададох въпроса: „От кого да измоля подкрепа: от Биволару или от Христос?” Реших по-напред да моля Христос, а ако Той не ми помогне, казах си аз, тогава ще се обърна към моя гуру.

Голямата сила на моя гуру беше извън всякакво съмнение за мен. Бяха ни обяснили за специален вид йога, наричан Гуру йога, който изискваше пълно подчинение на учителя. Заедно с това ни разказаха – и всички повярваха на тази история – как един човек се хвърлил в пропаст, защото учителят му отказал да го признае за свой ученик; той натрошил краката и ръцете си, а учителят ги върнал на мястото им и го възкресил… Подобни разкази ме караха да гледам с още по-голямо доверие на моя учител. Имах дори едно видение, свързано с него, за което вече си давам сметка, че е било демонско видение: милиони колибки изпълват вселената и във всяка от тях моят учител седи в позиция лотос. Вдишвам тези колибки – поемам ги вътре в себе си заедно с поетия въздух, – после издишвам, колибките излизат навън, а учителят остава вътре в мен…

Една моя приятелка, която дойде с мен на семинар, воден от Биволару, ми каза, че видяла как от него излизат лъчи.
И като се има предвид безусловното ми доверие в силата на моя гуру, сигурно Сам Бог ми внуши тогава идеята да моля за подкрепа Христос, когато се хвана да гладувам, защото е искал да ми предостави изход от капана, в който бях попаднал.

През онази седмица на лишаване от храна за първи път прочетох откъси от Добротолюбието. Изобщо не съзнавах, че моите медитации за Шива и Миларепа нямат нищо общо с духовното учение, представено в Добротолюбието… Гладът ме докара до момент на тежко изтощение, когато ми се стори, че ще полудея, но отправих зов за помощ към Христос и успях да преодолея тази криза; вярно е, че бях йогист, но не се бях отказал напълно от Христа. Нещо повече, учителят ежеседмично ни караше да медитираме така, сякаш сме на мястото на Христос… Заставайки тогава пред кръста, отправих следната молитва: „Боже, в детството си получих кръщение с вода, но то не ми помогна. Кръсти ме отново, само че този път с огън…” Аз действително си въобразявах, че Христос ще ми помогне да напредна по пътя на йога…

На един Разпети петък отидох в парка да се наслаждавам на изгряващото слънце и медитирах пред голям каменен кръст… И макар че на Пасха не отидох на църква, защото предпочетох да медитирам вкъщи, след онзи период на гладуване моята връзка с Христос стана много по-силна…

Само че това сближаване с Христос не прекъсна моята обвързаност с индуските божества. Харесваше ми да медитирам с Кали – една от космическите сили, общонационалната богиня на Тибет, изобразявана със синджир от черепи на врата, с нож в едната ръка и с череп в другата, с пълна с кръв уста. Казват, че когато не я познаваш, изглежда страшна, но за онези, които я боготворят, тя е нещо изключително привлекателно. Ето каква молитва отправях към нея: „О, Кали, приеми ме! Възлюби ме! Влез в мен и ми дай и аз да вляза в теб. Нека да бъда едно с теб. Дай ми сила да поразя смъртта, дай ми сила да стана господар на времето. Искам да съм твой.” Възприемах Кали като грамадна жена с непобедима мощ. Чувствах се свързан с нея, но чувствах също и връзката си с Христос.

