Светът, в който се ражда св. Франциск

Съвременното развитие, при което журналистиката замени историята, или по-точно – традиционно предаваните исторически слухове, със сигурност има поне един положителен ефект. Сега стана пределно ясно, че всеки чува единствено края на която и да вземеш история.

Журналистите имат навика да поставят доста подвеждащото заглавие: “Тази история може да започне и тук”, над последните няколко глави от своите разкази с продължение (в оня момент, когато героят и героинята аха да се прегърнат в последната глава, сякаш някакъв непонятен предразсъдък им е пречел да го направят още в първата).

Това сравнение обаче не е съвсем точно, защото вестниците понякога публикуват резюмета на историите, но никога не предлагат и далечно подобие на някакво резюме на историята. При това, журналистите не само се занимават с новини, те се отнасят към абсолютно всичко като към новина. Прочитаме например, че Адмирал Бенгс е застрелян, от което за първи път научаваме, че такъв човек изобщо е живял. Особено забележителен е начинът, по който третират биографиите. Никога няма да им хрумне да пишат за живота на някого, преди той да умре. Към институциите и идеите се отнасят по същия начин, както и към личностите. Веднага след Световната война¹, вестниците започнаха да излизат със статии за всякакви народи, които са се освободили. Не сме прочели и думица обаче за това кога и от кого са били поробени. Призовават ни да взимаме отношение към проблемите на далечни градове, без някога изобщо да сме чували, че там има проблеми. Това са хора, на които им се струва скучно да обсъждат сръбския епос; затова пък с удоволствие обсъждат ходовете на новата международна югославска дипломация. Голям интерес за тях представлява Чехословакия, без никога да са чували за Бохемия. Неща, които са стари поне колкото Европа, ни поднасят като последните новини за посегателствата над индианците в американските прерии. Всичко е много вълнуващо – като последното действие на представлението за хора, влезли точно преди падането на завесата. Но това не ни е от особена полза, ако искаме да узнаем за какво всъщност става дума. Този повърхностен подход на омаловажаване на цялата драма може би е препоръчителен за хората, на които им стига да знаят, че има няколко изстрели и няколко страстни прегръдки. Но е крайно незадоволителен, ако се измъчваш от интелектуалното любопитство кой кого целува и кой кого всъщност застрелва.

