Пътят към Теб
Разумен глас, който ни говори: Наближава отново Великия пост, погледни към кантара, не е ли време да намалиш килограмите, пък и е хубаво, нали традицията го изисква? Започни спокойно първата седмица от поста с едно прочистване, да речем една житeна диета, погладувай и така ще отстраниш вредните наслоявания, които са се натрупали в организма ти през зимата.
Това ще да е мъдростта на поста, за това древните са живели толкова дълги години и не са страдали от болести, защото са познавали ритъма на природата и са се съобразявали с него. Чудесно би било да се върнеш към този природосъобразен начин на живот поне за малко, един път в годината. А пък и знаеш, чел си, че нещата между ум, дух и тяло са взаимосвързани, така че след това ще си преобразен, по-положителн към другите, пълен с енергия и освободен от стреса. Сега, когато годините ти напредват, усещаш болежки тук-там, пък физически някои неща не ти се отдават, а и секса с партньора нещо не върви, това лечебно гладуване би трябвало да помогне, казват, ще ни направи нови хора, ще усетим отново радостта от живота.. Преобразен ще си, повярвай, друг човек! Чудесно би било напролет отново да излизаш по-често сред природата, да се заредиш! Има хора, знаят и места с енергия, там е връзката с Бог и Космоса! Да живеем в Мир, Хармония с другите!
Рефлексия на гласа: Да, вярно, има смисъл. Този сив и скучен град. Дим и пушеци. Летем прах, а зиме, киша….Този вечен хаос, а и това безхаберие! Мечтая си за нов живот, да можеше някъде да почна отначало, на чисто…
Разумът (Диалог с гласовете): Да, наистина мечтаем да избягаме от тази реалност, да се пренесем на друго място, без проблеми, където да сме по-щастливи, по-сигурни, материално задоволени, но ще трябва да ви разочаровам, няма го никъде това място! То е химера, мираж сред пустинята на човешкото ни ежедневие. Нито диетите, нито пречистванията, нито енергиите на специалните места няма да ни го дадат, няма да ни възвърнат този наш копнеж, там под лъжичката за отминалото детство, за безгрижието, за това, което често се нарича райското блаженство.
Гласовете (Опозиция): Басни! Втълпявали са ти ги като деца, така си ни възпитали, та затова копнеем си за рая. Той не съществува, Бог също! Всичко е кръговрат, живота и смъртта, това е част от природата, един идва, друг си отива. Живей сега, тъй сякаш няма утре, пълноценно, греби с пълни шепи! Обвързване, семейство и деца, това е бреме, излишна отговорност, носеща ни само грижи, болка и страдания..
Глас втори (паника): Да, да, за жалост, пред лицето на напредващата старост и смъртта, нещо вътре ти подсказва, че се заблуждаваш. Oставаме сами, дните бавно отминават, не знаем, колко ни остава. Чакаме…Чакаме да чуем глас, да поговорим с близък, да отбие се приятел, да усетим близостта. Страх ни е, страх! Нима това е краят. Къде бе смисълът? Защо? Защо съм се родил, за да умра?
Глас трети – гневен (и дали е наш?): Тоз кръговрат, таз природа, по дяволите с нея!!! (Яд и злоба, обхващат ни и сковават..) Ти, Бог, ти си виновен!! Защо създаде ни, Защо! Отговори!! На съд с теб, на кръста ще умреш! Усещаш ли ти болката, виж, това сме ние хората, зверове!
Вътрешен глас (спокоен): Ах, да имаше как с магическа пръчка, с хапче някакво да спра тез мисли, да забравя, там някъде да чувам вълните как се плискат, вятъра, топлите лъчи, да чувам нежен шепот…замълчи, замълчи…
Сърцето (ни говори): Господи, аз знам, надежда даде ни, показа ни по пътя, който да вървим, разкри ни тайната, че в нас е червея, че в нас е силата и за промяната. Освободи ни! Дай ни плод на покяние, дай ни сълзи, дай ни Твоята любов. Знам, че слаби сме и окаяни, знам. Гордостта ни е безпаметна, гордостта ни е наш храм. Гордостта ни храни ни, гордостта е наш срам…Знам, Господи и изповядвам, Ти наш Син си, но и Божи, знам съвестта ми е оглозгана, знам, че нищо не остана, цял се предавам, запази ни, скрий тоз моя срам. Господи, помилуй и спаси, не мен, а този, Другия, който ти ми даде, да обичам, да му се отдам… Господи, не ме оставяй, сили нямам, твой съм, не съм сам…
Епилог: Постът е, както пише о. Александър Шмеман, едно духовно пътуване. Неговата цел е Великден: „празника на празниците”, защото на този ден преди повече от 2000 години се случи нещо наистина велико, нещо ново и неповторимо: смъртта бе победена! „Де ти е смърте, жилото, де ти е, аде, победата” – пеем. На този ден, радостно възвестяваме, че в Христос смърт няма! Постът не е в диетата, постът е поклоническо пътуване, в което изстрадваме откъсването ни от нашето природно естество, в което с „вяра, надежда и любов” се отдаваме на връзката (отношението) с Бога, за да се облечем в нова дреха. Събличаме стария, за да облечем новия човек, който е безсмъртен, вечен, както е и нашия Творец. По време на поста откликваме на Неговия повик, отваряме вратата на сърцето си, пред която Той смирено чака. Това се случва в общността на Църквата, в която са събрани личности, които желаят да осъществят начина на съществуване, освободен от природните ограничения, чрез връзката си с Троичната Любов: Отец, Син и Свети Дух: Прототипът на любовно общение, свободно от битийната зависимост, в който Отца предвечно ражда Сина, а Дух Светий предвечно изхожда от Отца.
