Сергията на съвестта
Случвало ли ви се е, когато вършите добро някому, внезапно да се улавяте как изпадате в прелест и (макар и подсъзнателно) мислите (за) себе си като за благодетел?
Благодетел на ваш ближен в нужда, който с нищо не е по-долу от вас, бидейки по-беден, по-гладен, по-бос, по-бездомен или с по-нисък социален статус от вашия. Защото единственият статус е небесният. Само по него ние можем да мерим себе си и околните.
Обикновено обаче жалките ни подаяния порастват в нашите глави до огромни благодеяния. Повечето от нас например си въобразяват, че, давайки някаква пренебрежимо малка сума на ближен в нужда, те правят добро. Не, уважаеми, вие просто плащате за съвестта си. По-точно, купувате я.
Но съвестта ни струва толкова, колкото сами си я оценим. След като съвестта ни може да бъде купена за жълти стотинки, значи тя действително струва точно толкова.
Нека си представим обикновена ситуация (в която, вероятно, всички сме попадали). Излизате на среща с приятел. Обличате хубави дрехи, намятате и малко ведро настроение, по пътя предвкусвате приятния, лежерен разговор… Но ето че пред вас се изпречва той – нуждаещият се, бездомният, беднякът, вашият ближен, който има наглостта да изцапа розовото ви настроение с грозната нищета и кал на реалността (си).
Естествено, като примерни християни вие не можете просто да отминете нещастника. В същото време закъснявате за приятната среща с вашия приятел… И ето че идва удобното решение – давате малка сума на бездомника и спокойни отивате на срещата.
Така и настроението ви запазва своята розовина, и съвестта ви е тиха пред Бога, защото сте се показали (уви, не доказали!), като добри и достойни християни, които помагат на ближен в нужда.
Дотолкова, че дори тайничко си представяте как Той ви се усмихва за благородната постъпка…
* * *
Веднъж, минавайки през градинката между Ректората на СУ и парламента, отнякъде изскочи едно дребно, дрипаво момиченце и буквално се залепи в краката ми. Искаше пари.
Никога не давам пари на просещи деца, тъй като не желая да пълня нечий “роднински“ джоб. Затова намерих за по-целесъобразно да му взема храна. Надявах се, че поне от нея няма да го лишат.
Сбърках.
В момента, в който детето взе храната, то беше привикано от някакви хора, насядали на тревата, зад пейките, които му я прибраха и го пратиха отново да проси.
И какво бях направил аз? Бях купил храна на банда лентяи.
Едва ли Бог беше “щастлив“ от моята постъпка.
Ама, ще кажете, това ми е донесло червени точки в Божия “тефтер“, защото Той е оценил желанието ми да помогна.
И, ето тук идва прелестта, уважаеми подаятели.
Защото, ако искаш да помогнеш, ще си доволен само когато видиш нуждаещия се нахранен, облечен, подслонен, излекуван… А не доколко трупаш точки пред Твореца.
И няма да се (само)оценяваш като добър човек. Защото единствената оценка, която християнинът има право да си даде, е за собственото си недостойнство.
Защото не е проблем да си купиш съвест. Проблемът е, колко ти самият би платил за собствената си съвест.
* * *
Говорейки обаче за материалното подпомагане, за грижата за живота и здравето на тялото, за “добруването“ на плътта, е необходимо да подчертаем, че истинската “милостиня“, която трябва да дава християнинът, е духовната.
Да нахраниш душата на ближния, да измиеш вътрешните му очи е много по-ценно, отколкото да нахраниш тялото му. В този смисъл не е необходимо просякът да е непременно беден или бездомен. Виждали сме достатъчно душевни “просяци“ облечени в охолство и преяждащи с “живот“…
Разбира се, има и много несретници, чиито души също пустеят. Те са обезверени, обърнали са гръб на Твореца, тъй като не могат да си представят, че техният Небесен Отец би ги изоставил в нищета и несгоди.
Изглежда, че при тях битието е победило съзнанието. Едва ли… По-вярно ще е да се каже, че те сами са избрали този път, “встрани“ от Бога. Но, нима грижата ни за тях тогава трябва да е по-малка?
Разбира се, в бедна и изостанала посткомунистическа държава като България, където метастазите на тумора на атеизма продължават да тровят обществото ни, никой не разсъждава по този начин.
Тук телесното (дори не и тялото) все още е на почит.
Но все пак е полезно да си отговорим, има ли смисъл да спасяваме телата си, когато душите ни са мъртви?
Защо търсим ползата за себе си, когато помагаме на ближния в нужда?
И (привидно) помагайки му, не се ли грижим всъщност най-лицемерно за себе си, пазарувайки от сергията на собствената си съвест?