От същия недостатък на журналистиката страда и цялата съвременна историческа наука, особено в Англия. В най-добрия случай тя ни разказва само половината история на християнството, и то само втората част. Хора, за които историята на мисълта започва с Реформацията², никога не могат напълно да обемат даден религиозен проблем, защото трябва да започнат от институции, чиито корени не познават и дори не могат да си представят. Точно както четем за убийството на адмирала, за когото дори не подозираме, че е съществувал, така четем за разтурването на манастирите, за чието създаване дори не сме чували. Информация от този вид е крайно недостатъчна за интелигентния човек, който не обича манастирите. Тя е безкрайно недостатъчна за мнозина интелигентни хора, що се отнася до явления, които те имат съвсем основателни причини да ненавиждат. Например някои от нас от време на време са чували от водещи съвременни писатели да споменават за някаква неясна институция, наречена “испанска инквизиция”. Вярно е, че тя е неясна и мъглява за тях, и за историческите трудове, които четат. Но е мъглява, защото произходът й се губи в марка на неизвестното. Историята на протестантите започва с наличието на нещо ужасно, както пантомимата започва с краля на Демоните в кухнята на бесовете. Може би, особено към края, инквизицията наистина е била ужасна и обладана от демони, но макар да казваме, че е обладана от демони, нямаме представа защо е така. За да разберем испанската инквизиция, трябва да разберем две неща, за които дори не сме предполагали, че някога ще ни заинтересуват: какво е това Испания и какво е това инквизиция. Оттук нататък възникват редица въпроси относно Кръстоносния поход срещу маврите – как благодарение на своето героично мъжество един европейски народ успява да се освободи от властта на чужденците-африканци. Тези въпроси от своя страна пораждат нови въпроси – за другия кръстоносен поход, срещу албигойците³, или защо хората предпочитали или мразели нихилистичните възгледи на азиатците. Докато не осъзнаем, че първоначално във всичко това неизменно присъства романтизмът и възбудата на кръстоносния поход, никога няма напълно да си дадем сметка как свещеният подвиг може да заблуди хората и накрая да ги поведе по пътя на злото. Кръстоносците несъмнено злоупотребили със своята победа, но най-напред дошла победата, с която те злоупотребили. А там, където има победа, има проявена доблест на бойното поле и заслужено уважение в родината. Тяхното свещено вдъхновение става причина за крайностите им и оправдава извращенията им. Аз, например, от дете се чувствам виновен за жестокия начин, по който англичаните са се отнасяли с ирландците. Доста несправедливо е обаче да се говори за репресиите от 1798⁴, а дори да не се споменава войната с Наполеон. Несправедливо е да се твърди, че англичаните не мислели за нищо друго, освен за гибелта на Емет⁵, като най-вероятно по-важна за тях е била героичната смърт на Нелсън⁶. За съжаление, 1798 далече не е последната година, в която се случват подобни грозни неща. Само преди няколко години нашите политици отново решиха, че могат да управляват с помощта на случайни грабежи и убийства, тактично упреквайки ирландците, че си спомнят за далечното и нещастно минало и за отдавна отзвучали сблъсъци. Но каквито и мрачни мисли да ни спохождат за делата на “черно-кафявите”⁷, не би било честно да не признаем, че повечето от нас мислят не толкова за черно-кафявото, колкото за бежово-кафявото⁸, и по-точно, че тъкмо в онзи конкретен момент бежово-кафявото имало благородна и родолюбива мисия, която измива срама от много неща. Да се пише за войната с Ирландия, и въобще да не се спомене за безкористното участие на Англия във войната с Прусия е нечестно спрямо англичаните. По същия начин, да говорим за уредите за мъчения като за някакви зловещи играчки, е нечестно спрямо испанците. Това не прави смислен и свързан разказ, който обяснява от самото начало какво точно са направили испанците и по какви причини. Разбира се, нашите съвременници с основание смятат, че цялата история никак не завършва добре. Дори не настоявам, че в тяхната интерпретация тя трябва непременно и да започва добре. Оплаквам се от факта, че тяхната история изобщо няма начало. Единственото, на което присъстват, е смъртта, или, както казва лорд Том Ноди, “закъсняват дори за обесването”. Вярно е, че инквизицията е доста по-страшна от всяка бесилка, но те събират, така да се каже, само последните прашинки от пепелта, виждат само пепелището от кладата.

Тук примерът с инквизицията е случайно избран сред многото други, които илюстрират същата нагласа. И каквато и връзка да има със св. Доминик, той няма никакво отношение към св. Франциск. Наистина, както ще обясним по-късно, и св. Франциск, и св. Доминик ще останат напълно непонятни за нас, ако не схванем какво са разбирали през XIII в. под “ерес” и “кръстоносен поход”. Засега обаче този относително дребен пример ще ни послужи за по-голямата цел – да покажем, че ако започнем разказа за св. Франциск просто с неговото собствено раждане, ще пропуснем основния смисъл на цялата история и ще е по-добре въобще да не сме я разказвали. А за съжаление в днешно време преобладава тъкмо този журналистически подход към историята, който непрекъснато ни подвежда. Разказват ни за реформатори, но не знаем какво всъщност са реформирали те; четем разкази за бунтовници, в които не се съобщава срещу какво са се бунтували; разглеждаме възпоменателни паметници, които не свързваме с никакъв определен спомен; борим се за възстановяване на неща, които изглежда по-рано не са съществували. С риск настоящата глава да се окаже доста несъразмерна, чувствам се длъжен да разкажа по-подробно за големите движения, довели до появата на основателя на францисканството. В известен смисъл, това е все едно да опишеш света, или цялата вселена, за да пристъпиш към описанието на един човек. Несъмнено в този случай светът или вселената неизбежно ще бъдат представени в обобщен вид, само с няколко груби щрихи. И противно на очакването ни да видим някаква дребна човешка фигура на фона на огромното небе, налага се най-напред да обходим с поглед небето, за да добием истинска представа колко колосална е фигурата на този човек.

