Словото Божие и словото човешко

Какъв е символът на Възнесение Христово и случайно ли тази година този празник се падна на 24 май? Нека си припомним и помислим малко за това. Бог Иисус Христос е казал тогава на своите апостоли, че отива да им приготви небесни жилища, там където те тогава не могат, но и не са готови да отидат. Но какво значи всичко това, ако го съотнесем към нас?

Просто, че нашите съкровища, че нашата награда не е тук на земята, а в другия свят. А другият свят е преди всичко смисълът отвъд видимото. Този, който уж всички знаем е автентичният, истинският и дори реалният. Той е предвестник на това, което някога ще бъде там…Тук няма какво толкова да търсим, няма какво толкова да задържим, защото тленна и ефимерна е неговата природа. Но можем и сме призвани, длъжни сме да изградим себе си като достойни същества, като Божии създания. Защото това е единственото, което можем да притежаваме наистина и винаги – съхранението на Божия образ и подобие, идващо на първо място чрез словото Божие.

А що е слово Божие? Божието слово е Божията мисъл, Божията воля, Божията сила. Словото Божие е хлябът наш насъщен и то е живо и всепроникващо във всяка реалност на живота и душата ни. Затова и Сам Бог казва „Не само с хляб ще живее човекът, а с всяко слово Божие.“

Божието слово е Божият Дух, Божията милост, Божието благоволение, но и Божията справедливост. Божията воля в нейната тоталност- т.е. в нейната абсолютна истинност. А Божията воля е винаги Неговата милост за нас, независимо дали е изпълнена със строгата Му справедливост или с нежното Му докосване…

Словото Божие е всъщност „царството Божие“, а царството Божие е тъкмо Божията воля на дело, в нейната реалност – в нейната тоталност. Защото за разлика от нас, при словото на Бог, волята е равнозначна, равносилна на делото.

Всяко Божие слово е славословие на Истината, която е по самата си природа и същност и Красота, колкото и да е болезнена и колкото и клишета да прилепваме към нея или пък по-лошо – към колкото и от тях да я принизяваме. И всяко Негово творение е също такова или поне е сътворено, призвано е да е такова. Такова би трябвало да бъде и до голяма степен всяко наше слово, всяка наша дума.

Обикновено то е всичко друго, но не и това.

Словото Божие е същността на вечността и както казва св. ап. Павел за царството Божие – то е „правда, радост и мир в Светаго Духа“. Нашето слово пък е всъщност ежедневният, ежеминутният ни завет с Бог и хората, изпитът пред тях, на който в повечето случаи се проваляме и предаваме вричането си на тях.

Словото Божие е постоянното Божие присъствие, а нашето слово пък би трябвало да е тъкмо усещане и свидетелстване за него. Словото Божие е неизменно Неговото обятие за нас.

Словото ни е дадено за хвала, за прослава на Твореца –лично, индивидуално и общностно. По най-разнообразен начин. Това е и дълбокият смисъл и на общуването. Да се докосваме до душите си, с душите си, да общуваме с духа си, да търсим и живеем в истината и обичта. Защото те са, които ни правят свободни. И единствено – истински живи.

Словото, също като творчеството и занаятът са свързаността, подобието, единението между Твореца и човека. Съвършеният покой и съвършеното общуване, общение. Ние сме подобни на Бог като разумни и словесни същества и най-вече като творци. Защото Божието слово е изказаността, осмислеността, вербалният израз на творчеството, пък и на всяко едно действие, а творчеството пък е словото на дело, в действие. А ако пренесем съвсем естествено аналогията на св. ап. Яков за вярата и делата – Слово без творчество е мъртво, както разбира се и обратното. Словото е неизменно нашата идентичност, но като насочено навън, то неизменно е и през другия, през погледа към него и от него.

Чрез словото и творчеството отдаваме не просто своята дан, но себе си на Бог и Неговата свята воля, отдаваме се, предаваме се, защото преклонно се уповаваме на Отеца и Твореца…На Този, който ни е създал чрез волята, словото и делото си – в едно.

Словото и занаятът са светлината, солта на света и на нашата душа, защото те са нашето основно служение, нашето посвещение в името на Голямото, в името на Истината и Красотата – за другите.

А Бог вече ни е дал свободата, създал ни е свободни и ни е освободил от греха и заслепението. Само като ни е призовал да вървим след Него, да го следваме, което значи да станем като Него. Да се отречем от себе си, което ще рече не от собствената си личност, от своята идентичност, а от досегашното си робство, от многото и излишния си товар. От инстинктите и страстите си, от пристрастията и зависимостите. От всичко това, което нерядко неусетно, неуловимо дори сме приели за свои ръководни и движещи принципи. С което и колко ли пъти се идентифицираме и подсигуряваме!? До което сами се свеждаме и принизяваме.

