След Неделята на Православието

След службата в “Св. Неделя” се кътаме на сянка на големия столичен площад и гледаме през рамо. От Богословския факултет се точи пъстра групичка – с хоругви, големи и малки икони. Отец Сава подрежда фронта на децата най-отпред. Това е неговата детска енория. Цялата енория е такава – пъстра като тържество в детска градина. Има загащени ризи и сака; има кърпи на главата – покайни и пънкарски; има поли до земята и дънки; има плачещи бебета по пелени и в слингове; има професори и юродиви. Като галерия от всички наши типажи. Толкова е интересна и автентична тази енория – с все гайдите, кавалите и кречеталата. С хорото на площада. С все шумните призиви да се включим към тях. Мене обаче ми е хубаво да ги гледам и вървя паралелно встрани. Даже ги преварвам и ходя с гръб като фоторепортер без фотоапарат. И сега скицирам… Толкова са луди в най-добрия смисъл на думата и моля, това да не се тълкува превратно. Толкова български, ама отново моля, това да не се тълкува превратно. Толкова енория (което сякаш ни липсва по повечето храмове) и толкова, толкова Христови в тази Неделя точно, Неделя Православна, на Победата и Тържеството.

Православните християни са новите хипари, хипстъри и пънкари. Говорили сме си го това по чукарите, през похода на св. Йоан Рилски, с доц. Павел Павлов, който също е тук и даже го е писал в академичен труд или го е говорил на конференция, не помня… Абсурдът е, че протестът, бунтът, хипарията и пънкарията днес е да отстояваш ценности, които за мнозина звучат архаично, консервативно, сред целия този релативистки хаос.

Тук отново се пее за любов, има дори цветя в косите. Но децата – погледнете децата с иконите. Те са днешният православен празник.

* * *

Преди време бившият финансов министър Симеон Дянков замеси странна пица, в която “разгроми“ Православието. С някаква дама той изготви доклад, в който се казва, че Източното християнство се свързва с мистично преживявани феномени, по-общностно е (о, ужас) и в него имало по-малък акцент върху законите, логиката, аргументацията и оспорването на авторитетите. Докладът гласи: „Специфичното естество на православието е, че то счита не призванието или професионалната изява като начин човек да постигне спасение на душата, а подчинението и смирението пред (духовно) по-опитен човек, или човек на по-висок пост в йерархията“. Дянков и дамата завяват, че православните са по-недоволни от живота и имат по-малък социален капитал от западните християни. Също така, същите е по-малко вероятно да подкрепят нови идеи, да поемат рискове, или – забележете! – да работят в големи западни компании. Накратко – не били много-много пригодени за икономическия напредък. Дори се стига до внушението, че Православието е направило държавите, в които е традиционно и доминиращо вероизповедание, по-плодотворни за появата на комунизма през ХХ век.

Само щрихирам тезите на Дянков. Не ми се влиза в някаква задочна полемика. Предпочитам да споделя какво е Православието за мен, без да знам какво обективно е то – вероятно един ден всички ще разберем. Но сега, днес, за мен Православието е например…

Първото прекрачване през тесните врата на Храма (настрани), когато той вече не е нещо интересно, а дом за завръщане.

Да се завърнеш там, където никога не си бил.

Да се унесеш в стасидията на всенощно бдение.

Тишината, която говори.

Разпятието, което прегръща.

Сладката постна трапеза.

Милващата лекота на епитрахила, под който си коленичил.

Радостта в покаянието.

Да имаш всичко, когато нямаш нищо.

Песнопение, което се издига в селенията под купола.

Да се умилиш от големите любопитни детски очи преди Причастие.

Семейство, което, окъсняло, бърза за Литургия с все децата, количките, повивките и залъгалките.

Когато отдавна неказвани и забравени молитви извират от сърцето и устата ти.

След много години да срещнеш приятел от уличните игри в Църквата.

С духовник да си говорите за футбол.

Бъдни вечер със семейството.

Възкресният тропар в 00:00.

Бял гълъб, който те наблюдава с жълтото си око.

135 псалом в изпълнение на монашеския хор на Симонопетра, Атон.

Бистрата многолетна Богоявленска вода, съхранена в нарочна манерка.

Усещането, че си с Христос в Гетсимания и се молиш с Неговата молитва.

Огромните Му очи от Синайската икона Пантократор.

Детскостта у старците.

Поклонническите пътеки.

Параклисите в полето.

Надеждата въпреки всичко.

Да влезеш за малко и да останеш за цялата служба.

Приятелските разговори в притвора.

Кафето в енорията, което прераства във вечерня.

Когато от страниците светите отци ти говорят лично.

Дървеното кръстче на гърдите, патинирано от годините и изпитанията, прибрано в събран юмрук, подпрял челото, или докоснато с устни в милувка.

Да се връщаш с нафора за любим домашен, който няма сили да стане от леглото.

Да обичаш Бога и ближния.

Православието е всичко това и много повече. Един ден вероятно ще разберем. Един ден, когато вече няма да виждаме „смътно като през огледало“.

* * *

Напоследък пътувам из страната и представям първата си книга. Тя съдържа и текстове, писани за Православие.БГ. Обикалям схлупени библиотеки и барове, гостувам в местни кабеларки, давам интервюта за чезнещи радиостанции… И винаги виси един въпрос – да чета ли християнски текст или не; да говоря ли за Вярата или не. Да кажа ли, че тази книга принципно е за Нея, а останалото е фон. Защото, нали, не трябва много-много да се говори това, не бива да се декларира, това е нещо лично и т.н. Нали така ни учат от малки, а, бе, срамотно и неудобно, неловко дори, е да се говори за Бога. Да не те помислят за смахнат нещо. Чуваш ли…

И винаги чета поне по един християнски разказ. Понякога – и повече. И заговарям за Вярата, и хората и те заговарят. И ще крещя по покривите и площадите, ако трябва. Вярно, отговорността да защитя думите с дела, си е моя. Ама не ми харесва Тази Наша Спасителна Христова вяра да бъде замитана под килима; да бъде прибирана в скрина, посипана с нафталин; да бъде хубава традиция и памет. Та аз затова я написах и тая пуста книга. Да чуят тия 20 души в схлупената библиотека или бар накрай България, че Вярата е нещо живо и живително; че вълнува някакви хора, и то млади, тук и сега; че не е там и преди, или тук и сега, а е завинаги и за всички.

* * *

Благодаря на Православието, че ме измъкна от персоналните ми язви, демони и бездни. Благодаря му, че постоянно ми разкрива нови бездни. Няма по-смислено, сладостно и спасително пропадане.

Иначе, да, г-н Дянков, не сме много корпоративни и пазарно ориентирани. Не сме много богати, но “богати“ в онзи смисъл, който Вие имате предвид. Богати сме в истинския смисъл на думата – можете да се замислите за нейната етимология, тя е очевидна, чете се. Предпочитаме да богатеем в аскезата, доколкото са силите ни. Да богатеем в Бога.

А няма по-голямо богатство от онази картина на площад “Св. Неделя“ – детската енория на о. Сава, с хоругвите и иконите. И порасналите деца покрай тях – батковци, каки, чичовци, лели, баби и дядовци – които на празника бяха си сложили цветните дрехи, усмивките и радостта от собственото детство и някак – от вечното детство, към което всички сме призвани.