Само това сравнение вече ме предизвиква да кажа няколко встъпителни думи, съвършено необходими, преди да пристъпим и към най-повърхностното описание на св. Франциск. Макар и съвсем схематично и накратко трябва да се изясни в какъв свят се е появил светията и каква е била историята на този свят – поне доколкото засяга неговия живот. Нещо като предговор, само с няколко изречения, под формата на “исторически очерк”, ако мога да заимствам израза от г-н Уелс⁹. Ще се отнася до самия г-н Уелс, очевидно творбата на този велик писател страда от факта, че е принуден да пише за герой, когото мрази. Да пишеш история и да мразиш Рим – както езическия, така и католическия – е все едно да мразиш всичко, което някога се е случило. То е все едно да мразиш човечеството и да се имаш за най-великия хуманист. Да не харесваш нито свещеника, нито войника, да не ти се нравят нито медалите на воина, нито цветята на светеца, е все едно да се разграничиш от по-голямата част на обществото, с което могат да се справят само най-блестящите и гъвкави умове на нашето време. За да се обхване историческата ситуация, в която се появява св. Франциск, съчетаващ в себе си характеристиките и на воин, и на светец, е необходимо много по-широко разбиране. Затова ще довърша тази глава с няколко обяснения за света, който заварил св. Франциск.

По-принцип хората не вярват, защото са доста ограничени. А като католик, ще си позволя да добавя, че те не са достатъчно католици, за да бъдат католици¹⁰. Тук нямам намерение да обсъждам догматичните истини на християнството, а само историческия феномен, наречен “християнство”, и то по начина, по който би го видял един просветен човек с богато въображение, дори и да не е християнин. Имам пред вид, че по-голямата част от съмненията се пораждат от подробностите. Зачиташ се случайно в нещо и се оказва, че си очарован от някой езически ритуал и отвратен от някой християнски, но изобщо не си даваш сметка за факта, че християнският ритуал всъщност е реакция срещу езическия. Докато не осъзнаем, без много да се задълбочаваме, но поне в основни линии, крайностите на езичеството и християнската реакция срещу тях, не бихме могли да разберем истински историческия момент, в който се появява св. Франциск, или в какво точно се състои неговата велика мисия.

Днес всеки знае, или поне така се надявам, че дванадесети и тринадесети век бележат своеобразно пробуждане на света. След дългия сън, наречен “тъмни векове”, отново процъфтяват културата и изкуствата. Може да се каже, че настъпва някакво освобождаване, но във всеки случай става въпрос за край – край на един период, винаги определян като много по-груб и жесток в сравнение със следващия. Но какво всъщност свършва? От какво са се освободили хората? Именно тук идва големият сблъсък и големият разнобой между различните философии на историята. От чисто светска гледна точка наистина изглежда сякаш човечеството се е пробудило от сън, но в съня обикновено има и съновидения – някои мистични, други чудовищни. За рационалистите, каквито бездруго са вече повечето историци, е напълно достатъчно да се каже, че хората са се освободили от първичните си суеверия и са преминали към една по-просветена цивилизованост. Именно в това се състои голямата заблуда, която се изпречва като препъни-камък в самото начало на историята ни за св. Франциск. Всеки, който си представя “тъмните векове” като пълен мрак, а пък зората на тринадесети век – като обилна дневна светлина, няма да разбере, от началото до края, човешката история на светеца. Истината е, че радостта на св. Франциск и на неговите “божествени жонгльори” не се обяснява със самото пробуждане. Тя избликва от нещо, което не бихме могли да си представим, докато не вникнем в техните мистични вярвания. Краят на “тъмните векове” не е просто край на съня. И определено не е край на влиянието на суеверията. Това е завършекът на нещо, което принадлежи към една строго определена и крайно чужда за нас мисловна нагласа.

