Православното поклонничество като състояние на духа

Как следваме Господ днес? Къде Го търсим? Къде можем да Го намерим? Разбира се – в храма на сърцето си Го срещаме и славим; в лицето на ближните си Го обичаме и разпознаваме. Но това не ни е достатъчно, защото искаме да станем „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4) така, както Синът Божий възприе, изцели и освети нашата природа. Затова неизменно насочваме стъпките си към параклисите, църквите и манастирите, където чудотворят Христовият кръст, светите мощи и иконите. Където се отслужва божествена св. Литургия, по време на която Христос милостиво слиза при нас и ни оживотворява посредством Тялото и Кръвта Си – Неговите страшни и велики Тайни.

Поклонничеството има много аспекти и форми. Но то преди всичко е религиозно състояние на духа, дух, който пита за смисъла на битието, дух, който жадува за Бога, дух, който се надява на вечна радост.

Поклонничеството нерядко започва като случайно посещение, когато някой наш близък или познат предложи да се отбием до дадена църква или манастир, „защото ни е на път”. Колкото и да е парадоксално, някои хора посещават християнските светини поради суеверие, тъй като ги приравняват с различни природни местности, където според тях може да почувстваш особена енергия, да се заредиш със сила, с чиято помощ да неутрализираш лошите влияния. Други гледат на християнските оброчища и храмове като на спирки в туристическия си маршрут или просто като на места за отдих и разнообразяване. Немалко родители и учители водят децата до благолепните християнски обители с образователна цел. Към същия мотивационен порядък спадат посещенията на възрастни, водени от историко-културна любознателност или от научен интерес. Силен мотив за предприемане на подобни пътувания е и родолюбието. Също спазването на протокола може да бъде причина за това даден човек – като член на официална делегация – да се докосне до благодатната атмосфера на Божия дом. Обикновеният човек нерядко се оказва на верния път след като е спазил традицията и е участвал в църковни тайнства, свързани с важните моменти в човешкия живот. Но „туристическото пътешествие не е поклонение, докато не се превърне в мистическо пътешествие, във вътрешно поклонение, копнеещо да се доближи до Бога чрез молитва и помиряване”.

Но идва ден, когато мотивацията се променя и човекът от случаен пътник или дръзновен турист се превръща в поклонник. Той е тревожен и търси отговори за смисъла на съществуването и на личния си живот. Желае промяна в посоката му. Търси помощ в объркаността, страданието или отчаянието си. Надява се на чудо и сбъдване на мечтите. Такъв човек вече е застанал пред Бога, т. е. пред истината за себе си и света. Следващата стъпка е изцяло да отвори сърцето си за нея. Върху този важен акт на свободната човешка воля акцентира Господ Иисус Христос, като казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Отварянето на вратата може да се счита и за метафора на себепознанието, а вечерята – на богопознанието. Поклонническото себепознание е драматично осъзнаване на личните заблуди, на непростимото духовно нехайство, на тежестта на собствените грехове. Тръгналият по този път (било физически, било духовно) неизбежно стига до покаянието, което постепенно го превръща в нов човек или по-скоро в истински човек, като му връща образа Божий.

Поклонничеството или е породено от покаянието, или ни подготвя за него. А то ни приближава към Бога. Целият път на св. Мария Египетска до Йерусалим и след това е път на покаяние. „Нравствеността на човека е преди всичко екзистенциално събитие: динамично реализиране на пълнотата на съществуването и живота, или в противен случай – опустошаване и унищожаване на неговата истинска ипостас.

С помощта на поклонничеството последното би могло да се избегне чрез дълбоко и трайно нравствено преобразяване. Защото Спасителят, искайки да покаже, че грехът е причина за всички нещастия на хората, каза на парализирания (тъй като Лечителят на душите видя, че първо се е парализирала душата, а след това тялото): „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо” (Йоан 5:14).