Ето защо се изненадах от отговора, който чух от учителя, когато веднъж, след часовете по йога, го попитах каква е връзка между Христос и космическите сили (написвахме въпросите си на листчета и ги подавахме на учителя): „Каква връзка? Няма никаква връзка…” Ако ми беше отговорил „Христос е велик разум, Който пази нашата планета, а Кали е същество, което поддържа живота на цялата вселена, и макар че Кали заема по-важно място от Христос, между тях двамата има сходни неща”, може би щях да му повярвам. Но това, че няма никаква връзка между Христос и космическите сили, звучеше така, сякаш съществуват две паралелни истини, и то съвършено различни помежду си, което ми прозвуча крайно неприемливо. Именно тогава за първи път изпитах значително недоверие към мъдростта на моя учител. След това, но вече гласно, го попитах кой е по-висшият път за един йога: аскетизмът в най-крайните му форми или животът на тантра-йога с чрезмерната му сексуална активност. Той ми отговори, че всеки човек сам за себе си трябва да прецени кой ще бъде най-подходящият за него път, но още преди да изрече думите си, хората в помещението избухнаха в смях; дори само идеята за сексуален аскетизъм възбуди у тях остър присмех… Този изблик на смях, както и отговорът на моя учител, събудиха у мен желание да потърся истината другаде…

Известно време преди да се случи това, бях посещавал лекциите на Свами Шивамурти, легитимна индийска учителка, ученичка на Свами Сатянанда. В края на 70-те тя била изпратена в Каламата, за да преподава йога на гърците. През 1984 г. беше основала „ашрам”, йогистки манастир, в Пеания, недалеч от Атина. Запознах се със Свами Шивамурти в един частен дом, където тя беше решила да се срещне с малка група йогисти. Попитах я дали бих могъл да водя аскетичен живот в нейния ашрам и тя с много благост ми отвърна, че няма никакъв проблем. При все че ми се искаше тя да беше мъж с външността на традиционен учител – възрастен, с дълга бяла брада и кротост в очите, – реших да й стана ученик и отидох с нея в България, където беше поканена да участва в няколко семинари.

След известно време тя ми даде псевдоним на йога – някакво индийско собствено име. Аз всъщност очаквах да ме нарече с нещо по-популярно – от рода на Махашива или Миларепа, но по всичко личеше, че даденото ми име не се отличаваше с нищо особено: „Бактимурти”, т.е. „благоговеещият”, „набожният”. Това име казваше, че за мен най-сигурният път към просветлението ще бъде преклонението – било пред божество, било пред космическа сила… И в крайна сметка стана така, че избрах да се преклоня с благоговение пред Христос. Струва ми се, че Сам Бог бе вложил името „Бактимурти” в устата на Свами; при все че тя служеше не на Него, а на силите на мрака, за мен това беше Божие послание – също както Бог някога е говорил чрез Валаамовото магаре. Не вярвам обаче тя да си е дала сметка каква голяма полза имаше за мен избраният от нея псевдоним.

Бях изпълнен с голямо желание да стана член на нейния ашрам и тя ми каза, че със сигурност ще ме вземе, но трябваше най-напред да имам писмено съгласие от баща ми, тъй като бях още непълнолетен. Решаващ обрат в моя живот настъпи конкретно след онова, което се случи с мен в България… Една йогистка ме заведе да видя някои известни църкви в София – в това число и руската църква, в криптата на която пазеха светите мощи на епископ Серафим Соболев, чудотворец. Около саркофага му имаше малки късчета хартия, на които хората записваха свои желания и молитви към богоблажения архиерей. Застанах до саркофага и с цялата си душа помолих да получа неговата помощ. Моите думи към него бяха такива: „Помогни ми да се изпълни не моята воля, а Божията воля за мен!” Истината е, че в онези минути нещо се промени – нещо, което ми е трудно дори да опиша с думи. Когато навремето се занимавах с йога, влизането в църква винаги ме изпълваше с вътрешна тежест – усещах дишането си затруднено, сякаш от някакъв ужасен недостиг на въздух; рядко принуждавах себе си да се задържам на богослужения – просто не ми понасяше… Само че там, в онази руска църква, където пазеха мощите на епископа, почувствах настъпването на някакво особено прояснение вътре в мен. Този човек не е канонизиран, но хората го почитат като истински светец.
В Румъния се върнах безкрайно въодушевен от мисълта, че скоро след това предстои да отпътувам за Гърция. Моят баща ми даде разрешение за заминаване, защото знаеше, че така или иначе не полагам сериозни усилия да завърша гимназията. Класната ме молеше да ходя в училище поне да ме виждат учителите, за да ме пускат да минавам и да не ме изхвърлят съвсем, но за мен най-важно си оставаше да се усъвършенствам в йогата. На практика даже когато ми се случваше да се появявам в училище, аз продължавах да мисля единствено за йога. Училищните занимания ми изглеждаха голямо губене на време! Бях ученик в Гимназията по информатика – най-елитното училище в Букурещ по онова време – и дори се гордеех, че съм сред приетите там, защото в крайна сметка информатиката винаги ме е увличала страшно много, но въпреки това моята страст си оставаше йогата. Така бях подчинил себе си на тази страст, че в ума си нямах друго, освен асана и медитационни техники. Да си призная честно, мозъкът ми беше промит толкова много, че дори ми изглеждаше несериозно да чета и изучавам каквото и да било друго, освен материали за йога.

