Пешеходци в расо

Познавам два типа духовници. Такива, които обичат да се движат пеш и други, които избягват да го правят. От това не правя извод кой е по-благочестив или по-приближен до  Бога. Не само защото един е Съдията и единствено Той има право  да съди и определя кой ще се спаси и кой не. А защото от скромния ми опит като свещеник съм се  научил да не бързам в преценките си и да бъда въздържан дълбоко в себе си как и кога да давам своето пастирско мнение. Защото всеки от нас, призваните и призовани да Му служим в расо и да бъдем Негови офицери, има своите дарове, вдъхнати свише от Дух Свети. И те произтичат от личното ръкоположение и са преумножени от силата на личната вяра в хода на всичко, което духовникът изживява, носейки и своята чисто човешка немощ… Тя е и пастирска и дълбоко лична, но е неизбежна.

Както великите в историята на Светата Църква са носили печата на немощта, така го носят и на пръв поглед незначителните и неизвестни за хората, а познати само на Христа верни воини. Но признавам – не знам кой е по-благочестив. А и в хода на пастирското служение и натрупването на безценен опит, това вече не ме интересува. Блажени незнаещите… Само Той, Всемогъщият и Всемилостив Господ Бог познава тайните на всяка душа и скритите стремежи на всяко вярващо сърце.

Но знам друго. Нещо повече – убедил съм се в него. И то е една проста истина, плод на преки впечатления. Тези, които се движат пеш по улиците, са по-близо до хората. Те имат това предимство да се поставят в контакт с тях и така да бъдат по-социални и достъпни като личности и вестители на учението Му, и да го проповядват още по-пълноценно и низхождащо. Защото духовникът е посланик на Христос и пръска Неговата светлина в царството на сенките и полусенките на този студен и враждебен свят. Той е посредник между небето и земята, гръмоотвод и тръба Божия. И не защото е задължително да бъдеш словесен виртуоз и да имаш дара да проповядваш и назидаваш другите. А защото расото е проповед. Така е било, така е, и така ще бъде! До последния ден, когато Господ Бог по Своя Воля и Милост реши да прекрати агонията на падналото човечество.

Когато един духовник е близо до хората, печелят всички и най-важното – има осезаема духовна полза за Майката Църква като мисия и протегната ръка на Христос към нуждите на човечеството, отделните енории и обикновените граждани, които се интересуват и задават трептящи въпроси. Нещо повече – печели и достъпният и общителен духовник, който се надгражда и помъдрява с всеки свой контакт. Расото е мълчалива проповед в този светски, атеистичен и вече демоничен свят, който отказва да се променя към по-добро, а все повече и повече се отдалечава от онова, което е душеспасително и полезно.

И ако до Втората световна война в обществата е имало предимно религиозни хора и гласът на християнството е бил не само чуваем, но и положен в центъра на общественото внимание, сега нещата са коренно различни. Всичко, за което проповядва светата Църква днес е не само подценявано, но е подложено на некоректна преоценка и дори осмивано. Затова въпросът за актуалната и достъпна проповед е толкова належащ и болезнен… Когато един духовник се движи свободно по улиците, човек – който и да е той –  дори и да не иска, се замисля. Защото всеки е потънал в множество проблеми и се бори в окопа на своите лични битки, които го опустошават и съсипват душевния му мир. Това е напомняне за онова отвъд, за смисъла на всичко, което протича като кален поток през ежедневната суета. Забравената тръпка, живееща дълбоко в недрата на изстрадалото човешко същество се събужда и предизвиква размисъл… За вечността, за Христос, за Съда Божий. Защото Той, Който стои на Престола Си, не е само там, но е Дух и диша навсякъде.

Както вятърът, който „духа, където си иска“ (Йоан 3:8) от висините до низините и обзема всички и всичко. Той напомня за себе си ненатрапливо и мило дори извън храма и без тържествения патос от амвона. Много често може да се забележи как, когато духовникът пресича кръстовище или просто свободно се движи в хода на трафика, пътуващи се прекръстват или погледът им се пременя и те продължават… замислени. В техните малки съкровени светове припламва тихата светлина на Христос. Синът Божи, но и Синът Човечески, този нежен и деликатен Бог, Който изрича: “Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Само онези, които предпочитат да се движат на собствен ход знаят каква духовна полза придобиват всички. Провокират се срещи, пораждат се беседи, насрочват се кръщенета и венчавки. Така се дават безценни съвети и хората се насочват към храма и светото Православие. По неизбежност, а още повече, ако има желание, служителят Христов се превръща в „ловец на хора“. Той е носител на надежда. Не са малко случаите, когато хора пречупват представата си за света и се разкайват и причастяват. Впоследствие стават миряни и така се запалва пламъкът на вярата в техните неспокойни сърца. А на свой ред свещенослужителят научава много както за хората, така и за себе си. Надгражда се, обогатява се с всяка среща или наблюдение. Сам израства в училището на живота и се изкачва по стълбицата на своето лично служение.

