Панихида за Стефан Чурешки
Измина година от смъртта на историка Стефан Чурешки. Той беше също така учител през един немалък период от живота си, беше публицист и журналист, беше телевизионен водещ. Вкъщи имаше един допотопен компютър, който виеше като бетонобъркачка, а интернетът му беше отчайващо бавен, но въпреки това постоянно пишеше по форумите и публикуваше статии и текстове в различни сайтове, с надеждата да го забележат, да го публикуват и да изкара някой лев. Беше изключително горд, когато разбра, че негова книга е попаднала в Конгресната библиотека на САЩ. И сега, ако напишеш в търсачката „Стефан Чурешки“, ще изскочат десетки осиротели места в Мрежата.
През последните десет години от живота си той беше безработен. Опитваше се да се бори. Радваше се на дребните хонорари, които получаваше заради публикации във вестниците, най-вече свързани с големите национални празници. Но те не го спасяваха от хищните нокти на „Топлофикация“ например, към която двамата с майка му бяха задлъжнели до гуша.
Беше голям като кит и безпомощен като дете.
Имаха с майка му във Врачанско малко лозенце, купено от дядо му. Преди години един ден го закарах с колата дотам. В края на лозенцето имаше построена барачка с ток, с вода, с най-необходимата посуда. Стефан обичаше да ходи на лозето си.
Веднъж ни покани с Владо Зарев на гости да ни почерпи от своето вино. Беше успял сам да произведе вино и беше страшно горд от това.
Сетне една година ми се обади и ми каза, че циганите обрали всичкото грозде, отмъкнали жиците, лопатите, бакъреното ведро, направо разкостили барачката. Лозенцето се беше превърнало в пустиня. Стефан Чурешки плачеше по телефона.
Неговият дядо е бил артилерийски офицер, след Девети един от създателите на Ракетни войски. Но комунистите щели да го пречукат като фашистки офицер непосредствено след преврата, ако не бил Пантелей Зарев, който успял да го измъкне от затвора. И така да върне дълга си към дядото на Стефан Чурешки. Защото животът никога не е черно-бял. Навремето, в края на трийсетте години на двайсети век, когато влязъл в казармата, младият ремсист Пантелей Зарев попаднал в ротата именно на дядото на Стефан Чурешки. Създал ремсистка ядка, но го хванали и го изправили пред военен съд. Добре че се намесил ротният му командир, който едва го оттървал от смъртната присъда.
Владо Зарев не знаеше за тази история, аз я написах във вестника, в който работех, сетне ги запознах двамата и те станаха добри приятели.
Докато беше учител, Стефан Чурешки задължително водеше всяка година на 1 ноември, Деня на народните будители, учениците си на Рилския манастир. През 2000 г. и аз се присъединих към групата и после написах репортаж за това.
Сега ще ви предложа да прочетете стария ми репортаж. И да ви помоля едно – когато влизате в църква, да палите свещичка и за упокой на душата на моя приятел Стефан Чурешки.
„Всяка година на 1 ноември преподавателят по история в софийската Втора английска гимназия Стефан Чурешки води учениците си от единайсети клас в Рилския манастир, за да отбележат Деня на народните будители и да се поклонят пред мощите на св. Иван Рилски, небесния закрилник на българския народ, чието Успение по стар стил също се празнува на тази дата.
И тази година на 1 ноември два рейса с 86 ученици тръгват в 7.45 от източната страна на площад „Св. Александър Невски“ в София. Минчо Празников е обещал хубаво време. Улиците още не са задръстени от коли и затова успяваме сравнително бързо да се измъкнем от града.
Стефан Чурешки не е непознато име за българския читател. През 1998 г. той издаде книгата си „Християнство и история“ с подзаглавие „Към философията на българската история“, а през тази година – „Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история“
Ето например в „Християнство и история“ четем: „В българската наука не съществува интерпретация на историята от християнска, православна гледна точка. Българската трагедия през ХХ век се дължи на отсъствието на обоснована доктрина за мястото на българите на Стария континент и за същината на тяхната историческа задача. Целите на историческото възпитание изискват непротиворечива и проста схема за миналото на даден народ. Подобна алтернатива за нас се открива във философията на вярата като обяснение на историята. Изваждането на българската история от нейното християнско тълкуване не дава възможността да се види доброто в нашето минало. Християнският поглед в миналото сверява фактите и данните от светската история според близостта им с фактите и данните от църковната история. За българите фактически няма и друга истинска история. Другата, нецърковната история, в българския случай е историята на робствата и националните катастрофи Именно историята по определението на предмета си е длъжна да обясни защо нещо остава, а друго изчезва и така да отдели вярното от невярното, праведното от грешното. Историкът не може да бъде отделен от своето време и по тази причина писаните от него текстове се явяват рецензия на настоящето.“
В 9.35 рейсовете спират за кратка почивка пред едно крайпътно капанче малко след Дупница. Учениците започват да хранят със солети изскочилото отнякъде кученце с уши на пудел и крака на булдог. В 10.30 пристигаме в Рилския манастир, но продължаваме с рейсовете директно за постницата, която се намира на няколко километра нагоре от основния манастирски комплекс. „Досегът с природата и досегът с Бога е нещо, което не може да бъде предсказано – казва ми Чурешки. – Аз не съм проповедник. Аз оставям планината и свещените места да говорят сами“
Рейсовете спират на голямата поляна. Започва изкачването. Колоната ни се проточва на стотина метра. Буковата гора, през която преминаваме, е едновременно сурова и трептяща от умиление. Листата, застлали тясната пътечка, приличат на пръснати щедро жълтици. На отсрещния склон сред тъмнозелените борове има отделни, пламнали в жълто и бакърено широколистни дървета. Сякаш Рила се е изрусила на кичури.