Денят на заминаването ми наближаваше. Бях намислил, преди да отида в ашрама край Атина, да посетя първо Света гора, защото научих, че там в живота на боголюбивите отци важно място заема Иисусовата молитва. Имах желание и мен да ме просветят как да използвам тази молитва… Баща ми предложи да отидем при отец Константин Галериу – известен свещеник в Букурещ, който бе понесъл много страдания из комунистическите затвори заради вярата си в Христа.

Отец Галериу ме прати при отец Илие Клеопа, монах в манастира Сихастрия в Молдова, а това беше в идеално съответствие с моите планове, тъй като без друго имах намерение да посетя няколко манастира, за да се запозная нагледно какво представлява живот в монашеско послушание – нещо като подготвителна стъпка преди приобщаването ми към ашрама. Само че отец Клеопа беше категоричен противник на йога практиките, а отношенията ми с монасите в Сихастрия станаха ужасно напрегнати, тъй като те не одобряваха моя йогистки начин на живот, и в крайна сметка престоят ми в манастира беше съвсем кратък.

След връщането ми в Букурещ станах член на друга религиозна Ню Ейдж група на име „Общност за духовна интеграция в Абсолюта”, която съчетаваше православното учение със спиритуалистични учения и обучаваше хората как да виждат аури, ангели и всякакви други неща от т. нар. духовен свят. На практика цялата им работа беше да правят хората жертва на дяволски илюзии, защото сатаната и в най-светъл образ може да ни се яви… В тази нова организация дяволът имаше много по-голям простор на действие, отколкото в йога групата, или казано другояче – той беше в много по-видими измерения. За човек, който практикува йога, видимият досег с духовния свят може да настъпи едва след дългогодишна практика, докато в тази група всичко това ти се даваше още от самото начало… Колкото до мен самия, на практика нямах кой знае какви паранормални видения, но пък за сметка на това умеех да помагам на другите да ги виждат; трябваше просто да възложа длани върху главата на някого, да изрека молитва и той веднага започваше да вижда подобни неща…
В училище аз дори създадох група за обучение по паранормални способности… Събирахме се в училищния салон и там провеждахме нашите занимания по паранормалности. Когато веднъж отидох на летен лагер, там научих почти всички деца, с които се запознах, как да виждат с очи духовния свят… Хич и не съм подозирал, че това, което виждаха, е плод на самовнушения и дяволски сили. На този лагер дори реших да проверя дали ще мога да хипнотизирам някого. И се пробвах… И дори успях. И при това много, много по-лесно, отколкото си представях…

