Примитивни ли са Светите отци?
В енорийската си практика всеки свещеник се среща с различни хора, вярващи или не, православни или неправославни, и всяка среща оставя в него следа и го тласка към наблюдение и анализ. Не само спрямо онези души, които Бог е изпратил при него, но и към изводи и преоценка на собствените позиции. Чрез подобни срещи, толкова различни и понякога необясними, Христос го посещава и изпитва дали е наистина Негов и утвърден достатъчно убедително във вярата на чистото изповедание – Светото Православие. Те му помагат не само да отразява общия духовен ритъм на вярващите, но и го провокират да прегледа внимателно своите лични приоритети и твърдостта на скрижалите, върху които е стъпил като духовник и християнин.
Преди няколко дни при мен в храма дойде познат мирянин и двамата проведохме интересен разговор в църковната канцелария. След като се поздравихме и го благослових, в хода на един дружелюбен диалог, той се обърна към мен: “Отче, отдавна не сме се виждали и разговаряли, а аз понякога си мисля за нашите разговори, когато беше дякон. Кажи ми, ти още ли обичаш да четеш Светите отци?“ Аз приех въпроса много сериозно и отговорих прямо: “Да. Продължавам да ги чета и съм изумен от мъдростта и прозренията, които намирам в наблюденията им. Много са благодатни и отговарят на много мои въпроси, които живо ме интересуват. Не само богословски, но и чисто лични… Колкото повече ги чета, толкова повече се удивлявам. Повярвай ми!“ А той ме погледна, замълча, и след като въздъхна, каза: “И аз така чух – че често ги цитираш и насочваш миряните към тях. А аз не ги чета… Да ти кажа честно, намирам ги за примитивни. Някак си за изостанали и безинтересни… Предпочитам да чета истинска богословска литература, съвременни богослови. Те говорят по много по-различен начин. Звучат много по-актуално и аргументирано, а изхождат и от философски позиции. Дават ми много. Но не обичам да чета Светите отци.“ Аз го изслушах, а после започнах да го убеждавам, че не е прав да подценява полезните наставления на отците. Той ме изслуша с леко отегчение, после въздъхна, поиска благословение и се разделихме. Стана ми тъжно за него и за нещата, които сподели. А беше изцяло честен в изказването си.
Светите отци – примитивни… За пръв път го чувах от православен и ме заболя. Ако беше го споделил протестант или католик, бих се усмихнал или бих премълчал деликатно. Но от устата на един православен ми прозвуча по друг начин. Разбира се, православното богослужение е море от необятно познание и всеки има право на своите предпочитания. Светото Православие носи в себе си велика свобода и бликаща любов към всеки свой последовател. Не задължава, а препоръчва. Не заплашва, а предупреждава. Търпи всички и ги милва със своята неповторима ненатрапливост. Но да изрече някой, че наблюденията на Светите отци са примитивни? Това вече е много и е свидетелство за нездрав православен начин на живот, следствие от болна и недостатъчно зряла визия за мисията на Източната църква. Това е признак за наличието на много външни влияния и възприети тълкувания, които не са достатъчно дълбоко утвърдени върху осветената земя на истинското източно-православно богопознание.
Светото Православие изповядва учението си като синтез между Светото Писание и Светото Предание. То е носител не просто на истината за Христос и ранната Църква като чисто откровение, но и автентичен носител на благодатта. Неговият дух привнася една особена умереност на ценностите и завършеност в познанието, което впечатлява не само католиците и протестантите, но дори и последователите на други религии. Светото Православие е съкровище от премъдрост, съхранено от ранната Църква до наши дни. То е съвкупност от наставления на поколения изповедници на вярата, аскети, пустинници, монаси и свещеници, познати на света или пожелали да останат неизвестни. Те живеят и творят в една свята и неразривна връзка от зората на християнството досега. Империи, държави, владетели се сменят и отминават в историята, но мъдрите боговидци преминават от епоха към епоха, от поколение в поколение, в свята и трудно разгадаема за другите приемственост.
И най-удивителното е, че всеки от тях е толкова различен и несравним, носещ своя неповторим поглед и изповядване на връзката си с Христос и неговото съкровено учение. Звучат по различен начин, дълбоко личен и самобитен, изричат словата на премъдростта Божия красиво и неповторимо, или просто и ненатрапливо. Някои от тях са невероятни ерудити, владеещи по няколко древни езици, а други са неуки и необразовани мъже. Една немалка част от тях са били дори неграмотни и прозренията им са били записвани от техни послушници, или споделени от поклонници. Оставили са забележителни откровения свише от Духа Светаго. Толкова различни, но и толкова близки в единното и чисто изповедание на Светото Православие. Тези изключителни боговидци, които не са завършили психология и психиатрия, са предали забележителни прозрения не само за същността на човешката природа, но и за отношенията на човека с външния свят и мястото му в обществото. Те са толкова значими, че до ден днешен са изследвани както от светски катедри, така и от военни академии. Защото истинското богопознание има широк спектър и не може да бъде обозримо… Осветени от Духа, те са били посредници между Бог и хората, посланици на Небето в този груб и демоничен свят.