В хода на своята историческа и духовна мисия Христос се е движил пеш и винаги е бил достъпен и общителен. Така е запалил огъня на вярата в сърцата на много хора, намесвал се е в особени, конфликтни отношения (както с Мария-Магдалина и Закхей) и е оставил безценни примери за поведение във всяка социална среда. Мнозина биха казали „да, но това се е отнасяло за онези сурови и трудни, но някак естествени времена, в които хората са живели близо един до друг и всичко е било просто и натурално. Особено в онзи ранен, “романтичен“ и така харизматичен период на Светата църква, когато Божията благодат се е изливала изобилно и е ожитворявала всека твар“. А сега? В по-ново време трябва ли да бъде следван този подход? Нещата са несравними и сега времето е толкова динамично, че някои от моделите трябва да бъдат забравени.

Но в боговдъхновения летопис на светото Православие на 20 в. и до днес  има много примери на духовници, които са предпочитали да се движат сред хората. Варненският и Великопреславски митрополит Симеон (1840-1937) е обичал ежедневно да напуска сградата на Светата митрополия и да се движи из улиците на морския град. Разхождал се е в Морската градина, посещавал е парковете, бакалиите, сладкарниците и общувал съвсем непринудено с хората. Влизал е в училищата и по незабравим начин се е обръщал към обикновените учители с въпроса ще бъде ли удобно да го допуснат на учебните занятия. Сядал е на чиновете съвсем непринудено и е слушал преподаваните уроци. А после е беседвал с учениците и е раздавал бонбони (карамели), кръстчета и иконки, и ги е канил в храмовете, насърчавал ги е да си четат молитви преди изпити или важни семейни събития. По своя инициатива е уреждал водосвети и освещавания със и дори без всякакъв повод. Всички са  били свикнали с този апостолски подход и са го приели и обичали като свой приятел и духовен баща.

Старецът Порфирий (1906-1991), който дълги години е служил в параклиса „Свети Герасим Йордански“ към Атинската поликлиника, изпълнявайки послушание, спокойно се е движил из града и е посещавал обществени сгради, паркове, места, където се събират хора и е провеждал непринудени разговори с тях на най-разнообразни житейски теми, преплитайки ги с проповед и примери от Светото писание. Винаги е бил много достъпен и изпълнен с добронамереност, без ни най-малко да подбира местата или хората. Дори е посещавал места с лоша и съмнителна репутация (затвори, публични домове, барове) в гръцката столица, а впоследствие и във всички райони, където се е подвизавал, като е благославял и общувал с всички. Наричали са го „радостта на народа“.

Сръбският патриарх Павле (1914-2009) е особено красноречив пример за духовник, който се е движил пеш. За него сърбите имат много шеги и анекдоти, за множеството му срещи с различни хора. Дори е имал любимо място в трамвай №5 и за по-големи разстояния се е придвижвал по този начин. Едва в края на своя жизнен път, в състоянието на немощ и старчески болести, след много убеждаване се е съгласил  да използва услугите на личен шофьор и придружител.

За да общуваш с хората и да пръскаш Неговата светлина сред тях се искат сърце и душа на пастир и общественик. Не са достатъчни аргументите на тези, които твърдят, че имат много ангажименти, или че не искат да пречат на околните и затова избягват реалния контакт. Това е въпрос не само на нагласа, но е преди всичко призвание, което не може да бъде проумяно само от гледна точка на общоприетите правила на конформизма. То не се помества в етикета за външно поведение, което много често не е нищо повече от студено присъствие или зле прикрито лицемерие. Защото хората чакат с отворени сърца и са жадни като напукана земя да приемат живата вода на Неговото непресъхващо Слово – вечно, древно, но и винаги актуално и преподавано с всичко, ако е от чисто и горещо сърце!