Настъпил е краят на покаянието, или, ако предпочитате, на очистването. Тринадесети век бележи момента, в който най-сетне са били изкупени определени духовни представи и човечеството най-после се е излекувало от някои болести на духа. Изцелението се е осъществило в един период на аскетизъм, който единствен е бил в състояние да се справи с тях. Християнството се появява, за да излекува света, и го прави по единствения възможен начин. Погледнато отвън с безпристрастния поглед на учения, бляскавата цивилизация на античността завършва с усвояването на един урок – приемането на християнството. Но освен възприемането на нова религиозна система, този преход представлява и психологически феномен. Езическата цивилизация е била силно развита. Или казано по-точно, тя е най-развитата, до която човечеството някога е достигало. Това твърдение ни най-малко не отслабва моята теза, даже напротив – дори я подсилва. Античността постига несравними върхове в изкуството, в поезията и скулптурата, развива свои трайни политически идеали, създава изчистени логически и езикови системи. Но преди всичко, тя достига до осъзнаването на собствената си грешка. Тази грешка е прекалено голяма, за да може да се определи с точни граници. За по-просто тук ще кажем, че се състои в култа към природата. Би могло да се каже – това е заблудата, че човекът е естествен, което, впрочем е една напълно естествена заблуда. Гърците, тези велики водачи и пионери на езическата античност, тръгват от една съвършено очевидна и проста идея: ако човек следва неизменно пътеката на природата и на разума, нищо лошо няма да му се случи. Това е особено вярно, ако човек е особено просветен и интелигентен, каквито са били всички гърци. Може да се каже, дори и да звучи малко несериозно, че човек просто трябва да следва носа си, стига това да е гръцки нос. Но примерът на самите гърци е доста красноречива илюстрация, колко странни и фатални резултати може да има тази заблуда. Едва започнали да следват собствените си гръцки носове и собствената си представа за естественост и взели да им се случват най-неестествените неща, които някога са се случвали в историята. Това е доста особена тема и никак не е лесна за обсъждане. Трябва да се отбележи, че нашите ужасни реалисти никога не използват реализма си за всеобща полза. Техните изследвания върху крайно неприлични неща никога не държат сметка колко ценно свидетелство биха могли да предоставят в подкрепа на положенията на традиционния морал. Ако някой се интересува от тези неща, би могъл да цитира хиляди случаи в подкрепа на християнския морал. Красноречив е фактът, например, че никой никога не е писал истинска морална история на Гърция. На никого не му е направил впечатление огромният мащаб на нравствените странности на гърците. Най-мъдрите мъже в света обявили, че ще бъдат естествени, но първото, което направили, било най-противоестественото нещо на света11. Непосредственият резултат от обожествяването на слънцето и прекрасната природа, било развитието на едно крайно противно извращение, което започнало да се разпространява като зараза. Дори най-великите и просветлени философи не успели да избегнат тази лудост. Защо? На пръв поглед изглежда съвсем логично народът, чиито поети са възпели Елена Троянска, чиито скулптури са сътворили Венера Милоска, да има напълно здрави реакции в това отношение. Проблемът е, че човек, който боготвори здравето, не е съвсем здрав. Когато някой върви право напред, пътят му неминуемо се изкривява. Когато някой следва носа си, някак си все успява да загуби следата – нещо повече, понякога успява да загуби самия си нос, което е напълно естествено в съгласие с една така дълбока особеност на човешката природа, че поклонниците на природата така и не успели да проникнат до нея. Именно откритието на тези дълбини довеждат до обръщането в християнството. Човекът носи своеобразен белег – като белега от грънчарското колело по грънците – и християнството помага да се заличи белегът. Вече забелязвам как някои се усмихват иронично, докато четат тези редове, но истината е, че благата вест, донесена от Евангелието, е вестта за първородния грях.