Случи се все пак да се замисля какви ги върша и това стана при срещата ми с един йеромонах. Членовете на Ню Ейдж групата ме бяха разубедили да заминавам в Гърция да ставам ученик на Свами Шивамурти Сарасвати, защото в една женска монашеска обител в нашата страна имало благочестив свещеник, който е прероден образ на св. апостол и евангелист Йоан. Много ми се искаше да видя „св. Йоан” със собствените си очи и отидох в манастира заедно с моята приятелка и с приятел от групата по тантра йога, който тогава беше на 24 години. Бях почти на осемнайсет. Още щом наближихме манастира, ни направи впечатление, че отецът стои отвън, пред оградата, сякаш ни очаква. Той каза: „Вие сте йоги, нали? Махайте се оттук, души изгубени! Това е манастир и земята тук е свята… Какво търсите вие тук? Къде се е чуло момчета да идват с момичетата си в манастир…? Грешници такива, не се ли срамувате от себе си? Как изобщо сте дръзнали да дойдете насам? Точно вие, следовници на Щайнер и на теософите, и Бог знае още на кого…”, продължаваше да недоволства той, отдалечавайки се към сградата с монашеските килии. Вярно е, че моята приятелка много обичаше да чете писаното от Рудолф Щайнер и изобщо теософско творчество. За преподобния отец ние бяхме буквално прозрачни … Едва впоследствие ми се изясни защо ни порица така, че сме отишли с моята приятелка заедно в манастира – той имаше предвид факта, че двамата с нея сме любовници, а по онова време нямах никаква представа, че нашата връзка е вид прелюбодеяние и се счита за грях.
Двамата заедно влязохме и в храма, като смятахме, че оттам поне отецът няма да ни изгони. Когато дойде, той ни посочи с пръст и попита: „Вие вярвате в прераждането, нали така?” „Да”, отвърнах аз, напълно убеден, че съм длъжен да заставам зад истината пред лицето на християните, които не я познават. Тогава той добави: „И си мислите, че аз съм Евангелист Йоан, нали?” „Да”, отново убедено отвърнах аз. „Махайте се оттук, изгубени души! Тук е Домът Господен и ако вие не изоставите своето умопомрачение, значи нямате място тук!” За мен беше крайно неочаквано, че той ни изгони дори от храма. Но знаех, че и в християнската, и в азиатските традиции е прието да бъде изпитвано търпението на техните последователи по най-непредвидени начини, и затова нямаше да се поддам. Но моята приятелка, по-голяма на години от мен, не намери сили да понесе порицанието на свещеника и избухна в плач…

Най-добре беше още тогава да бях приел християнската вяра, без да задавам повече въпроси… Моите приятели от „новата общност” многократно ми бяха казвали, че преди да ме вземе за свой ученик, отецът ще ме подложи на изключително труден изпит, и си мислех, че всичко това е вид изпитание. Тъй като бях привикнал на какви ли не хитрости и манипулации за промиване на мозъка, не си давах сметка, че преподобният отец ни е говорил съвсем недвусмислено и откровено. След като се върнахме в Букурещ, желанието ми да видя отново този отец взе да нараства с всеки изминат ден. Отидох пак в манастира и той поиска от мен да направя избор между учението на Църквата и учението на Ню Ейдж, в което вярвах тогава. Отказах да изоставя духовните си заблуждения и реших да замина на поклонническо пътуване из манастирите в Молдова. В скита Сихла ми се случи нещо необичайно. Докато стоях с Библията в ръка пред една монашеска килия, до мен се приближи свещеник – благ на вид, белокос, белобрад човек – и поиска да му прочета конкретен пасаж; в текста се казваше, че еретиците ще бъдат наказани за своите грешни пътища. След това свещеникът си отиде и аз се замислих: „Да, безспорно, еретиците ще бъдат наказани, но защо той реши точно мен да накара да прочета този откъс? Да не би това да означава, че съм еретик?”

