Помни първата любов
Свещ. Ясен Шинев
Когато човек повярва в Христос и съзнателно тръгне след Него, се извършва нещо неизказано и невероятно дотогава в неговия живот. Едно истинско чудо, което дори не може да бъде изцяло споделено, нито обяснено, дори и от самия него. В сърцето му възлиза “небесен огън“, първоначалната благодат Божия, която го обгаря като въглен и той гори с непознаван дотогава пламък. Бива обзет от жива вяра и невиждано дръзновение, с което копнее да служи на Спасителя до последен дъх, и е изпълнен с порива да благовести, благовести, благовести…. На всички – познати и непознати, близки и далечни, на хората и на цялата вселена. Всичко се преобразява и той, толкова опиянен и въодушевен, губи представа за място, пространство и време. Тогава е обзет от онова благодатно безумие, което е свойствено единствено за новоповярвалия и онова, което е светът извън него, остава някъде в периферията или изобщо представа да съществува. Готов е да прегърне всеки и да се раздаде докрай! За неговата неукрепнала душа това се превръща в смисъл на живота! Нищо друго няма значение!
Светите отци, тези мъдри наставници, носители на непреходния дух на Светото Православие, много подробно обясняват това харизматично състояние. Като терапевти и лечители на тайните недъзи на душата, те описват три състояния, през които преминава въцърковяването на личността.
Първоначалното – когато любящият Господ Бог излива благодатта Си, за да увлече и пригегли към Себе си новата душа, а после постепенно, но видимо се отдръпва и тя остава да се бори в своя неочакван недоимък. Сякаш буря е преминала през нея. Тогава тя изпитва първоначалната болка, огорчения и разочарования, и потъва в долината на скръбта. Душата не просто е смутена, а се чувства изоставена, раздробена, ограбена… Всичко, което е постигнала с жива вяра и дръзновение, е поставено под въпрос. Вярващият православен намалява интензитета на молитвата или спира да се моли, бива обзет от дълги периоди на апатия, изоставя четенето на акатисти, занемарява ходенето на богослужения и става вял, унил и незаинтересован. Другите усещат това и му го казват, но по-страшното е, че той също го усеща и техните забележки само усилват тази непозната дотогава религиозна депресия. Той сякаш не е същият, губи колорит и най-важното – желание да продължава напред. Това е гранично състояние и в него се борят дяволът и Богът, доброто и злото, ангели и демони.
Традицията на Източната църква отлично познава това състояние, светите отци и подвижници през вековете и до наши дни са го описали по особено красноречив начин. Един от тях, св. Теофан Затворник, пише така: “Когато ревността по Бога отслабне, става трудно да вдигнеш ръката си, краката ти отказват да ходят. Църквата не ти е така скъпа… Разбираш ли какво нещастие е да изгубиш първоначалната си ревност към Бога? Запази я в себе си, не ѝ позволявай да отслабне….“ („Йеромонах Серафим Роуз. Живот и дело“, „Ранни влияния“, стр. 172). Ако това състояние не бъде превъзмогнато от новоповярвалия, той може да изпадне в толкова печално състояние, че не само да отстъпи от вярата, но и съвсем да отпадне. Душата му да понесе такива поражения, които да са дотолкова сериозни, че дори да се върне в онова първоначално състояние на невярващ, в което е живял, преди да бъде „посетен“. Загубата може да се превърне в поражение, драмата – в истинска трагедия.
Това, което новоповярвалият може да направи още от самото начало, когато забележи първите трайни симптоми, е да се опита да възстанови изгубеното. Да напрегне всичките си сили и реални възможности, и с помощта на Божията благодат да възстанови отново сградата в състоянието, в което е била преди. Прекрасно би било да се посъветва с опитен духовник и да сподели всичко в своя път. Тогава, не само от дистанцията на времето и тежестта на годините, мъдростта от толкова много житейски съдби и души, но и заради силата на духовната власт и сана на духовника, човек ще получи спасителните насоки, които да изведат неговия затънал кораб от плитчината с подводните рифове. Като мъж, кормчия, преживял много бури и ветрове, предотвратил и сам изживял своите поражения и корабокрушения в морето на живота, свещеникът ще му обясни, че всъщност не е станало нищо ново и различно в историята на Светото Православие. Нищо толкова различно във вековната наука за спасението на душите на хората. При запазване цялата индивидуалност и самобитност на всеки вярващ…
Животът на всеки християнин е едно малко Евангелие, дълбоко лично откровение за него и за всички, които го познават. Христос пише, но с неговия почерк. Тази лична драма е една от многото – за всички, които са тръгнали по тесния път към спасението на душата си. Нищо не трябва да бъде приемано толкова дълбоко лично, а в плана на Бога и Неговия мощен промисъл за всяка една търсеща душа. Духовникът ще го утеши, а после обнадежди, ще го окуражи и най-важното – ще посочи и настави на спасителния път. Ще „разтовари“ душата му от всичко според него непотребно за нея, и така ще оформи един ясен духовен ритъм, който да я успокои и приведе в състояние да даде добри плодове. Ще съживи духа му и ще му помогне да продължи напред.
Но дори и да не срещне духовник, повярвалият е длъжен с молитва и духовно мъжество, както и с подкрепата на други до него опитни християни, да се изправи отново на крака и да продължи да следва Христа. Паднал – да стане и да продължи, преодолял болката и със сълзи в очите! Възроден, преживял изкушението, преминал от сила в сила, от знание в знание, натрупал „благодат въз благодат“. Истински воин Христов и горещ труженик Божи, приятел с горещо сърце, а не наемник със студена душа! За радост на ангелите и всички от века съществуващи подвизаващи се в Духа! Тогава повече от всякога е нужно да си спомни първите си трепети и отново да ги събуди в себе си. Да се върне към първата си любов! Възродил спомена, да продължи и храбро да се бори за всичко във вярата!
Всеки от нас да помни първите си крачки. Как е въздишал, копнял и горял от ревност към Христос, и никакви уговорки не трябва да го смущават в това. Бидейки мирянин или духовник, той не трябва да позволява пламъкът на вярата му да отслабне, трябва да го поддържа видим със своите усилия и да бди над него като над зеницата на окото си. Да не престава да бъде дете, пърхащо в невинната си радост. Колкото и успял да е в той в енорията или епархията си, и независимо дали е получил признанието на миряните или не, ерудиран ли е, или не толкова, известен или неизвестен е – да не попада в сянката на рутината и сивата зона на топлохладността, които да изстудят силите му и да отслабят усещането за подвиг.
Истинският християнин не бива да спира да гори, независимо от външните фактори, които могат да бъдат различни и толкова, толкова променливи. Те се допуснати от Христа и са за спасението на човека… А за нас остава урокът да не губим детскостта си в Бога и да помним първата, истинската любов. Тази, неизследимата, неочакваната, недоизказаната, небесната, най-важното – единствената, която ни спасява!
