Под Покрова на Всемилостивата
Стоях в тъмното и следях сценичните събития, съобразени със сценария в черната папка, която държах в ръцете си. “Welcome drink“ преддверието беше приключило преди малко и няколкочасовата програма вътре в голямата зала тъкмо начеваше…
Чаши с разнообразни коктейли. Огромни купи с лед, в които се изстудяваше шампанското. Щъкащи момичета-пчелички с плата със стилен кетъринг. Широко пано, брандирано с логото на компанията, пред което пристигащите гости се снимаха в безупречните си тоалети. Червени килими, в които токчетата умираха беззвучно. Трио от чело, цигулка и флейта, което никой не слушаше. Те просто бяха изискан фон за разговорите и питиетата. Популярни лица. Една от тях беше водещата, която като папагал повтаряше думите, които й бях сложил в устата. Огнено шоу с гълтане на факли. Поп-изпълнители от разните формати, които чинно си пееха парчетата. Наивни, дори глупашки викторини с гостите от публиката, предимно служители на компанията. Задължителните народни песни и танци, за да има нещо родно, българско. Да трепне сърцето. Да се намокри окото. Въздушни акробати, които се издигаха и спускаха по бели воали. Модерен балет само по оскъдни воали и пера, като на карнавала в Рио. Десерти с течен азот. Фонтани с шоколад. Торта, по-голяма и от сцената…
На целия този суетен пир, панаир, фарс или водевил, сценарист бях аз. Аз бях задкадровият архитект на кича. И сега стоях на тъмно и следях програмата, която сверявах с текста в папката. Покрай мен прелитаха операторите, защото освен всичко трябваше да заснемем и корпоративно видео за годишнината на компанията, носеща името на езическа богиня. Давах им нашепнати, но категорични указания и ги избутвах към позицията за перфектен или разчупен ракурс. Понякога вдигах ръце от всичко, излизах на външния бар и обръщах на екс по едно горчиво като жлъчка питие. И се връщах…
От известно време правех това. Пишех сценарии за корпоративни и публични събития, за да преживявам. Правех противоречиви компромиси. Нямах идея дали това ме оправдава. По-скоро се съмнявах. Глупости, след халтурите за телевизията и опитите в рекламата това беше просто поредното падение.
Иронията беше, че нямах никакви пари. Стъпвах важно-важно в сакото си, побутвах артистичното си шалче, премятах папката от ръка в ръка, движех се между бекстейджа, бара и операторите със съзнанието, че правя нещо значително; и раздавах инструкции; при мен идваха важни клечки, собственици, бизнесмени, випове, лица от екрана, за да ми окажат чест, да пофамилиарничат, да ме похвалят и да ми благодарят за прекрасната програма, да ме ангажират за следващото парти … А аз нямах пукнат лев – бях дошъл с градския транспорт, в който се оглеждах за контролата. Вече бях изпукал аванса и сега съвестно изпълнявах ангажиментите си, за да прибера и останалата сума.
След края просто пуснах котва на една от високите коктейлни маси до бара и зачестих питиетата. По едно време при мен дойде някой и ми бутна плик с пари, който прибрах във вътрешния си джоб. Някой друг дойде и ме забра. Потънахме в нощта – в някакви святкащи и думкащи заведения.
***
Събудих се от ранна аларма и разбрах, че в малките часове съм пропаднал в леглото си с дрехите и обувките. Моментално уговорката за днес ме изшиба през главата. Плиснах една струя вода от мивката в лицето си и излязох. Понесох се в утрешния град с болки по цялото тяло. Моите хора ме чакаха на паркинга, обградили мини вана, с който щяхме да пътуваме. Подсмихваха се нетърпеливо и опрощаващо.
Седнах на предната седалка до шофьора Иван. Бръкнах във вътрешния джоб и до плика с пари набутах иконата. Извадих я и му я подарих – св. Петка – бях му я взел от Яш за рождения ден, който беше само преди няколко дни. Той благодари и я монтира на таблото – да ни води и пази.
Беше Покров на Пресвета Богородица. Отивахме към храмовия празник на Кремиковския манастир. Знаехме, че ще има лития от центъра на селото до светата обител. Когато пристигнахме, заварихме очаквана картина: местният свещеник, няколко куцукащи и забрадени баби, техните дъщери, един дядо за цвят, няколко произволни души и ние – още по-произволни. Тъкмо бяха приключили сутрешната служба и поемаха нагоре.
Кози дарадонки по изтичащия селски път. Хора по портите и пейките. После излязохме в полето. Жълти туфи трева. Есента вече завземаше зеленото и го гореше за себе си. Изгубени или изоставени на паша гадинки, които проточваха врат като сурикати, за да ни погледат, докато смешно-смешно преживят откъснатото. Рохка пръст, разкаляна на места. Коловози от каруците и колите. В тях локви, в които се оглеждаше сивото като живак небе. Влязохме в горски пасаж. Шишарки и бодлички по земята. Вървяхме и пеехме. Мълчахме, проиграваха броеници в ръцете. Излязохме пак на открито. Слънцето също излезе за малко изпод облаците, само за да ни провери дали сме излезли от гората. И отново се скри. Появи се куче, което ни следваше. С едно клепнало умъртвено ухо и друго, вирнато като перископ Изоставени ниви. Синорите им се губеха в общия отказ от работа. Всъщност, нямаше кой да работи. В това поредно умиращо село. По спирките и трафопостовете – албуми от некролози. Стари и млади лица на тях. И посред повсеместната смърт вървяхме ние с песнопение на уста.