За тях и техния труд, един от най-великите изповедници, апологет на Източната църква и стълб на нейното богослужение, св. Йоан Златоуст, изрича още в четвърти век: “Както пчелите приготвят меда, като събират нектар от много и различни цветове, но му придават един вкус, така и ние нека се поучаваме от меда на отците, събиран в различно време, но носещ една и съща благодат и едно и също учение“ (Бисери от духовната съкровищница на Светите отци, стр. 404). И както медът е различен по видове, но лечителен и полезен за здравето и изцерение на тялото, така и наставленията на боговдъхновените мъже са душеспасителни и насочващи за всеки, който иска да се предпази от примката на света. Наистина те са изречени в конкретно историческо време и при неповторими обстоятелства, които им придават особена самобитност. Мъдрите боговидци представят и свои богословски мнения и субективни твърдения по различни въпроси, но пречупени и изразени чрез цялата осветена аскетика на Православния Изток. Освен това всеки от тях е минал по своя личен, със собствена траектория път до Бога, изживявайки дълбоко съкровена метаноя.
Въпреки това, всички които са се подвизавали и се подвизават, знаят, че правилата на духовната битка са едни и същи – за духовници и за миряни. Нещо повече – тя се води по един и същи начин от миналото досега. Така ще бъде до последен дъх! Защото: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф.6:12). Въвлечени сме в тази война и тя е нестихваща и всеобща, колкото и различни да сме ние и всички те, великите духовни мъже, които са истински примери за подражание в нея.
Някои от техните наставления не бива да се разбират и прилагат пряко и без консултация с духовник, но дори и тогава не губят благодатната си сила и чистота. Затова те са винаги актуални и достъпни, адекватни към всеки момент и личност. За тях един от благочестивите мъже на Изтока, преподобният Зосима, изрича: “Каква сила имат думите на светиите. И наистина, каквото са казвали, казвали са го от опит и в истината… Именно затова думите им са силни, защото са изречени от хора на действието, както завеща мъдрецът: думите ти да се потвърдят от живота ти!“ (Бисери от духовната съкровищница на Светите отци, стр. 405). Наставленията им са от опит в духовната битка и истина от Духа Светаго. Те са пример за лично благочестие за всички вярващи, които търсят и се надяват на Божията милост и помощ. Не е задължително да бъдат изящни и красиви, а да са изпълнени със сила Божия, защото предават Божията благодат. И ако някой прецени, че са неприложими, той няма основание за това, защото тези наставления са изречени от духоносни мъже, потопени в стихията на молитвата и покайния плач.
В особено силна степен това се отнася за подвижниците и светците от последните векове и години, като св. Игнатий Брянчанинов, св. Йоан Кронщадски, и тези от настоящото съвремие – св. Паисий Светогорец, св. Порфирий Кавсаколавит, св. Яков Цаликис, св. Йосиф Исихаст, св. Софроний Сахаров, старецът Тадей и още мнозина, които са канонизирани само преди години или тяхната канонизация предстои. Техните изразни средства са съвременни и достъпни, разбираеми и приложими както в духовния живот, така и в отношенията с другите около нас. Те засягат тайните на вътрешния живот, но представляват точни прозрения и за психическия свят на личността. Имат отношение и към въпросите на науката, техниката и предизвикателствата на новото време.
Затова няма как към тях да бъде приложено определението „примитивни“. В тях ние се оглеждаме като в духовно огледало, за да видим своето лице, набраздено от пораженията на греха. Така по-ясно виждаме всички пропуски в житейския си път, когато са осветени от примера на духовните мъже и техните слова, озаряващи с Неговата светлина. Затова нека не бързаме да даваме определения, произтичащи от гордостта на съвременния човек, който от „висотата“ на своята информираност се обръща назад към натрупания от поколения духовен опит и с пренебрежение се опитва да го прецени, съотнасяйки го към собствените си несъвършенства. Нека не бъдем неразумни и да не плуваме в чужди вълни, превръщайки се в самозвани съдници на тези, които ни превъзхождат в благодат и в богопознание. Най-спасително за нас е да утихнем, да се смирим и да потърсим безценното, непреходното в тях и в премъдрите им наставления, които са балсам за болките ни в този свят и елексир за измъчените ни души, които търсят блаженството на рая.