В близост до скита Сихла се намира пещерата, където св. Теодора е живяла своя отшелнически живот в сурови, аскетични условия; тя преживявала с помощта на гарвани, които й носели в човките си храна. Исках да прекарам една нощ в тази пещера, да отправя молитви към Бога и да попрося Той да ми помогне да избера верния път. Игуменът на манастира ми даде своето благословение и една вечер аз се упътих към пещерата. По пътеката през гората чувах всевъзможни странни звуци. Някой ми беше разказал как три години преди това един човек тръгнал да си бере къпини, а от другата страна на храста го очаквала голяма мечка… Крачех забързано, за да стигна възможно най-бързо до пещерата, защото си представях, че там ще си отдъхна на спокойствие – през деня бях ходил няколко пъти дотам, за да си чета молитви, и в пещерата беше невероятна тишина…

Само че този път се оказа доста по-различно… Предстоеше да изкарам най-кошмарната нощ в живота си… Бях намислил да стоя буден цяла нощ и да си повтарям Иисусовата молитва, само че съблазните ме нападнаха твърде бързо. Най-напред се появи нашествието от прилепи – безброй прилепи взеха да хвърчат на всички страни, пляскайки толкова близо около мен, че чувствах директно в лицето си вълните студен въздух, образувани от техните ужасни крилца. Стана ми противно, не смеех да помръдвам от ужас. Страхувах се някой от тези прилепи да не се вкопчи в косата ми. Вярно, че година преди това бях обръснал главата си, за да изглеждам като истински йога, но през изминалите месеци вече беше израсла доста коса, поради което трябваше да се покрия с коженото си яке, за да се предпазя от прилепите. Малко след това се замислих, че навярно Бог искаше да ме накаже за греховете ми, и отвих глава, но прилепите изобщо не ме докоснаха… Мина известно време и се появи друго изкушение: по ботушите ми взеха да се катерят мишки. Нещо просто непоносимо… Впоследствие някои хора, които бяха посещавали тази пещера, ми казаха, че там няма прилепи и мишки, само че ги видях със собствените си очи… От друга страна, може да е било и демонски кошмар… Кой знае, толкова е трудно да се определи…

Уплахата ми все повече нарастваше. Нервното ми напрежение ставаше буквално непоносимо – имах чувството, че ще се побъркам. Освен това ме беше налегнала мисълта, че ако се отпусна да заспя, дяволът ще ме сграбчи… Трудно е наистина да го обясня, но тъкмо такива неща чувствах и мислех… Със запалена свещ не спирах да капя тук-там по дланите си горещ восък, за да се поддържам буден. Не преставах и да се моля: „Боже, по благодатта на благословението, дадено ми от игумена, помилуй ме! Боже, заради моето послушание, помилуй ме!” Изобщо нямах сили да се съсредоточавам върху Иисусовата молитва; цялото ми занимание през цялата онази нощ беше да чета от първата до последната страница молитвите в един малък молитвеник – щом достигнех последната страница, отново отгръщах на първата и започвах отначало същите молитви…

След мишките неочаквано се появи друго изпитание, пред което предните буквално бледнееха. Най-неочаквано през тясната дупка на пещерата се намъкна грамадното животно и направи три тежки стъпки навътре. Първата стъпка ме стресна, при втората настръхнах целият, третата ми се стори същински ад. По всичко личеше, че животното беше грамадно, и нямаше какво друго да бъде, освен мечка. Главата ми кипеше: „Притиснат съм, няма накъде да избягам, нямам достатъчно пространство дори да се промъкна покрай него. Ако тръгна да се боря с това същество, нямам никакви шансове да го надвия. Най-добре ще бъде да умра, отдаден на молитва.” Бях напълно убеден, че там и тогава ще настъпи краят на живота ми, и не смеех да се обърна да погледна към мечката… само си редях молитви. Когато накрая осъзнах, че зад гърба ми вече не се чува никакъв шум, се обърнах към входа на пещерата, но там не се виждаше никъде никакво животно… Било е демонска съблазън, която ми изкара ума… Може и да е имало прилепи и мишки в онази пещера, но мечка със сигурност не се е появявала, защото мечката нямаше как да излезе така безшумно, след като беше влязла с такива тежки стъпки…, пък и процепът на пещерата беше прекомерно тесен… Който е посещавал тази пещера, знае за какво говоря и сигурно ще се съгласи с мен…