Да се отречем от себе си е да бъдем с чисто и необременено сърце, когато тръгнем към Господа, което значи към себе си, към самата си същност. Бог само ни чака и е тръгнал към нас, отдавна, още когато ни е създал. За да бъдем с Него и Той с нас. Вечно единение и хармония. Иначе нямаше да изпрати своя Единствен и Единороден Син, за да страда за нас и вместо нас и да ни се отдаде. Да ни покаже как ние трябва да се отдадем на Светата Троица, която ни е извикала за живот, за радост, и един на друг, както завещава св. Литургия. Защото Светата Троица е безкрайна обич и пълнота, безкрайно и вечно единение и славословие „всичко за всички“, както пеем на литургията. След като сме образ и подобие на Самия Бог, значи сме образ и подобие и на Светата Троица и можем да станем и бъдем като Нея – в себе си и един за друг. И то още тук, на земята… Значи сме и трябва да сме светлина навсякъде в нашето ежедневие. И това е единственото „трябва“, което си струва, което не налага и не притеснява.

И значи словото Божие трябва да стане дело, да стане живо слово…слово за живот, както е бил и Сам Бог Иисус Христос. Словото в дело на живота, Словото като самият живот.

Защото нямаме друг решаващ избор освен този.

Славим Те, защото си наш и ни показа пътя, но Ние само се лутаме. Приеми ни в твоето лоно, защото ние сме твои, но се разпиляхме като загубени овци.

Докога обаче смятаме, че ще бъдем търпени, за да се осъзнаем?? И какво ли има още да става, че да се опомним?? И става това, което сами сме предизвикали-извикали, значи поканили. Смятаме, че случващите се събития на всички нива на живота ни са просто нормални и винаги е имало такива.

Дали наистина е имало толкова и с такава подредба? Със знаците, които са все по-явни?

Не знам дали всъщност ние, хората си даваме сметка какво правим и най-вече защо го правим, с каква стойност е то…Какъв е смисълът и ефектът му? Не само дългосрочен вече…

„Покайте се, защото се приближи Царството Господне!“ – този отрезвяващ вик на св. Йоан Кръстител отеква изключително и все по-актуално днес, тъкмо днес, отеква особено силно. За тези, които имат уши и сетива да го чуят. Защото никой не знае кога, но и как идва То. Дали по-скоро или по-късно, след месеци, години, хилядолетия…? Кой може да каже? Но със сигурност идва, приближава се. Със или без видими белези. Дори само защото живеем в света на изтичащото време, на изчезващото мигновение…

Затова да не бъдем неподготвени, посрамени. Да не бъдем заварени с празна, изтерзана, разбита, обгорена душа. С немощен или още по-зле – с тлеещ дух. Нека да започнем с покаянието, за да отрезвим и проясним ума, душата и духа си. Да излезем от лутането си, защото не за това сме призвани!

Праведниците наистина ще светнат като слънце, а тези, които сами себе си, незаслужено са поставили на високо място, от което паразитират върху другите, ще угаснат и то много бързо… Ще бъдат изтрити от земята, защото са непотребни и безплодни. Въпрос на самоопределение, на разпознаване на своя пастир – т.е. на своите приоритети и ръководни принципи, на причастност и съпричастност…На първо място, с първата стъпка – към другия.

Бог ни е дал максималния простор, ние сме тези, които сами се оковаваме. Той ни пази и закриля в своята утроба, нима нещо ще ни застраши…? „От какво ще се убоя?“ – казва самият св. пророк и цар Давид, когато е бил отвсякъде преследван и без реална надежда. От сутрин до вечер, както казват псалмите, имаме наш защитник, наш пастир – нашият Бог. Но не го вярваме, просто не го вярваме. Вярата ни, вричането и упованието ни траят – горе долу колкото една запалена свещ, като казваше един познат.

Бог бди над нас с милост и нежност, но и със строгост, гледайки дали наистина постъпваме съзнателно като Негов образ и подобие или чакаме наготово помощ от Него.

Но каква ни е ползата, ако самите ние не бдим над себе си и не се обърнем към Този, Който винаги ни чака и винаги носи съкровищата ни, които вече ни е дал?

А това е да се обърнем едновременно и към себе си.