В скалата точно над църквата „Успение на св. Иван Рилски“ с гроба на светеца се намира пещерата, в която е живял той – първият български отшелник. Ръбовете в малката каменна ниша са излъскани от допира на ръцете му. Въздухът тук е отпреди хиляда години. Нишата възлиза към небето с тесен като комин отвор, през който изскачаш в началото на пътечка, водеща към Аязмото, Скалата за молитва и мястото, откъдето светецът е разговарял през котловината с цар Петър и отказал даровете му и лична среща с него. Преданието гласи, че грешниците не могат да преминат през отвора. Около каменния саркофаг в лявата част на църквата има оставени дарове – кърпи, ябълки, бутилки вино. За тази църква се грижи Христо, бивш пазач на метоха „Орлица“. Той ми разправя за покойния вече дядо Драган, който допреди 8-9 години прекарвал всяко лято тук. Дядо Драган се славел с рядкото умение да разговаря с птичките. За туристите било незабравима гледка да видят стареца, приседнал на някой камък и целия окичен с пиленца, как ги храни и им говори нещо на техния език. Междувременно преминаването през тясната пещера с отвора се превръща в събитие номер едно за питомците на Втора английска. В тясното гърло на скалата се носят писъците на момичетата: „Отидоха ми дрехите“; „Ти няма да можеш да минеш, защото крадеш чужди мъже“; „Олеле, аз оттука няма да мина никога“. В крайна сметка всички преминават успешно изпитанието. На петдесетина метра по-нататък се намира Аязмото. Между камъните на чешмата поклонниците открай време оставят бележки с молби към светеца. Учениците трескаво започват да търсят листчета и химикалки. Всички си написват по нещо и пъхат бележчиците си при стотиците други листчета. Една чешма, преливаща от вопли. Една чешма, от която тече надежда.
Голямата молитвена скала с медния лик на светеца е другото забележително място наоколо. Заварваме на скалата три малки дечица от друга група, които горещо се молят. Клепачите им са затворени и трептят като крилца на водни кончета. Вече е пладне. Обратният път до рейсовете отнема над един час. Питам Явор, един от учениците, момче с големи интелигентни уши и остър поглед на роден математик, какво мисли за вярата. Той казва, че религиозността не е нещо, което трябва да се афишира.
Към 13.10 се връщаме долу в манастира. Учениците плъзват из огромния двор и в околните ресторантчета. Който иска, пали свещ в голямата църква „Пресвета Богородица“. Времето до 16 часа, когато ще потеглим обратно за София, минава бързо. Сред църковните стоки и сувенири, отрупали двете магазинчета до Хрельовата кула, има и много кич – плетени торби и чорапи с житийни сцени, дървени половинметрови чесала за гръб.
Рисуваните икони струват над седемдесет лева.
По каменните плочи минава монах. Три ученички се сбутват и го разглеждат с нескрит интерес. Красивата Мария се засмива. Монахът отминава, гледайки надолу в калдъръма. Сещам се за един стих: „Ето това е монахът – само Бог и душата./ Възлизащ по калдъръм от въздишки/ към Тебе, Иисусе!“
„Факт е, че Балканският полуостров е част от новозаветните библейски поля“, пише в горецитираната книга Стефан Чурешки. „Едно е да пишеш томове литература за християнизацията на полудиво индианско племе, друго е да правиш по липса на място кратък списък на хилядите избити заради верността им към християнската вяра. Последни в полезрението на световните историци и етнолози попадат не кои да е, а именно старите християнски общности от Южна Европа и по-точно православните народи от Османската империя. Към тях по силата на научната инерция или по прекрасно изчислени политически причини се прилага историческа терминология, използвана за дивашките племена от Атлантическия и Тихия океан. Като единствен маркер за културната им принадлежност към Европа в текстовете на модерната западна историография остава безсмисленото географско понятие „балкански“. И още: „Славянският (българският) език е библейски християнски език по културната си характеристика. Славянският език като философска система е роден от мъдростта на Новия завет и така той създава сам по себе си особен възглед за света. Той не е разговорен, диалектен език. Той представлява особена понятийно-философска система, способна да конструира понятийни светове.“
По радиото в автобуса съобщават, че във връзка с 1 ноември, Деня на народните будители, проф. Вера Мутафчиева е наградена с новоучредената награда „Паисий“. Учениците в дъното на рейса играят на асоциации и се смеят. „Дойде ми power-а“, провиква се красивата Мария. На седалката зад мен Нели и Роси разговарят. Чувам Роси да казва, че отдавна есента не е била толкова красива – суха, топла и цветна. Роси отвръща, че денят наистина е бил супер. Влизаме в София. Стъмва се. В 18.30 рейсовете спират на площад „Св. Александър Невски“ – площада, който помни много митинги от новата ни политическа история и гласовете на много „пророци“
Изведнъж всички момичета започват да проявяват специален интерес към съученика си Гошо. „Гоше, Гошенце, Георги, Геш, Гешмек такъв бе!“ Скоро се разбира и причината за това. Гошо единствен е с кола, която е оставил близо до площада.
Преди да се разделим, с Чурешки изпиваме на крак по един чай.
– Хубав ден беше – казвам.
– Хубав ден беше – казва и Стефан Чурешки.
И поема пеш към спирката на тролея за Сточна гара.”
В началото на 2012 година, дни след смъртта му на 19 март, излезе дългоочакваната му книга „Именник на българските князе (ханове)“. Взех хонорара за книгата от издателство „Сиела“ и го занесох на близките му.
Стефан Чурешки беше горд човек. Той успя сам да плати погребението си.