Бог явно видя, че бях отишъл в пещерата не за да се хваля след това със своя аскетичен труд, а защото се чувствах отчаян и исках със своите молитви да измоля от Него да ми посочи верния път. Освен това се притеснявах, че не виждам истинната вяра дори и в Православието и че сигурно ще трябва да търся някоя друга религиозна организация. А предпочитах живота си да загубя, но не и от един грешен път да отида на друг такъв. Моята молитва беше: „Боже, по-добре ме остави да умра, но не ме оставяй да бъда далеч от Теб и да упътвам другите в грешни посоки”…

На другата нощ, непосредствено след онова ужасяващо преживяване в пещерния мрак, сънувах нещо, което промени целия ми живот. В съня си разлиствах православна църковна книга относно изкуплението на греховете и търсех да видя какви са установените практики конкретно в случаи с моите грехове. И чух силен, ясен глас, който ме накара да се събудя. Той каза: „За теб практиката ще бъде такава: да учиш хората каква е философията на Светите Отци.” Събудих се моментално, чудейки се защо възложената ми задача, която приех като божествено послание, изискваше от мен да разкривам на хората не учението на Светите отци, а тяхната философия. Един отец, изповедник с опит, ми разясни какво означава това: за да не си помисля, че е било самовнушение насън, Бог го е изразил така, както аз самият не бих го казал, като е използвал „философия”, вместо „учение”. Вярно е, че по онова време не си давах сметка, че философията на Светите отци, това е на практика тяхното учение, т.е. тяхното общуване с Бога и тяхното разкриване на Бога.

Небесният глас, който чух в моя сън през онази нощ, положи началото на решаващ обрат в живота ми. Върнах се при преподобния отец, който на два пъти ме беше прогонвал, и му казах, че искам да стана православен и да бъда богомолец от Православната вяра. Подготвих се за изповед, като най-напред записах греховете си на лист (изписах цели седем листа) и едва след това отидох да ги изповядам. Почувствах как душата ми се очисти и целият ми живот се промени… Под напътствията на преподобния отец и с негово благословение взех Свето причастие, при все че още не бях достоен за това.

Оттам насетне престанах да гледам с упование на прераждането, йога практиките и сексуалните волности. Имах в живота си трудни моменти, неимоверно трудни, но винаги съм чувствал редом до себе си Христос… Когато сега ви говоря за тези неща и се връщам към моето минало, имам чувството, че разказвам за живота на друг човек. Трудно ми е изобщо да си представя, че някога съм бил йога – струва ми се, че това не съм бил аз… Истината е, че и умът се прояснява, и душата се пречиства, когато човек се покае.

Няколко години след това се ожених и имах чувството, че съм едва ли не девствен – наистина ми се струваше, че преди това не съм познавал друга жена и че първата в живота ми е моята съпруга… Греховната близост и семейната близост на практика нямат нищо общо – абсолютно нищо. Макар че отстрани не се вижда особена разлика, те всъщност са две съвършено различни неща.

Какво точно стана след моята първа изповед? Започнах да посещавам църковните служби, записах се да уча във факултет по богословие и завърших богословско образование, а след това получих магистърска степен по Проблеми на вероизповеданията и икуменизма (като наблегнах най-вече на отклоненията в движението Ню Ейдж). През годините в гимназията се бях запознал с един свещеник, който водеше свят живот – днес вече има книга за този човек и за извършените от него чудеса. Той ми беше казал, че ще напиша много книги, които ще бъдат духовна храна за човешките души… Когато написах първите си книги – към днешна дата те са вече над двадесет, – мой познат християнин, с когото се видяхме при посещението ми в един манастир, отбеляза: „Знаеш ли, още когато ти беше в гимназията, отец Х (и той спомена името на този свят по душа духовник) казваше, че ти ще напишеш много книги. Доколкото виждам, думите му се оказаха наистина пророчески…”

