Охкащите християни
о. Ясен Шинев
Когато човек повярва в Спасителя Христос и започне да посещава православните храмове и събрания в процеса на своето въцърковяване, сякаш по неизбежност в душата му се настанява едно тягостно впечатление: колко много мрачни и печални физиономии на посетители има в тях.
Трябва да си го признаем – това са една голяма част от настоящите православни, които почти непрекъснато охкат, пъшкат и се оплакват за какво ли не. С това те не само се самоизтезават, но измъчват и околните. Сред мириса на тамян и пламъците на кандилата се чуват стонове и въздишки: “Ох, как ще се спасим…“, “Защо никой не ме разбира…“, “С какво съм заслужила това…“. Те са толкова всеобхващащи, че обгръщат посетителя от всички страни и създават обстановка на обреченост. На практика се забелязва един парадокс. От висотата на иконостаса ни благославят светци, просияли лица и изпълнени с благодат очи, а вярващите от своя страна им отговарят с уморени погледи и изкривени от недоволство лица.
Наистина, ние знаем, че сме изгнаници в тази земя, в която властват грехът, проклятието и смъртта, и не можем да очакваме да бъдем изцяло приети и обичани в царството на кесаря. И това е повече от очаквано, защото сами сме се отрекли от неговите закони, счупили сме печата на всеобщото му всезнание и сме се устремили към Христос. Няма как да ни е лесно и сме длъжни да вземем кръста си и до го носим по тесния път към Неговото царство. Но заради това и въпреки всичко трябва да бъдем изпълнени с вяра и дръзновение. Нещо повече – да бъдем изпълнени със свята надежда, че с Негова помощ и непрекъснато превъзмогване на нашата свободна воля ще се спасим и ще победим призраците на света.
Ние, повярвалите в Пречистия Иисус, трябва да помним, че сме благословени да бъдем Негови посланици тук, долу, в средата на почти пълна безизходност, и да бъдем благодарни за това. Защото колкото и да бушува около нас морето на скръбта, ние сме на кораба на спасението и сме от малцината, надарени с чудото на живота, пътуващи в единствено правилната посока. Точно поради това трябва да се опитаме да бъдем вестители на мира и любовта на Спасителя Христос! Не трябва да недоволстваме, да приемаме самоволно психологията на жертва и да се потопим в сивотата на екзистенциална депресия.
Това по особено красноречив начин е изразил един от боговидците на светото Православие на ХХ в., св. Паисий Светогорец (1924 – 1994), който, наблюдавайки състоянието на съвременните вярващи, изрича: “Колкото повече човек недоволства, толкова повече съсипва себе си… Недоволството и ропотът носят проклятие“ (Слова т. 4, стр.129-130). Като старец и терапевт той се е опитвал да ги предпази от пропадане в духовния живот, което е неизбежна последица от загубата на благодатта. В множеството си беседи и по всякакъв начин ги е насочвал към практическата необходимост от положителна нагласа при всяка житейска ситуация.
Неговият глас е в съзвучие с цялото послание на светото Предание и завета на светите отци да бдим и да пазим ума, сетивата и чувствата си. Да ги смути и обърка е извечната цел на врага на нашето спасение, който има план за всеки, във всяка ситуация.
Когато се опитаме да обозрем цялото светоотеческо наследство, ние виждаме сияещите лица на светите мъже, ведри и весели, лекото и деликатно поведение към всеки и всичко, с което са пръскали Божията благодат. С всичко свое те са я носили и предавали около себе си, превръщайки миговете с тях в празници и тихи тържества.
Достатъчно е да си припомним примера на св. Серафим Саровски, св. Амвросий Оптински, св. Порфирий и всички, които са запечатали имената си в паметта на поколенията. Те са утешавали и изцелявали с наставления и дори само с поглед, непринадлежащи на себе си, а изцяло отдадени на своята лична мисия да бъдат служители Христови и икони Божии.
Духът на цялото свето Писание и особено на Новия Завет е изпълнен с утешение и надежда в скърбите на подвизаващите се. Радостта блика от всяка книга, вдъхновена и озаряваща онзи, който е решил да живее живот, преосмислен и насочен от Спасителя Христос. Блаженствата, тези истински откровения, завършват с тържествуващия призив: “Радвайте се и се веселете“. Всички изпитания и болки в борбата за изобразяването на „новата твар“ имат за цел да насочат духа на вярващия към духовно тържество в най-пълноценния смисъл на думата. Не просто да прояви търпение и духовно мъжество, като нито за миг не се усъмни, че ще бъде възнаграден в отвъдното, но и още тук, в земята на сенките. Дълбоко в себе си да носи атмосферата на Небето и знаците на своето избраничество.
Прекият продължител на делото на Спасителя, св. ап. Павел, изрича ясно и категорично: “Винаги се радвайте“ (1 Сол. 5:16). Това е призив за ежедневно съпреживяване на Христос в непрестанно славословие и отдаване на Бога и ближния. Във висша степен това се отнася за нас, православните, които сме деца на Бога и не търсим аргументите на разума и доводите на логиката, а личното откровение на сърцето. Не просто мистицизъм, а вътрешно просветление, което озарява и изцерява всеки от нас. Повече от всички деноминации, именно светото Православие е преди всичко пасхоцентрично, насочено и осмислено от Вечната Пасха – победата на Христос със Светото Възкресение над силите на мрака и смъртта. Това прави нашата задача още по-значима и съкровена, защото е насочена навътре, към онова тайнствено съкровище, което е заровено дълбоко в душите ни.
Уви, в цялата история на християнството последователите на Спасителя са правили какво ли не в опитите си да живеят пълноценно учението на своя Учител, но най-малко от всичко са се радвали. Отдавали са се на второстепенното, но са пропускали най-важното. Затова и историята на светата Църква е толкова драматична и противоречива, и понякога служи за съблазън на този, който се запознава с нея. Това е тъжен извод от криволичещата пътека, която сме оставили след себе си. Затова е свят дълг ние да бъдем деца на радостта и чеда на надеждата, да пръскаме, пръскаме светлина около нас – на ближните, далечните и дори на враговете.
Спасителят е спечелил победата и иска от нас просто да станем съучастници в нея, като ни кани деликатно, но и великодушно на Своята трапеза, за да се насладим на това, което невярващите не знаят или не искат да узнаят. Ние сме в ролята на поканени, които обаче лекомислено отклоняват поканата и я запокитват встрани. Вместо това насочваме вниманието си към други места на задоволяване на нашите страсти и страхове, заблудени от външната им прелест и блестяща примамливост. Затова, докато имаме време, нека да преосмислим всичко около нас, и най-вече в нас, да променим мисловната си и емоционална нагласа, по всякакъв начин да отхвърлим бремето на недоволството и отчаянието, и от хора на скръбта да се превърнем във вестители на радостта за вярващи и невярващи.
Поведението ни, думите ни и най-вече личният пример са най-доброто благовестие за всички тях, с които можем да предложим алтернатива на културата на смъртта, която бавно, но сигурно обхваща съзнанието на нашите съвременници. Така и без да искаме ще се превърнем в апостоли на светлината и предвестници на вечния живот чрез и във Христос.
