Прогледнали за Таворската светлина
Помните ли библейския разказ за разговора между пророк Илия и неговия ученик Елисей? Когато наближило времето светият пророк да бъде взет жив на небето, той попитал своя ученик какво би поискал преди тяхната раздяла. Елисей пожелал да наследи пророческия дар на учителя си… с двойна сила. Отговорът бил, че желанието му ще се изпълни, ако му е дадено да види с очите си огнената колесница и вихрушката, която ще вземе Илия на небето…
И ето, навярно Елисей се надявал, трепетно очаквал очите му да прогледнат за невидимото – това щяло да бъде знакът, изпратен свише за него. И въпреки настроението на очакване, в което пребивавал Елисей, щом получил своя знак, „той хвана дрехите си, та ги раздра на две“… обзет може би едновременно от небесна радост и свещен ужас от видяното.
Христовите апостоли обаче не очаквали това, което щели да видят на Тавор, защото как може да си подготвен за непредставимото?!… Оттук и пронизващата сила на този евангелски епизод – тя идва не само от факта на основното събитие – разкриването на преобразеното Лице на Господа в Неговата Божествена слава, но и от автентичните реакции на тримата ученици. От онова, което си представяме, че е било изписано на лицата им в онзи момент.
Според новозаветния разказ, щом чули Божия глас из облаците, апостолите „…паднаха ничком и твърде много се уплашиха“ . С автентичността на тези думи от историята на Преображението Христовите ученици ни показват действително, че явяват силата на Господа като очевидци, а не като разказвачи на „хитро измислени басни“ (вж. 2 Петр. 16:16). Само чистите по сърце свидетели ще признаят страха си, само те ще свидетелстват за немощта си…
Какво по-автентично и от думите на апостол Петър: „… ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия“ (Мат. 17:4). Навярно още докато изрича тези думи, апостолът осъзнава несъстоятелността им – на Светлината на света да предложиш шатра, за да се приюти от нощния хлад или да се скрие от слънцето. За апостол Петър можем да кажем, че той е по-скоро човек на действието, отколкото на вглъбеното съзерцание. И в този несравним с нищо земно миг импулсът за действие е неговият начин да се опита да осмисли онова, което не може да бъде помислено. Реакция, толкова характерна за човешката природа – изправени пред гранична ситуация между земния и небесния свят, между живота и другия живот, да се хванем със сетни сили за познатото, вместо да застанем лице в лице с пронизващата сърцето ни Истина и да притихнем, за да се отворят вътрешните ни очи.
С предложението да направи сенници, апостол Петър сякаш казва на Христос: „Иска ми се да се завърнеш към Твоя образ отпреди часове, за да може отново да се побереш в рамките на разума ми. В образа на Онзи, с Когото довчера заедно сме изпитвали жажда и умора, с Когото заедно сме сядали на трапезата на грешници, Чиито нозе като моите са се изранявали по каменистите пътеки…“. Но може би точно в този миг апостолът осъзнава с ума на сърцето си великото измерение на Христовото самопонизяване. И тогава идва прозрението, което преобразява цялото същество – че всичко, което в нас има някаква тежест, се корени в любовта [1]. Че тя, Божията любов, е единственото сигурно нещо в този свят… Тя е сиянието, което облива лицата на светиите.
Неслучайно мнозина християнски писатели казват, че Таворската светлина не ни заслепява, а ни кара да виждаме по-ясно. Както посочва Владимир Лоски, според свети Симеон Нови Богослов апостол Павел на път за Дамаск е бил заслепен и поразен от явяването на Божията светлина, тъй като все още не е имал вярата в Христа. „Напротив, според св. Григорий Палама Мария Магдалена е могла да види светлината на Възкресението, изпълнила гроба и осветила всичко вътре, въпреки нощния мрак, когато „сетивната светлина“ все още не е огрявала земята; именно тази светлина й е дала възможност да види ангелите и да разговаря с тях… Преображението не е явление, ограничено във времето и пространството: в този миг в Христос не се случва никаква промяна, дори и в човешката Му природа, а промяната се извършва в съзнанието на апостолите, които получават за известно време способността да виждат своя Учител Такъв, Какъвто е, сияещ с вечната Светлина на Своето Божество“ [2].
За апостолите това е изход от историята, осъзнаване на вечните реалности, казва Владимир Лоски и продължава: „За да видим Божествената светлина с телесни очи, както са я видели учениците на планината Тавор, трябва да се приобщим към тази светлина, да бъдем в по-голяма или в по-малка степен преобразени от нея“. За иконографа, който изобразява Христовото Преображение, в един ръкопис от Света гора се казва: ”Да се моли със сълзи, за да прониже Господ сърцето му… Имайки мисията да проповядва чрез изображения тайните Христови, той трябва подобно на Петър, Яков и Йоан да изживее Преображението” [3].
Да изживеем Преображението, да се преобразим! Красиви думи, но какво е тяхното значение там, където се намираме сега. Защото сякаш днес по-силно отвсякога имаме усещането, че сме в Долината на смъртната сянка – там, където със смразяваща последователност едни от най-ужасните грешки на историята се повтарят. Но погледът на вътрешните ни очи е способен да стигне до онази реалност, в която ние вече сме изведени от смъртната сянка. За да видим, че вече сме получили дара на най-голямата и единствено необходима ни утеха. Утехата на избавлението от двете основни тревоги на човешкото битие, които неизбежно са свързани помежду си. Тревогата от безсмислието на нещата и тревогата от смъртта.
„Започвам да подозирам, че тъгата, която ме обзема при мисълта за смъртта и загубата на цялото съкровище на моя жизнен опит, е сродна на тази при мисълта, че надживявайки смъртта, ще изпитам досада от този тягостен, повяхнал и навярно плесенясал опит“, казва яркият изобличител на съвремието Умберто Еко [4]. Но Христос предлага на човека нещо кардинално ново – освобождение от тленността, което няма нищо общо с тази земна представа за „надживяване на смъртта“. Христос е Този, Който ни избавя от това вечно непостигане и ни дарява Смисъла. Дарява ни възможността да сме напълно Други, Преобразени… И Той е Който някой ден ще преобрази дори и тези унизени наши тела (вж. Фил. 3:21)…
Бележки
1. Карл Ясперс, „Малка школа за философско мислене“, София 1995 г. стр. 137.
2. Владимир Лоски, „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“, София, 2013 г., стр. 225, 226.
3. Даниел Русяу, „Иконата на Преображение“, 2009 г., www.pravoslavie.bg.
4. Умберто Еко „Връща ли се часовникът назад“, София 2013, стр. 448.