Писането на книги започнах, за да убеждавам тези, които са далеч от Православната църква, че са далеч от Истината, от красотата, от духовната пълнота. Първите ми книги бяха срещу отклоненията и духовните заблуждения, срещу астрологията и хороскопите, срещу вярата в прераждането, срещу гностическия евангелизъм. В Дневника на моето обръщане към вярата – „От богинята на смъртта до Вседържителя на Живота” – описвам как съм достигнал до приемането на Православната вяра, а последната ми книга, „Евангелието според Юда”, изобличава гностическото евангелие, приписвано на Юда, но също и светоусещането на Юда, което намира своите отражения в съвременното богословие, иконография и литература. Осъзнал съм, че не е достатъчно да пишем само за тези, които са станали жертва на заблужденията в движението Ню Ейдж: имат нужда от помощ и всички онези, които са „хладки” (срв.Откр.3:15) и водят посредствен християнски живот. Написал съм книги за младежи, като например „Венчални напътствия – как да създадем семейство” и „Младите хора и сексуалността”, където обръщам внимание на това, как съвременният разпуснат начин на живот покварява вътрешно днешните момичета и момчета… Писал съм книги и за хората в зряла възраст, където разглеждам как трябва да приемаме трудностите и болестите, издавал съм коментари върху Патерикона…

Давам си ясна сметка за голямата отговорност, която поемам… В Православието предимството в проповедта се полага на онези, които са натрупали дългогодишен опит в живота и в духовната борба… Пиша в израз на послушание към моя духовен отец, защото той ми беше казал, че му се иска да бях имал четири ръце, за да пиша повече… Освен това ме наставляваше непременно да пиша, тъй като това ще бъде от голяма полза за изкуплението на моите грехове. Когато дойдох в Гърция, за да защитя докторантурата си, първият ми въпрос към един преподобен отец тук беше такъв: „Редно ли е да пиша толкова много книги само защото изпълнявам послушанието си към моя духовен наставник и защото имам неговото духовно покровителство, макар че на практика съм още млад и неопитен?” Той ми отговори така: „Щом твоят духовен отец се моли за теб и те подкрепя с молитвите си, всичко ще бъде наред. Следвай послушанието си към него и нещата ще си бъдат на мястото.”

Имал съм своите съмнения относно послушанието: да следвам ли или да не следвам пътя на послушанието? Даже бях тръгнал да се поддавам на изкушението да се откажа от моя духовен отец, защото ми се струваше, че не е най-добрият наставник и учител. А веднъж имах такъв сън: сънувах, че съм в храм, в който се пазят светите мощи на св. Нектарий. Моят духовен отец се молеше от едната страна на саркофага, а аз стоях от другата. Светецът в саркофага се раздвижи … и аз се помолих да ми даде благословението си. Той държеше голям метален кръст и започна да ме благославя с него, полагайки кръстен знак над главата ми. Направи това няколко пъти с думите: „Бог да те благослови, Бог да те благослови…”. Когато се събудих и си спомних съня, се уплаших, че ми е бил изпратен от дявола, и побързах да набера мобилния номер на моя духовен отец. „Отче, знаеш, че не гледам сериозно на сънищата, но ето какво сънувах…”, и му разказах съня си. „Как мислиш, от дявола ли е, от подсъзнанието ми или от Бога?” Той отвърна така: „Как би могло да е от дявола, при положение че същата тази сутрин се молех за теб над мощите на св. Нектарий? Не знаеш ли, че съм в Гърция?” Не, изобщо нямах представа, че е там. Мислех си, че е в Румъния, пък той отговаряше на телефона си от Гърция… Разказах за съня си и на един старец, който водеше свят живот в гръцки манастир, и той ми каза: „Твоят духовен отец не е заявил категорично, че сънят ти е Бога, за да не се поддаде на греха на гордостта – още повече, че си го видял до саркофага на светеца. Това е било наистина сън от Бога. Св. Нектарий иска да те насърчи да следваш уверено пътя си на свидетел за Христа…”