Рим се възправил устойчиво върху основите, положени от неговите гръцки учители, най-вече защото не се съгласил докрай да бъде обучен на техните порядки. Но независимо от далеч по-благородните си обществени традиции, в крайна сметка той страдал от същата грешка в религиозната си традиция – несъмнено дълбоко езическият навик да се почита природата. Нещастието на всички езически цивилизации е, че за множеството хора, поели по пътя на мистицизма, не оставало нищо друго, освен мистериите на безименните сили на природата – полът, растежът и смъртта. Същото се случва и в Римската империя – много преди нейния залез поклонниците на природата започват да вършат неща, които противоречат на всичко природно и естествено. Случаи като този на Нерон¹² са станали пословични за едно време, когато Садизмът бил гордо възкачен на трона посред бял ден. Целта ми далеч не е да изброя просто редицата извращения. Искам да обърна внимание на една много по-тънка и универсална истина. В човешкото въображение светът бил изпъстрен с опасни и бързо влошаващи се страсти; и естествените страсти започнали да преминават в неестествени. Когато сексът започнал да се смята за нещо невинно и естествено, много други наистина невинни и естествени неща получили сексуална окраска. Любовта между мъжа и жената обаче не може да се нареди сред останалите естествени физиологически нужди като яденето и спането. Когато престане да бъде слуга, полът се превръща в тираничен господар. По незнайни причини той заема особено – опасно и непропорционално голямо – място в човешката природа, затова наистина се нуждае от специално очистване и ограничение. Съвременните приказки за свободата на секса, за тялото, което било красиво като дърво или цвете, са или описания на Райската градина, или, което е по-вярното, – изцяло погрешна психология, от която светът се е отказал още преди две хиляди години.

Тези редове в никакъв случай не бива да се възприемат като самонадеяно изобличаване на покварената античност. Важното е, че езическият свят бил не само порочен, но и достатъчно просветен, за да осъзнае собствената си греховност, или по-скоро – че е поел с бързи стъпки към греха. За “природната магия” нямало бъдеще – единственото й възможно развитие било превръщането й в черна магия. Тя нямала бъдеще, защото в миналото била невинна единствено понеже била млада. Може да се каже, че била невинна, само защото била повърхностна. Езичниците били прекалено мъдри за езичеството и това е основната причина да станат християни. Мнозина от тях намирали спасение във философията, семейните добродетели и военните подвизи, но масата народни вярвания, наречени “религия”, ги повличали надолу. Когато става въпрос за съпротива срещу злото, няма да е преувеличение, ако кажем, че злото било навсякъде. И името на това зло съвсем буквално било Пан¹³.

Тези хора, в най-прекия смисъл на думата, се нуждаели от ново небе и от нова земя, защото били омърсили докрай не само земята си, но дори и небето над тях. Как можели да се надяват на помощ, въззирайки към небето, когато звездите били запечатали безброй непристойни легенди? Как можели да научат нещо за любовта от птиците и цветята, след като се били наслушали на такива истории за тях? Тук нямам възможност да изброя всичко, затова ще дам само един малък пример. Добре знаем какви трогателни асоциации предизвиква в нашето съзнание думата “градина”. Идват ни наум най-вече приглушени спомени за невинна любов, за грациозни девойки; изплува образът на добродушен старец, който плеви лехите до жълтия плет, евентуално с изглед към селската църква. А сега нека всеки, който поне малко се е занимавал с римска поезия, да си припомни какво се е мъдрело там на мястото на слънчевия часовник или на фонтана, пошло и чудовищно на обилната слънчева светлина, и нека си припомни как е изглеждал техния бог на градините¹⁴.

