Седем слова за богослова
1. Богословът е преди всичко вярващ човек. Мнозина смятат, че добрият богослов е преди всичко експерт в своята област – притежаващ аналитичен и творчески ум, познаващ материята на предмета и имаш разработки по въпроса; че богословът е добър професионалист. Разбира се, това не е невярно. Негова задача е да пише трудове, които дават ново знание в богословската наука или да систематизира информация, разглеждайки я по нов начин. Но по-важното е, че преди всичко богословът е вярващ човек, християнин, служител на Бога, който е верен на Преданието и който, изучавайки различни аспекти на своята вяра, е готов да предава и преподава наученото от него за полза на хората, които са избрали да вървят по пътя на вярата. Богословът обича Бога и това е основният му творчески мотив. А творчеството му е резултат от тази любов.
2. Богословът е човек, който се лишава от личното си време заради Бога. Правенето на наука, писането на книги и статии изисква време. Време за формулирането на проблем, за откриването и прочитането на източниците, касаещи този проблем, размисъл за тяхното използване, за личния принос на автора. Това значи лишения, жертви, по-малко време със семейството, с близки и познати, и много четене и работа. Но богословът вярва, че всичко това си заслужава.
3. Богословът се занимава с актуални богословски въпроси. Добрият богослов не търси просто някакви дебри от научното познание, които имат минимално или никакво значение за науката и обикновения човек, само и само осветляването им да се свърже точно с неговото име и това да му донесе професионални дивиденти. Той затова е бого-слов, а не книжен плъх. Той се занимава с важни, актуални, понякога дори фундаментални богословски въпроси, касаещи същината, чието изследване би помогнало за подобряването на отношението на хората към християнството и би засилило познанието и вярата на самите християни. Неговите усилия трябва да свидетелстват за великите Божии дела в историята.
4. Добрият богослов съобразява речта си с аудиторията. Пред научна аудитория той използва научен език, а пред обикновения човек – популярен. Той иска не да блесне със знания на сложни изрази и термини, а това, което казва, да може да бъде разбрано от конкретния слушател.
5. Богословът не се надува със званието си, нито парадира със знанията си. Нито тръби наляво и надясно, че е голям експерт и че има еди-какви си разработки. Не размахва дипломата си като аргумент в словесни спорове, които едва ли не трябва да накарат опонентите му да потънат в мълчание. Той знае и прилага в поведението си истината, че блажени са бедните по дух, защото тяхно е небесното царство (Мат. 5:3). Знае, че в Църквата богословието върви редом с духовността и истинските богослови са светите отци и духоносни старци. Знае и че Църквата нарича с названието „богослов“ само трима светии; че това название е много отговорно и е предпазлив, когато го отнася към себе си. Знае, че да си богослов не е просто наименование, а призвание.
6. Богословът не е само теоретик, но и практик. Неговото богословие се изразява не само в думите или книгите му, но в неговия живот. Независимо дали успява да победи собствените си слабости, той поне води борба с тях, стреми се към доброто. Знае, че на Съда ще бъде съден не само според думите, но и според делата си (срв. Откр. 20:12), и се опитва да бъде винаги подготвен за края на земния си живот, да има „християнски завършек на живота си“.
7. Богословът е Божий слуга, а не кариерист. Разбира се, богословското израстване е и кариерно израстване и всеки богослов би се радвал, ако приносът му се оценява посредством професионално израстване. Но въпросът опира до фокуса. Във фокуса на кариериста стои самият той, неговото его, неговите публикации, неговият принос за науката. Той е щастлив, че се е уредил с държавна, спокойна работа, на която може да се пенсионира. Професионалното израстване за него е възможност да демонстрира своето превъзходство над колегите си и вътрешно (ако не и външно) да се зарадва, „ че е нещо повече от тях“.
Академичните обръщения „доцент“ или „професор“, с които го поздравяват по коридорите, само засилват неговото самодоволство и чувство за превъзходство. Във визията за богословието на кариериста няма място за Бог, защото първият е заел Неговото място. Във фокуса на истинския богослов, който се осъзнава като слуга, на първо място стои Бог, на Когото той трябва да служи с цялата си душа, сила и разум, тоест с пълна отдаденост. Богословът казва да бъде не неговата лична воля, а Божията. Не търси човешка слава, защото знае, че това е суета и гонене на вятър. Знае и че успехите му се базират на дадения му Божий образ и са постигнати в сътрудничество с Бога, в синергия, а той е един безполезен слуга, който е направил само онова, което е бил длъжен да извърши (срв. Лука 17:10), онова, което отговаря на вярата му в Господ Иисус Христос. Също така той няма особено да се засегне от това, че не е получил професорско звание, но ще бъде дълбоко съкрушен, ако в края на живота си, правейки своята равносметка, осъзнае, че е заровил в земята способностите и знанията си, вместо да ги използва за слава на Бога.