Този сън ми даде желаният стимул да продължа напред. Пътят е тежък, изкушенията са много големи, но живея с надеждата, че стъпка по стъпка ще бъда подкрепян от Господа докрай…

Животът ми в Христа е чудно красив… Най-важното е, че стигнах до познание на Истината, и зная, че Истината е Любов… В Православната църква се научих да живея в любов. Православната любов сгрява сърцето – тя не е нехайна и преходна любов, каквато е йогистката… Открих красотата на семейния живот, който е истинско богатство. Чувствам се приказно щастлив, когато съм редом до моята съпруга и нашите три деца… Струва ми се, че за християнските семейства не се пише и говори достатъчно. Встъпих в брак, залагайки на неизвестното: надявах се семейният живот да бъде нещо хубаво, но не бях сигурен в това. Той се оказа значително по-труден, отколкото си бях представял, но и нещо много, много по-красиво…

Свидетелствам колко прекрасна е Православната вяра, защото някои бивши йогисти продължават да живеят в крайна изолация и социална отчужденост, при все че формално вече са в Православната вяра; те са приели християнското учение, но по своето поведението си остават йоги.

Изповядвам, че за мен е превелика радост да живея като православен християнин… Навремето се боях, че ще ми бъде отегчително, и даже се питах: „Дали няма да ми стане твърде безинтересен християнският живот?” Само че открих, че да живееш в общение с Бога, с Пресвета Богородица, със светците и мъчениците на Църквата, по никакъв начин не може да бъде нещо отегчително.

Тъкмо обратното, убеден съм, че да живееш като християнин е нещо безкрайно интересно. Още повече, че човек трябва да бъде същински герой, ако има желанието да живее като християнин в този свят, изпълнен с грях и привързан към ереси.

Моят стремеж е да ви убедя, че трябва да търсите начини да привличате онези, които са се отдалечили от Църквата. След провеждане на конференции хората обикновено събират помощи за бедните, за християнските мисионери в Африка или пък за различни други социални дейности.

Моята молба е не да пуснете своята лепта в кутия за пари, а да вложите част от душата си в това и да не забравяте, че около вас има неимоверно много хора, които са изпаднали в заблужденията на какви ли не религии и деноминации. Вие имате сили да промените това. Вие имате сили да им помогнете, като водите истински християнски живот.

Тези хора са преситени от празни думи и повърхностни християнски проповеди. Те имат нужда от светли примери на истински християнски живот. Те очакват да видят у вас жива икона на Христос.

Не заставяйте хората да идват в Христа, а ги привличайте със силата на християнската си любов. Никой не може да устои пред силата на любовта. Днешният свят търси любовта на погрешни места и затова хората намират единствено имитации на любов.

Дайте им истинска, неподправена любов, жертвена любов, и ще ги промените. Даже онези, които са се зарекли да не се променят, и те ще се обърнат към верния път – бавно и постепенно, но сигурно.

Ето, аз протягам към вас тази невидима кутия за дарения, но ви моля да сложите в нея не пари, а пак ще кажа – нещо по-ценно: част от вашата душа. Готови ли сте за подобно дарение?

Ще бъда безкрайно щастлив! Бог да ви укрепва в добрите ви дела и да ви дарява със Своята благодат! Амин. | www.johnsanidopoulos.com

Превод: Анжела Петрова

Коментари

коментара

Близки теми:

2 Responses

  1. marta says:

    Много интересна статия. Благодаря за находката. Не знам дали сте виждали този сайт, също има интересни истории.
    journeytoorthodoxy.com/

  2. Василиос says:

    Изключителна статия! Поздравявям ви!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fifteen + fourteen =

*