Пътят към Теб



БЛИЗКИ ТЕМИ:

8 коментара

  1. Ако постът е едно духовно пътуване по Шмеман, то тогава трябва да се види дали сме готови за този път. Защото опитът на цивилизацията е показал, че трябва да има подготовка преди всяко действие и с тази подготовка да посрещнем неизвестностите и предизвикателствата. В такъв смисъл преди поста е нужно едно себевглеждане и себепреценка. Как да преценим себе си? Това става като първо потърсим рецензия за нас от хората, които ни познават и които ни мислят доброто. Това значи мнение на родителя, мнение на учителите, мнение на безкористни приятели и мнение на хора, които познават нашата продукция. След това се пристъпва към себепознанието като се сравняваме с високи, достойни и честни критерии. След това търсим духовника, който трябва да има време да се занимава с нас, защото за една лекарска диагноза са нужни изследвания във времето. Едва тогава започваме пътя на поста, като знаем, че духовността е категория от невидимия свят и трябва много ценз и познания, за да се ръководи правилно.

  2. Много е важно при поста и въобще при християнския живот да се търси мнение и съвет от човек, който е разбрал нещо от живота и вярата. В този смисъл хората, които са гонени заради вярата, които са претърпели лишения и страдания и които са се борили за утвърждаване на истината са по-ценни като наставници, от хората, които са кабинетни православни и които нищо не са видели от живота, нито са имали сърце и ум да разберат нещо от изповядването на вярата. Затова народът е казал – Не слушай старило, ами слушай патило. В този смисъл нашият опит да отстояваме вярата от позицията на слабия и гонения е по -важен и ценен за духовното израстване, отколкото примера на безметежния живот в манастир или в кабинета. Затова и старчеството не е възраст, а изживян опит, придружен от рецензията на хора, които ни мислят доброто и които познават недостойнствата на християните, както казва Бердяев. Затова постенето е много сложно нещо – трябва да намерим човека, който истински да ни покаже пътя към Бога.

  3. Венелин Василев Попов каза:

    Напълно съм съгласен с chingis. Наистина човек трябва да се подготви преди планираното си пътуване. Също е необходимо да се срещне с човек който вече е минавал по този път и е придобил истинския опит от това пътуване, а не само да е чел или слушал за него. Но в наше време е станало така, че много рядко можеш да срещнеш подобен човек с такъв опит. Говоря за човека който не си мисли, че като яде боб и леща пости, ами за човека който е опознал себе си и се е изправил срещу собствените си грехове и страсти, удържал е победа поне на един от многото фронтове на тази огромна война наречена „грях“, освободил се е поне от една страст която го е мъчила и продължава да отстоява правото си на свобода от нея, за да може такъв човек да говори вече от личен опит придобит по Пътя.

  4. Венелин Василев Попов каза:

    Когато срещнеш такъв човек, думите загубват донякъде смисъл пред свидетелството на опита и на човек му се приисква да подражава, да се учи от опита на този човек. Нали така се става християнин, като подражаваш както детето подражава и се оприличава на своите родители, защото истина е това: „с какъвто се събереш, такъв ставаш“

  5. iliana sivova каза:

    аз съм съгласна с чингис. лошото е, че и при добро желание в общия случай човек най-много да я докара до кабинетни наставници. уви, трудно се достига до хора с автентичен опит, които наистина преобразяват другите и могат да споделят истинско знание за духовните неща. в българия пък изглежда още по-трудно.

    и през пости (пък и през другото време) май си оставаме само с констатацията „неправильно ты, дядя Фёдор, бутерброд ешь…“

  6. Мартин Иванов каза:

    Написах този текст всъщност до известна степен възмутен от разпространилата се сред нас практика на различни „духовни“ учители, които целенасочено използват християнската традиция за постене през годината, за да прокарват техните си учения. Какво предпоставят те? Че видиш ли човек само чрез аскеза (диета, глад и др.) може да достигне до съвършенство. Аскезата няма сама по себе си спасителен характер, както и други практики в Църквата, ако не са обвързани с литургичния ритъм на Църквата, а имено с практиките на редовното причастяване, редовното изповядване и редовното постене. Що се касае до наставничеството в Църквата, за което тук се говори, а и за нуждата от едно автентично такова, то несъмнено е необходимо за духовното израстване, но пак не трябва да е самоцел, иначе се превръща в търсене на гуруто. Но дори и да не се стигна до такава крайност, автентичното наставничество може и да не се открие в лицето само на един човек.

  7. Мартин Иванов каза:

    Важен аспект тук според мен е и въпросът за личната отговорност. Наставникът не може да ни даде готови отговори, Бог също, ние трябва постоянно да осмисляме случващото се с нас, човек в крайна сметка се учи най-добре от грешките си. Ролята на Църквата като събрание на верните тук е да бъде коректив за нашите действия, в глас, в който се вслушваме.

  8. Климент Йорданов Буренков каза:

    Ваше Боголюбие, здравейте в Господа!

    Гневете се срещу свещеническите псевдоавторитети и не съгрешавайте срещу Православието! Доколкото Вие сте един и последен от най-светлите ми спомени в мрачната църковна действителност, позволявам си да не гледам с безразличие към таланта Ви. Братски умолявам домашната ви църква да не се увлича прибързано от модернистичните псевдоавторитети преди да опознае Православието каквото ни го представя светоотеческата книжнина. Боя се, че писаното от Вас:[u][b] „Аскезата няма сама по себе си спасителен характер, както и други практики в Църквата, ако не са обвързани с литургичния ритъм на Църквата…“ [/b][/u] свидетелства за сериозна заблуда, вредяща на душеспасението. Сърцевината на Православието е [b]аскезата[/b]. Без нея, литургичният живот е чиста проба [b]МАГИЗЪМ![/b]. Настоятелно ви препоръчвам да прочетете творенията на епископ Игнатий Брянчанинов за да разберете и двамата същността и величието на аскезата.

    Оставам с неизменно доброжелателство

Споделете в социалните мрежи