Покайното настроение на поклонника често се съпътства от неповторими религиозни преживявания. Себепознанието се извисява до богопознанието. Неутилитарни мотиви също могат да подтикнат към поклонение. В един ден или период от живота си човек пътува, моли се и обещава така, че Бог да му дари изцеление, професионален успех или семейно щастие. В друг момент човекът подхожда към Бога безкористно и върви към Него заради Самия Него. В тази насока румънският митрополит на Молдавия и Буковина Даниел, по повод обявяването на 2000 г. за година на поклонничеството, откроява три движения на боготърсенето, каращи човека да се отправи на духовен път. Първо – поклонничеството като търсене и изживяване на свещеността на нашето съществуване, търсене в този свят на нещо, което не е от този свят (срв. Мат. 6:33; Йоан 18:36). Поклонникът излиза от ограничаващите коловози на светското ежедневие и пътят му става молитва, а молитвата му – път. Човекът кани Бога за свой Спътник, а Бог просвещава ума и сърцето му със Своето всепроникващо присъствие. Лука и Клеопа, тръгнали за Емаус (Лука 24:13-35), превръщат своето пътуване в духовен подвиг, щом Сам Възкръсналият Христос се присъединява към тях. Той разрешава дилемите им и като кулминация на пътуването им ги причастява. Те Го познават в мига на върховното единение, което и днес православните християни изживяват по време на тайнството св. Причастие.

Ето го и втория, същинския аспект на безкористното поклонничество – обновление и обогатяване на духовния ни живот чрез открит и многоплоден разговор с Бога. Този разговор е възможен само ако се опитваме да следваме примера на велики подвижници като св. Йоан Рилски или св. Петка Търновска, които са можели да кажат заедно с Лука и Клеопа: „Не говореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32). Преломните религиозни изживявания по време на поклонническо пътуване бележат целия по-нататъшен живот на човека. Той вече не може да се съмнява, не може да се страхува, не може да мрази. За споходения от Бога животът се превръща в безкраен празник, който празнува още тук бъдната вечна радост на приближилото се Божие царство.

Трето – тази радост е толкова различна и толкова разтърсваща, че от предишния скептик прави истински мисионер. Защото, когато той се върне у дома, срещне се с приятели или отиде на работа, ще сподели или поне ще загатне за онова, което му се е случило. А дори и да не го облече в думи, то ще свети върху лицето му и само ще проповядва славата Божия.

Всички, които считат християнството за религия, която се алиенира от света, грешат. Заблуждават се и онези, които обвиняват монасите и монахините в религиозен егоизъм. Който познава добре истинското значение и съдържание на манастирския живот е наясно, че посветилите се на Бога бягат от света, за да му помогнат да открие оригиналния си смисъл. Светът, от своя страна, не се лишава от благодатната помощ на духовните центрове и така намира себе си във и чрез Бога.

Чрез поклонничеството човек придобива цялостност. Той познава себе си и Бога и благодарейки за земния си живот, предвкусва вечния. „Да бъде спасен, за човека означава да стане „сигурен и стабилен”, или цялостен, и да реализира в пълнота своя потенциал за съществуване и живот извън пространството, времето и конвенционалните отношения, тоест да преодолее смъртта. Неутолимата жажда, обща за всички човешки същества, е жажда за това спасение, а не за конвенционално усъвършенстване на характера или поведението. Ето защо за Църквата въпросът за етиката възприема за своя отправна точка свободата на нравствеността – свобода от всички схематични оценки на утилитарното предопределение.”

Когато човек е цялостна личност, той е здрав духовно. Народът ни винаги интуитивно е чувствал това, поради което нито турското робство, нито комунистическият режим са съумели, нито съвременната глобализация съумява да го отдели напълно от Православието. Макар и частично, бавно, несигурно, българите насочват духа и стъпките си към Храма и така се завръщат към спасяващата ги духовна традиция. Нацията ни като цяло изживява това, което блаж. Августин споделя за себе си в своите Изповеди: „Отклоних се от Тебе и се лутах, Боже мой, премного се отклоних на младини от Твоята твърдина и сам за себе си в пустиня се превърнах”, „защото възлюбвах моите, не Твоите пътища, възлюбвах все повече свободата си на роб беглец”. „И се съвземам от разпокъсването, в което бях на късчета разделен”. Преображението е възможно и мисля, че България го изживява. Критериите за това мое убеждение не са икономическите данни за стандарта на живот, нито политическият климат в страната. Не. Аз съдя по това, което народът ни дарява като Божие Богу. Обновяват се стари и се строят нови църкви. Прокарват се нови пътища до параклиси и манастири. Манастирите се разрастват и благоустрояват. Не спират потоците от хора, които се стичат към тях. Развива се и организаторска дейност в това отношение. Но може би най-важното остава да бъде направено – Българската православна църква, в диалог с държавни, културно-образователни, благотворителни и туристически организации, да създаде българска национална и международна поклонническа програма.

Националната ни съдба има нужда от повече пътници, избрали пътя на Кръста, защото това е пътят на победата чрез любовта, доброто и красотата.

Източник: Църковен вестник, брой 9-10/2003