Прекалената чувствителност
Духовният живот на всеки православен християнин е истинска лична драма, която се вгражда в неизтощимото житие на Светата Църква. Всеки новоповярвал носи в себе си една особена многопластова идентичност, която разкрива в отношенията си с другите. Още от първите пориви на съзнателното му обръщане към Христос започва неговата съкровена и неповторима траектория, устремена към Царството Божие. И той я чертае с неспокойния пулс на търсещ, който е воин на вярата и борец за място в Небесния Град. Но всеки носи и своя товар от старата си природа. Преживява и осъзнава по нов и непознат доскоро начин предишните си навици, травматичен опит и комплексите, които са наранили душата му. Невярващите си мислят, че вярващите много си приличат, но това е измама и дълбоко непознаване на особеностите на човешката личност, която е приела в себе си пленяващата радост на божията благодат. Защото всеки е самобитен, неповторим и възнаграден с различни таланти от Дароподателя Христос. Притежава свой профил и стил, различен и дори противоречащ на другите негови братя и сестри. Това е тайна, която може да бъде разгадана, но само с поглед отвътре, единствено от тези, които са приели огъня на вярата и са част от тялото Христово – Майката Църква. Те са разноцветни като стъкълца и затова всяко едно от тях пречупва по различен начин светлината. Отражението им е също толкова неповторимо и удивително, трогващо и проникновено със своята покоряваща индивидуалност. Но има души, които водят духовен живот и преживяват своята „невидима бран“ с особена, изострена, прекалена чувствителност. Тя е част от палитрата на личността и се разгръща във всички сфери, не само на духовния, но и на светския живот. Тази особеност е по-скоро травмираща, отколкото облекчаваща участието им в социалния живот. На езика на психиатрията се нарича „сензитивност“. В „Психиатричен клиничен речник“ от 1994 г. срещу понятието „сензитивност“ е записано това: „от латински sensus – усет, усещане; букв. чувствителност, особеност на личността, изразяваща се в повишена чувствителност и ранимост, в неувереност в себе си, в повишена съвестност и склонност към съмнение, към фиксация на своите преживявания.“ (стр. 300). Личностите, които са нейни носители, са някак специфични, различни, особени. Наричани са от представителите на широкото обществено мнение „особняци“ и „отнесени“ в един техен, по-красив, но и по-чуплив свят. Те са винаги по-деликатни, крехки и особено раними спрямо всичко, което протича в света около и във тях. А светът още от създанието си от Твореца Господ Бог е потопен в стихиите на мрака. След грехопадението в него са навлезли грехът, проклятието и смъртта. Неговото истинско лице е обезобразено от болестите на егоизма до такава степен, че единствено учението на Спасителя Христос може да го изцери. Всеки, който съпреживява дълбоко цялата падналост на този свят и страда за другите и себе си с болка и състрадание към всичко около него, бива рано или късно дамгосан като непригоден и обрисуван като „социален аутсайдер“. Горчива е неговата участ и печална е присъдата на околните! Защото те не само не са прогледнали с духовните си очи, но дори и не се стараят да прогледнат. Нещо повече – гордеят се със своето невежество и се хвалят в неподозираната си слепота.
Но този проблем или по-скоро особеност е относим и към условията на Светото Православие. Той е част от граничните състояния, които сами по себе си не са грях, но предразполагат към него. Намират се в деликатния сектор на полусянката – малко встрани от силите на светлината и мрака – която е бойното поле между Бог и сатаната. Там се решава битката между доброто и злото за всяка една душа, битка, нестихваща и повсеместна, динамична и с непредсказуем край. Това е състояние, рисково и предполагащо, както към въздигане, така и към пропадане по стъпалата на лествицата на духовния живот. Душите, които го носят като особен печат, имат подчертана предразположеност към сънища, явявания, чуване на гласове и самовнушения. Ако не проявяват внимание и не консултират преживяванията си с опитен духовник могат да станат проводници на „болна мистика“ и всички прояви на многоцветната езотерика.