Нищо не можело да спаси хората от това обсебване, освен в пълния смисъл на думата една неземна религия. Нямало смисъл да им предлагаш естествена религия, изпълнена със звезди и цветя – в техните представи нито едно цвете и нито една звезда не били останали неопетнени. Трябвало да бъдат изпратени в пустинята, където няма нито стръкче, или в най-дълбоката пещера, откъдето изобщо не се виждат звезди. Това и направили най-светлите умове на човечеството – отправили се в пустинята или в дълбините на пещерите за около четири века. Това било най-мъдрото, което можело да се направи. Самото свръхестествено се борело за своето спасение. Ако не можел да го спаси Бог, боговете ли щели да го спасят? Ранната Църква нарича езическите божества дяволи и в това отношение е напълно права. Каквато и да била в началото религията на природата, нейните празни светилища вече били обитавани само от демони. Пан не бил вече нищо повече от паника¹⁵. От Венера бил останал само венерическият срам. Не искам да кажа, разбира се, че отделните индивиди били точно такива, дори в самия край. Именно като личности те започнали да се разграничават от езичеството. Най-очевидната черта, която отличава езичеството от християнството, е, че личното преживяване, което те наричали философия, нямало нищо общо с обществената религия. Така или иначе, да проповядваш природна религия на хора, за които естеството било станало толкова неестествено, колкото всяка религия, било напълно безсмислено. Те знаели много по-добре от нас какъв им бил проблемът, знаели много добре какви демони ги изкушавали и ги измъчвали и затова написали върху своята страница от историята с огромни букви: “Този род не излиза освен чрез молитва и пост” (Мат. 17:21).

Историческата значимост на св. Франциск и изобщо на прехода между XII и XIII век се състои в това, че бележи завършека на този период. В края на “тъмните векове” хората може и да били груби, неграмотни и неумели във всичко, освен във воюването с племената на неверниците – още по-варварски от самите тях, но за сметка на това били чисти. Били като децата. В първите сурови образци на тяхното изкуство личи невинно и детинско удоволствие. Трябва да си представим тогавашна Европа изпъстрена с малки местни общности – повечето феодални, доколкото били оцелели от жестоките войни срещу варварските орди, понякога монашески, които имали много по-дружелюбен и закрилнически характер. Като цяло имперските нагласи все още преобладавали, тъй като споменът за властта на Рим продължавал да владее земята. В Италия обаче бил оцелял духът на едно от най-положителните достижения на античността – републиката. Картата й била нашарена с миниатюрни, в повечето случай демократични държавици, на места обитавани дори и от истински граждани. За разлика от времената на „римския мир”, градовете не били отворени, ами опасани с високи стени за защита във войните между феодалите и всички граждани били принудени да бъдат и войници. Едно такова градче, разположено сред стръмните гористи хълмове на Умбрия, се наричало Асизи. От неговите здрави врати, в сянката на неговите високи кули ще се разпространи учението на деня: “Вашата война свърши! Граховете ви са опростени!” От феодалната разпокъсаност, свободолюбивия дух и останките от римско право, в началото на XIII в. ще се породи могъщата, почти световна цивилизация на Средните Векове.

Би било силно преувеличено, ако я отдадем изцяло на вдъхновението на един единствен човек, та бил той и най-оригиналният гений на тринадесети век. Неговата простичка етика на братството и честността почти винаги е мъждукала в световната история, а и християнството си е християнство. Великите мисли за справедливостта и милостта се четат както в най-грубите монашески трудове във варварски преводи, така и в най-закостенелите принципи на упадъчните византийци. Но през единадесети и дванадесети век отчетливо се откроява началото на голямо морално движение. Ако трябва да сме справедливи, в него все още витаел духът на старата суровост – може би заради дългия период на мрак. Започвало да се развиделява, но все още царяла сива предутринна дрезгавина. Чудесна илюстрация на този факт са две от трите реформи, които предхождат францисканската. Самото монашество като институция, разбира се, е много по-старо – всъщност, то е старо колкото християнството. Неговите идеали за съвършенство винаги в крайна сметка опирали до обетите за безбрачие, бедност и послушание. С помощта на тези неземни цели монашеството много отдавна било успяло да цивилизова огромна част от света. Монасите учели хората да сеят и жънат така, както ги учели да пишат и четат: всъщност учели ги на почти всичко, което знаели. С право може да се каже, че монасите били строго практични – в смисъл, че били не само практични, но и строги. И по-точно, те били строги най-вече към себе си и практични по отношение на останалите хора. Първите вълни на монашеството отдавна се били уталожили и без съмнение то било загубило от своята острота, но суровият дух останал характерен за всички ранносредновековни движения. В подкрепа на това можем да приведем три примера.

