Пак и пак за Македония…
Искате ли да почувствате какво е неприязън?
Трябвало е да идете в Македония преди 25 години. Странно усещане. Отивате по тези места, защото ги обичате. Обичате и хората. Като себе си. Те са част – и местата, и хората, които никога не сте виждали – от нещо, което ние българите съзнаваме като идентичност. Всичко най-хубаво, което сме учили в историята, се е случвало когато там не е имало граница. Прекрачвайки границата обаче, попадате в страна, в която всеки срещнат – от граничния полицай, който ви посреща, до този, който ви изпраща, някак си не-се-чувстват-добре от вашето присъствие. Нито от усмивката ви, нито от доверчивите ви очи, нито от радостта ви от срещата, нито в края на краищата – от физическото ви присъствие (и сякаш от съществуването ви изобщо) и от невъзможността някак си да-се-освободят от него. Страхът е инстинкт. Неприязънта към вас там – също. Идея си нямате защо трябва да сте им виновни, но всички около вас ви подсказват, че трябва да се чувствате именно така.
В спомените на хората на север от Скопие войните още се помнят. Помнят се като родова памет. Разказват примерно, че по времето на Първата световна война (сякаш е било вчера) след като армията им е принудена да презимува в Гърция, страната им била разделена на две окупационни зони – в половината сме били ние, в другата – Австро-Унгария. Та, онези, които са преживели зимата в нашата зона, са останали с (ще се изразя меко) с тежки травматични спомени. Другите, в австро-унгарската окупационна зона, казват, че живели по-добре, отколкото в собствената си държава преди войната.
Когато за първи път отидох в манастира Високи Дечани (южно от Печ в Западно Косово) монахът, който ни разказваше за стенописите в манастирската църква „Христос Пантократор” ни показа и едно слънце, с каменни лъчи. Та тези лъчи, каза, били инкрустирани с листове от чисто злато, което българите през войната (Първата) откраднали. Всички около мен ме погледнаха и попитаха с усмивка – къде е златото?…
Ние българите също имаме своите си спомени от последните войни. В рода на майка ми – на север от Балкана – са преживели румънската окупация (за кратко в края на Междусъюзническата). Единственото, което като дете съм запомнил от разказите на баба и дядо е „буна сeaра” (добър вечер на румънски). Щурмували са примерно войниците селото – или просто са влизали, защото не е имало сражения – и като минавали по улиците поздравявали хората с „добър вечер”. Възпитание! А хората се шегуваха по-късно със своето неразбиране на езика. Казвали им… „Бона сме я скрили на тавана” (за втората част от интерпретацията на поздрава по-добре не ме питайте). Окупационен хумор. От бащиния ми род (преселници от Босилеградско) съм слушал други разкази. Когато немците минавали през града ни набързо (Втората световна) и са искали да поканят някоя от сестрите на баща ми на танц (явно са имали време за танци), първо отивали при дядо ми Стоядин, за да му искат позволение. Когато руснаците дошли две-три години по-късно изобщо не е имало танци. Почерпени пилоти – да, един разбит край града самолет – да, но танци – по-скоро не.
Та да се върнем в Македония. На границата, лятото на 90-а ни взеха всичките книги. И молитвениците. Значките с Тодор Александров – също. Все нещичко обаче остана. Понечихме да подарим книга на един свещеник в Охрид. Възрастен човек. Висок, слаб, достолепен. Побягна. За първи път виждах възрастен мъж да бяга от мен, от нас – момчета и момичета на по двайсет и нещо…
Две години по-късно на Света гора се запознахме с един монах, наш връстник. Игуменът на Григориу ни го представи с идеята, че ще се разберем без преводач, защото е от Скопие. Говорихме дълго, разбирахме се от половин дума. Шегувахме се – така, като си говорим без преводач, няма ли накрая да си каже, че е българин. Усмихваше се и не ни отговаряше. И с право. Никой не отива на Света гора заради такива неща. Накрая се снимахме за спомен и с него, и с игумена. Преди две години му занесох снимката в митрополията в Струмица. Не беше я виждал. Оказа се единствената снимка, на която го има със стареца му…
В епархията му, откакто я беше поел след завръщането си от Света гора, светогорското беше навсякъде. Всъщност – това имал, това донесъл, това посадил. Първоначално събрал братство в един порутен манастир. Братята го построили с ръцете си. Дошли още момчета. Станали послушници, после – монаси. Разделил братството. Пратил половината в друга руина. Възстановили и нея. Дошли още. Преместил братството, а на тяхно място дошли новите сестри. За момичетата не е присъщо да строят и зидат. Братята обновили трети манастир. Когато се умножили – разделил ги и половината започнали възстановяването на четвърти…
Отново говорихме – и с него, и с братята, и с отците от енориите. Нямаше и помен от „предишната” Македония. Там просто нямаше граница. И сега няма. От неговите момчета и от братята идваха и учеха при нас в Търново. После се дипломираха и се връщаха, повечето…
Разбирам ги всичките там, че искат нещо свое си, за себе си. Всъщност, не ги разбирам изцяло. И те не ни разбират сигурно, когато ги искаме за нас си. Ей така от само себе си, да си легнат вечерта и утре да се събудят българи всичките. Как обаче да вмениш на другия идентичността си, ако той цял живот е знаел за себе си нещо друго, ако той цял живот е живял в своя си Дисниленд?
Ние казваме, че сме християни и знаем, че любов трябва да имаме. А не е ли това като да дадеш правото на другия да е различен (с нещо) от теб, да не е твое copy/paste във всичко? Не е ли това и като да освободиш (и) себе си от дълга на натрапника? Другите не ни искат с окупационните ни зони, защото не ни помнят с друго. Нито пък искат всичките да дойдат, да станат като нас и да останат наши. Ако бяхме цвете, всички щяха да го искат. Насила не става. Нито сме цвете…
Сега ще преговаряме с тези хора? За идентичностите, с които влизаме в гроба, и за онези, с които не влизаме в Царството. Ще се решават въпросите за самовластието и контрола, за императорите и майките, за историята и историите, за спомените и общото ни бъдеще. Господ да ни е на помощ…