По особено проникновен начин това е проумял един от боговидците на 20 в. – св. Порфирий Кавсокаливит (ст. Порфирий), който го изразява така: “Често пъти се случва човек да чувства прекомерно притеснение за състоянието на света. Да страда, когато вижда, че хората не вървят по Божията воля… Да го боли за болката на другите. Тази чувствителност е дар Божи. По–често е срещана при жените. Душите, които притежават тази чувствителност са особено възприемчиви към Божиите послания и Божията воля. Тези чувствителни души имат възможност да напреднат много в християнския живот, понеже обичат Бога и не искат да го огорчават. Обаче те са изложени на една опасност. Ако не отдадат с доверие живота си на Христос, възможно е лукавият дух да се възползва от чувствителността им и да ги доведе до тъга и отчаяние. Чувствителността не може да бъде поправена. Може само да се преобразува, да се превърне, да се претвори, да стане любов, радост, благоговение към Бога. А Христос, Който постоянно с копнеж чака да ни помогне, ще даде благодатта и силата Си и ще превърне скръбта в радост, в любов… (“Живот и слова“, За духовната борба – стр. 207). Ключът за излизане от това състояние и напускане на зоната на здрача е „обръщането нагоре“. Тогава, когато свободната воля с цялата си концентрация и мощ се насочи към нетварните енергии на Бога и го призове и намери като свой личен Лечител и Спасител. Светите Отци наричат тази практика „преобръщане на помисъла“ и тя е от решаващо значение за изхода на мисловната битка и бъдещото поведение на вярващия. Чрез нея той може да възроди изцяло своя дух и да даде нова насоченост към бъдещи позитивни и творчески решения. Може да превърне блатото в цъфтяща градина, която да благоухае и да изпълва с аромати всичко около себе си. Но повече от необходимо е подвизаващият се да прояви духовно мъжество и дръзновение, жива вяра… и насилие над себе си. Само така може да излезе от зоната на душевния здрач. В противен случай ще продължи да тъне в това блудкаво състояние, което е развъдник на вируси и болести на душата. То е прелюдия към бъдеща депресия и изпадане в униние, а ако вярващият се вслуша в нашепванията на поднебесните духове на злобата, може да стигне до пълно отпадане и дори отстъпление от вярата. В Древния Патерик има достатъчно примери за пропаднали монаси, които са последвали тази низходяща траектория. Това е любимото състояние на дявола, в която той изпълнява своята най-важна цел – да доведе човека до падение. Врагът на човешкото спасение използва целия си репертоар от внушения и атакува мисълта, която е първи окоп в святата борба за душата. Тогава пораженията са неизбежни. Те обхващат всичко – от разнообразните прояви на съмнителна духовна опитност, до пълно отстъпление и дори самоубийство. Затова е повече от важно подвизаващият се да наблюдава себе си и да води постоянна борба с нечистите помисли. По този начин ще прояви не само духовна опитност, но и ще държи бесовете на необходимата за него дистанция. На практика с помощта на божията благодат изцерява себе си. Лекува недостатъците на старата си природа и работи върху изобразяването на „новата твар во Христа“.
В разсъжденията си (а и според спомените на неговите съвременници и духовни чеда) самият старец Порфирий отбелязва, че е имал подобен духовен и душевен проблем – прекалената чувствителност. Той говори няколко пъти за своята романтичност и на моменти мечтателност, а сам изрича, че християнинът по дух трябва да е поет и да носи такъв дух. Неслучайно е наричан „радостта на народа“ и „ранен от любовта“. Мнозина светии са имали тази особена изострена чувствителност и са я носили като белег на своята личност. Вграждали са я в мислите, думите и делата си, като хора не от „мира сего“. Тя много им е помагала в постиженията на духа и състоянията, които са достигали, и след това са споделяли с другите. Но са изстрадали много и са понасяли цялата горчилка от самоизмами и съблазни от нечистите духове. Носили са целия тежък товар на неразбиране от страна на околните, които не са били удостоени с тях. Всеки, който притежава склонност към това духовно състояние, трябва да полага особени грижи за него. А именно – да прибягва към предписанията на Светата Църква, чието знание е пречистено от всякакви примеси. Тя е „Вечната Витезда“ и две хиляди години изцерява всяка немощ и болест. Това е нейната свята духовна мисия, насочена към всички, които прибягват до живителните ѝ струи. Тя е не само общност от хора, които са повярвали в Сина Божи и искат да спасят душите си от ужаса на този свят с обещание за вечен живот в Царството Божие, но и предава своята изцеряваща благодат, с която облекчава земното странстване на прибягващите с вяра и доверие към нея. От важно значение е подвизаващият се да води концентриран молитвен живот, да се огражда със силата на Чистия Животворящ Кръст и да използва честите молитви за защита от негативни въздействия. Повече от необходимо е не само често да контактува с духовници, но и да разкрива помислите си. По-често от другите да се изповядва и причастява като най-добър начин да победи силата на дявола.
Всички ние сме в непрестанната стихия на „невидимата бран“, независимо дали достатъчно дълбоко разбираме това. Всеки от православните по свой и неповторим начин, съобразно своята уникална самоличност, усеща нейния тътен и интензитет. Но за нас, които сме решили да спасим душите си от “мрежите на светоуправника“, се отнасят думите „Лекарю, изцери себе си!“. Всяка душа да приеме и понесе призванието за свята борба за очистване на старата си природа и изобразяване на Христос, за да постигнем нашата земна цел – освещаването на всичко свое и обожението на своята личност. Всемогъщият Бог е надарил всеки човек с неповторима менталност и чувствителност, която е част от богатството на Неговия план и всеобщо творение. Всяка идентичност е също предизвикателство и кръст за този, който иска да се спаси. Но някои носят различна сензитивност, която ги обособява като особена категория хора. Към тях изкушенията са повече и те са подложени по-силно на внушенията на ангели и демони. При тях всичко е динамично, но и по-несигурно… Прекалената чувствителност е дар Божи, но и проклятие, и от свободната воля на всеки зависи как ще я управлява. Той и само той може да насочи своята лодка, или в посоката на вятъра и да получи мощен тласък в пътуването си до заветното пристанище, или да стане свърталище на тъмни мисловни внушения и явни нападения на бесовете, които могат до го доведат не само до отстъпление, но и до загубване на благодатта, и дори до пълно отстъпление от спасителното учение на Светото Православие. Затова с много желание за борба и с горяща вяра да се превърнем във воини Христови, като внимателно и просветени от посещенията на божията благодат, очистим себе си от множеството тъмни сенки на греха, а по този начин спомогнем за очистването и на всички около нас!