Дойдоха и ми подадоха единия ръб на голямата празнична икона, която водеше литията – да понося и аз. Хубаво било всички да се изредим да носим, и без това не сме бил много. Погледнах Иван и му кимнах да поеме от другата страна.
Но как да нося аз!? След като нощес съм живял всичко това!? Надничах със страх, за да проверя лицето на Богородица, но стъклото хвърляше заслепяващи отблясъци. Паниката вече напрягаше непосилно. Очаквах всеки момент от небето да падне гръм, който да порази мене, скверния. Да се препъна и да падна на остър чвор или цяло коренище, което да ме пререже през корема и да положи вътрешностите ми по пътеката.
С други думи, връхлетя ме сковаващото усещане за обреченост, което бе породено от нахлуващата в мен мисъл, че Бог е зъл, а не всеопрощаващ. Че Неговата майка не е милостива застъпница пред Него за грешните и пропадналите, а желаеща да се въздава на злото със зло. Усещане, което като изкушение сякаш цял живот наднича от тъмните ъгли.
Когато рационално осъзнах това, нещата се промениха. И паниката отстъпи пред покаянието. Богородица още веднъж ме приемаше и милваше с все нощните и дневни глупости, които вършех. Беше разрешила да нося светата й икона. Облегнах главата си на рамката, дори я пъхнах под иконата. Така, с глава, си помагах да я нося, беше си възтежка. Все едно бях заровил лице в майчината й прегръдка. Иконата за мен беше като самия неин Покров, изобразен на нея. Той ме покриваше. Тя ме покриваше с Любов. Бях под покрива на Всевишния, под сянката на Всемогъщия, по думите на Псалмопевеца. Рамката вече прорязваше болезнена червена срамлива бразда на лицето ми, досущ като коловозите по черния път. Успях да извърна очи и видях, че Ванката прави абсолютно същото – положил глава под Покрова. Не виждахме почти нищо от пътя пред себе си. Гледахме ситните си стъпки, гледахме се един друг и притваряхме очи.
Преди няколко месеца с него стояхме в един подземен дневен бар в далечното ни градче. Пяната на бирата слушаше мълчанието ни. Пяната на дните ни настигаше. Пропускахме фрази на разочарование. Бяхме катастрофирали по различни пътища, но стената беше обща. Вярвахме, че и надеждата ни е такава.
Отидохме на Света гора и прекарахме там една седмица.
Сега – двама брадясали мъжаги по 2 метра – носехме нежния и необятен престол на Всецарицата. А с нея – и Синът й беше посред нас.
Последният участък беше най-труден и стръмен. Удвоихме усилията, но парадоксално, както всичко в християнството, се удвои и благодатта. Дори покаянието отстъпи на радостта. С Иван започнахме да законтряме обувките в сурващата се пръст. Сверявахме движенията си. Внимавахме къде стъпваме. Усещах, че се чувства добре, защото аз се чувствах така. Бяхме едно Тяло – Тяло Христово.
Крадях моменти и поглеждах назад и настрани изпод иконата-покров. Лицата на пилигримите бяха изсветлели и вече предвкусваха срещата. Бабите се катереха по склона като младенци. Възрастните им дъщери ги издърпваха на буксир, ръка за ръка. Младите рипаха като козички. Отецът се усмихваше. Усилихме пеенето. Кучето пригласяше с радостен лай и подскачаше по хората. Минахме покрай някаква импровизирано скована конюшня. Брате, няма по-естетично животно! Прииска ми се като другите да се пресегна през дървената ограда и да погладя нечия лъскава грива. Сетих се, че кон и огън в кадър са страшна красота. Винаги сме се шегували с това с колегите-кинаджии. Гората шумеше. Ангелите и светиите нашепваха какво да пеем. И ние изпълнявахме. Иконата напредваше пред нас. Облачната завеса се разтвори и пусна слънцето на авансцената. Отвъдността на последния склон се нагря знаменателно. Нещо предстоеше там. Някаква Фабрика за Светлина. Манастирът вече се белееше. С Иван вече се смеехме гласно, обелили зъби. Едно момиченце беше изтичало да ни посрещне. И като ни видя – смутено хукна на обратно, за да предупреди.
Тогава, както всеки друг път, разбрах, че всичко Добро, Красиво, Радостно – Прошката и Благословията – е Дар, само Дар. Не се заслужава и не се изстрадва.
Преминахме през очакващото духовенство на входа на храма и тамяновия дим от дрънчащата кадилница, и поставихме иконата на подготвеното място.
Огледах се наоколо и видях храм, пълен с деца. Сетих се, че тук се провеждат детски летни лагери. Огледах още веднъж и пристигналите поклонници – бабите и младежите – и те мязаха на дечица, с тези неоправдано големи очи и усмивки.
Така, преминахме от долината на греха и компромисите, под приемащия, закрилящ, милуващ, опрощаващ и всемилостив Покров на Богородица, та чак до мястото, което точно сега приличаше, миришеше и умиляваше като Небесно Царство.
Този поклоннически път беше малка персонална Голгота, която се превърна в Тавор.