На първо място, изживяването на наследената от античността болест, наречена “робство”. Робът започнал да се превръща в слуга, който на практика е свободен човек, доколкото можел да има собствена ферма и семейство, като много господари започнали да освобождават без разлика както роби, така и слуги. Това донякъде се правело под давление на свещениците, но причината се кореняла предимно в споменатия дух на покаяние. Разбира се, в известен смисъл той е свойствен за всяка християнска общност, аз обаче имам предвид онзи, многократно по-суров дух на покаяние, който спомогнал да се преодолеят греховете на езичеството. Масовото възвръщане на свобода имало донякъде характера на предсмъртно разкаяние, защото в много случаи ставало тъкмо на смъртното ложе. Един заклет атеист, с когото спорих веднъж, каза следното: “Хората били държани в робство само поради страха им от ада.” Както отбелязах и пред него, ако беше казал, че хората били освободени от робство само поради страх от ада, поне щеше да е изрекъл една безспорна историческа истина.

Другият пример е широката реформа в църковната дисциплина, проведена от папа Григорий VII¹⁶. Предприетите промени се ръководели от най-чисти мотиви и имали наистина оздравителен ефект. Той провел разследвания с цел ликвидиране на корупцията сред духовниците – така наречената симония¹⁷ – и настоявал енорийските свещеници да следват в живота си по-високи идеали на отдаденост и себеотричане. Но колкото и възвишено да било това начинание, изпитваме смътно неудоволствие от факта, че най-осезаемият му резултат бил широкото налагане на целибата. Третият пример в много отношения е най-силният. Става въпрос за война – героичните, а за мнозина от нас и свещени, походи, които въпреки всичкото носят ужасите и бремето на войната.

Тук нямаме възможност да обсъждаме подробно истинската природа на кръстоносните походи. На всички е известно, че в най-тъмния час на “тъмните векове” в Азия се появява нова ерес, която се превръща във войнстваща номадска религия, чиито поклонници призовават името на Мохамед. По същество тя приличала на много ереси, като се стигне чак до монизма¹⁸. Самите еретици я възприемали като разумно опростяване на религията, докато за католиците тя представлявала безумно опростяване на религията, защото свеждала вярата до една идея, като я лишавала от свободното дихание и равновесието на християнството. Така или иначе, тя представлявала военна опасност за християнския свят и той насочил удар право в сърцето й, предприемайки освобождаването на Светите места. Ако на света изобщо е имало герои, герои били великият херцог Готфрид¹⁹ и първите християни, които щурмували Йерусалим, но те били герои на трагедия.

Приведох тези три примера на ранносредновековни движения, за да илюстрирам една тяхна обща черта, която ги свързва с духа на покаяние, обзел хората след края на езичеството. Те са като студено течение в мрачна и мъглива долина, като вятър, който духа в планинските усои. Този вятър – свиреп и чист – брулел един най-после очистен свят. Който е чувствителен към атмосферата на различните епохи, сигурно ще усети, че духът на това грубо, понякога направо безмилостно общество е чист и ведър. Даже самата му разпуснатост е чиста, защото го нямало вече привкусът на извратеност. Самата му жестокост е чиста, защото ги нямало пищните жестокости на амфитеатъра. И тя била породена от естествения ужас пред кощунството или от естествената ярост на накърнената доблест. Постепенно на сивия фон започва да потрепва красота – свежа и крехка и преди всичко изненадваща. Любовта се възвръща вече не като платонична, а каквато е и до ден днешен – рицарска. Цветята и звездите са възстановили изначалната си невинност. Огънят и водата вече са достойни да бъдат брат и сестра на светеца. Всичко най-после се е очистило от езичеството.

Самата вода се е измила. Огънят се е пречистил с огън. Това вече не била онази вода, в която хвърляли робите за храна на рибите. Това не бил онзи огън, който поглъщал младенците, пожертвани на Молох²⁰. Цветята не носели дъха на венците, забравени в градините на Приап. Звездите престанали да бъдат знаци на далечни богове – студени като собствените им несгряващи пламъчта. Всички неща били нови като в първия ден на Сътворението и очаквали своите имена от този, който щял да дойде да ги нарече. Вселената и земята вече били загубили зловещата си символика. Те очаквали отново да се свържат с човека и били готови за помирение. Човекът бил отхвърлил и последната следа от поклонение на природата и можел да се върне към природата.