Ако постът е едно духовно пътуване по Шмеман, то тогава трябва да се види дали сме готови за този път. Защото опитът на цивилизацията е показал, че трябва да има подготовка преди всяко действие и с тази подготовка да посрещнем неизвестностите и предизвикателствата. В такъв смисъл преди поста е нужно едно себевглеждане и себепреценка. Как да преценим себе си? Това става като първо потърсим рецензия за нас от хората, които ни познават и които ни мислят доброто. Това значи мнение на родителя, мнение на учителите, мнение на безкористни приятели и мнение на хора, които познават нашата продукция. След това се пристъпва към себепознанието като се сравняваме с високи, достойни и честни критерии. След това търсим духовника, който трябва да има време да се занимава с нас, защото за една лекарска диагноза са нужни изследвания във времето. Едва тогава започваме пътя на поста, като знаем, че духовността е категория от невидимия свят и трябва много ценз и познания, за да се ръководи правилно.
Много е важно при поста и въобще при християнския живот да се търси мнение и съвет от човек, който е разбрал нещо от живота и вярата. В този смисъл хората, които са гонени заради вярата, които са претърпели лишения и страдания и които са се борили за утвърждаване на истината са по-ценни като наставници, от хората, които са кабинетни православни и които нищо не са видели от живота, нито са имали сърце и ум да разберат нещо от изповядването на вярата. Затова народът е казал – Не слушай старило, ами слушай патило. В този смисъл нашият опит да отстояваме вярата от позицията на слабия и гонения е по -важен и ценен за духовното израстване, отколкото примера на безметежния живот в манастир или в кабинета. Затова и старчеството не е възраст, а изживян опит, придружен от рецензията на хора, които ни мислят доброто и които познават недостойнствата на християните, както казва Бердяев. Затова постенето е много сложно нещо – трябва да намерим човека, който истински да ни покаже пътя към Бога.
Напълно съм съгласен с chingis. Наистина човек трябва да се подготви преди планираното си пътуване. Също е необходимо да се срещне с човек който вече е минавал по този път и е придобил истинския опит от това пътуване, а не само да е чел или слушал за него. Но в наше време е станало така, че много рядко можеш да срещнеш подобен човек с такъв опит. Говоря за човека който не си мисли, че като яде боб и леща пости, ами за човека който е опознал себе си и се е изправил срещу собствените си грехове и страсти, удържал е победа поне на един от многото фронтове на тази огромна война наречена „грях“, освободил се е поне от една страст която го е мъчила и продължава да отстоява правото си на свобода от нея, за да може такъв човек да говори вече от личен опит придобит по Пътя.
Когато срещнеш такъв човек, думите загубват донякъде смисъл пред свидетелството на опита и на човек му се приисква да подражава, да се учи от опита на този човек. Нали така се става християнин, като подражаваш както детето подражава и се оприличава на своите родители, защото истина е това: „с какъвто се събереш, такъв ставаш“
аз съм съгласна с чингис. лошото е, че и при добро желание в общия случай човек най-много да я докара до кабинетни наставници. уви, трудно се достига до хора с автентичен опит, които наистина преобразяват другите и могат да споделят истинско знание за духовните неща. в българия пък изглежда още по-трудно.
и през пости (пък и през другото време) май си оставаме само с констатацията „неправильно ты, дядя Фёдор, бутерброд ешь…“
Написах този текст всъщност до известна степен възмутен от разпространилата се сред нас практика на различни „духовни“ учители, които целенасочено използват християнската традиция за постене през годината, за да прокарват техните си учения. Какво предпоставят те? Че видиш ли човек само чрез аскеза (диета, глад и др.) може да достигне до съвършенство. Аскезата няма сама по себе си спасителен характер, както и други практики в Църквата, ако не са обвързани с литургичния ритъм на Църквата, а имено с практиките на редовното причастяване, редовното изповядване и редовното постене. Що се касае до наставничеството в Църквата, за което тук се говори, а и за нуждата от едно автентично такова, то несъмнено е необходимо за духовното израстване, но пак не трябва да е самоцел, иначе се превръща в търсене на гуруто. Но дори и да не се стигна до такава крайност, автентичното наставничество може и да не се открие в лицето само на един човек.
Важен аспект тук според мен е и въпросът за личната отговорност. Наставникът не може да ни даде готови отговори, Бог също, ние трябва постоянно да осмисляме случващото се с нас, човек в крайна сметка се учи най-добре от грешките си. Ролята на Църквата като събрание на верните тук е да бъде коректив за нашите действия, в глас, в който се вслушваме.
Ваше Боголюбие, здравейте в Господа!
Гневете се срещу свещеническите псевдоавторитети и не съгрешавайте срещу Православието! Доколкото Вие сте един и последен от най-светлите ми спомени в мрачната църковна действителност, позволявам си да не гледам с безразличие към таланта Ви. Братски умолявам домашната ви църква да не се увлича прибързано от модернистичните псевдоавторитети преди да опознае Православието каквото ни го представя светоотеческата книжнина. Боя се, че писаното от Вас:[u][b] „Аскезата няма сама по себе си спасителен характер, както и други практики в Църквата, ако не са обвързани с литургичния ритъм на Църквата…“ [/b][/u] свидетелства за сериозна заблуда, вредяща на душеспасението. Сърцевината на Православието е [b]аскезата[/b]. Без нея, литургичният живот е чиста проба [b]МАГИЗЪМ![/b]. Настоятелно ви препоръчвам да прочетете творенията на епископ Игнатий Брянчанинов за да разберете и двамата същността и величието на аскезата.
Оставам с неизменно доброжелателство