В предутринната дрезгавина на възвишението над града тихо и внезапно се появява тъмна фигура, чийто силует се очертава на фона на избледняващия мрак. Дошъл е краят на суровата и беззвездна нощ на бдение. Той вдига ръце, както е изобразен на толкова статуи и картини, около него се разнася хор от птичи гласове, и зад гърба му се пуква зората.

Бележки

1 Става въпрос за Първата световна война.
2 Реформация – голямо реформаторско движение за освобождаване от влиянието на папата в християнските църкви на редица западноевропейски държави, започнало през XVI в. Рефорацията довежда до разкъсването на единството на християнския свят и до обособяването на протестантството като самостоятелна християнска конфесия. 3 Албигойците са секта, възникнала в края на XII в. в Южна Франция. Албигойците отхвърлят авторитета на Църквата и твърдят, че целият материален свят е зло. Св. Доминик се опитва да ги убеди с проповеди да се откажат от ереста си. В периода 1208-1229 г. папа Инокентий III организира срещу тях въоръжени кръстоносни походи.
4 През 1789 г. англичаните жестоко потушават поредното ирландско въстание. През същата година избухва Великата френска революция, продължение на която са походите на Наполеон.
5 Робърт Емет – водач на ирландците във въоръжения им опит през 1803 г. да си върнат гр. Дъблин от властта на англичаните.
6 Хорейшо Нелсън (1758-185) – британски адмирал, чиито победи на Нил и при Трафалгар по време на войната срещу Наполеон го правят национален герой на Британия.
7 Черно-кафявите – така наричали служителите на британската полиция заради цветовете на униформите им. Тук Честъртън има пред вид участието им в потушаването на ирландските вълнения.
8 Цвета на английската военна униформа.
9 Хърбърт Джордж Уелс (1866-1944) – английски писател, автор на фантастични романи и социални утопии. Честъртън често цитира иронично съчинението му “Outline of History” – “Исторически очерк”, публикувано през 1920 г.
10 Гръцкото прилагателно “katholikos” означава “всеобщ”, “съборен”.
11 Честъртън има предвид хомосексуалната любов между мъже, която в Древна Гърция се смятала за по-мъдра и възвишена от любовта към жените. 
12 Клавдий Нерон (37-68) – римски император от 54 г., естет и садист, майцеу
биец, гонител на християните. Нерон се считал за велик поет. 13 Игра на думи с името на бог Пан. На старогръцки език “to pan” означава “всичкото, цялото”.
14 В римските градини е имало изображения на бога на плодородието и мъжката сила, Приап – дървена фигура с голям фалос или три фалоса.
15 Според гръцката митология Пан причинявал страх и ужас – “панически ужас”.
16 Папа Григорий VII заема папския престол от 1073 до 1085 г. Той решително се бори за утвърждаването на авторитета на църквата, срещу инвеститурата (правото на светската власт да назначава висши духовници) и въвежда целибата.
17 Симонията е практиката за купуване и продаване на духовни неща. Терминът е свързан със споменатия в библията Симон Мага, който се опитал да купи от апостол Петър силата на Светия Дух (Деян. VIII, 18-24).
18 Монизъм – в съвременната философия учение за единната субстанция, от която произлиза целият свят (краен материализъм или краен идеализъм). Честъртън употребява термина в смисъл на “свеждане на всички явления към една същност или причина”, имайки предвид мюсюлманското единобожие.
19 Готфрид IV Булонски (1060-1100) – един от водачите на Първия кръстоносен поход, който в 1099 г. бил избран за крал на Йерусалим, но предпочел титлата “Защитник на Божи гроб”.
20 Финикийски бог, на когото били принасяни в жертва деца.

Глава от есето „Св. Франциск от Асизи“. Книгата „Св. Франциск от Асизи и Св. Тома от Аквино“ на ИК Омофор е вече на пазара.

Превод: Ваня Николова

Коментари

коментара