Слово за Батюшката
Свещ. Ясен Шинев
Всички обичаме светците. Наричаме ги наши закрилници, застъпници или просто духовни приятели по тесния път до Царството Божие. Търсим тяхната могъща подкрепа пред Престола на Вседържителя Христос. Просим тяхното горещо застъпничество, не само защото сме възхитени от подвига им да победят духа на този свят и просияят отдясно на Спасителя, но и защото получаваме реална подкрепа от тях – тези, които са отвъд – за нас, тук, долу, в ежедневните ни лутания. На всички тях – поклон и слава, възхищаваме се на техния пример и на подвига, че са изобразили в себе си Христа.
Но има светци, които остават някак далече от нашия малък свят, и четейки житията им, ни изглеждат трудни и сякаш отдалечени. Те остават назад и настрани в аскетичните си подвизи, на някаква сърдечна дистанция и душевно отстояние, защото ние, съвременните хора, сме потопени в стихиите на една друга, твърде различна реалност. Прочитаме написаното за тях, въздъхваме и се прекръстваме с чисто желание, превърнало се в молитва да ни закрилят и водят.
Но има и други. Такива, които възпламеняват духа ни, ускоряват туптежа на нашите сърца и техният пример остава и гори като огнен печат в съзнанието ни. Няма как да останем далеч от обожените им личности и те така неусетно и силно ни пленяват, че озаряват нашите малки и разбити светове. Няма как да ги отхвърлим бързо и да продължим заниманията си, а облагодатени продължаваме напред в криволичещите ни търсения.
Такъв светец е и свети Серафим Саровски! Няма как, който и да е православно вярващ да спомене името му, без да усети небесния огън в сърцето си и радостта от неговия осветен образ. Има ли някой, който да не го обича и да не признава неговата необикновена, различна от другите изключителност? Толкова умилителен е дори споменът за него.
И защо е така? Каква е тайната на неподправената съкровеност в отношението ни към него? Нека не я търсим в изключителните му подвизи в труд и молитви, лишения и самоунижения в борбата с прищевките на плътта и поднебесните духове на злобата. Защото всички те, светците, угодниците Божии, осветените съсъди на благодатта, са ги извършвали. Той не е сторил нещо особено различно от тях. Следвал е изцяло техния път – пътя на подвижниците и труженици на Христос. Постил е, самоукорявал се е, принесъл е плодове на покаяние и себеунижение. Разбиран и неразбиран, отдаващ се и предаван, клеветен и почитан, оценен и все пак недооценен. С какво толкова различно този смиряващ се отшелник ни пленява?
Носил е радостта. Радвал се е в Христа. Тържествувал е в победата над себе си и света, но не с триумфа на герой, полузастинал в страдалческа поза, а като смирен и кротък православен подвижник. Носил е в душата си и е предавал с блясъка на очите си и светлината на присъствието си атмосферата на небето, тихото блаженство на Царството Божие. Толкова мил, толкова близък, толкова достъпен… Искрено обичан и любимец на Божията майка, която няколко пъти в живота му засвидетелства покрова и особеното си благоволение към него. Не се е опитвал да бъде такъв и не е търсил да бъде харесван или предпочитан, за да се огледа в очите на околните, а просто е изразявал с простота себе си, разтворен в Христа. Затова и толкова естествено и ненатрапливо е намирал подход към всяка душа. Защото към всеки, който е идвал при него, се е обръщал с умилителното: “Радост моя!“ Обръщал се е към всеки човек с чисто, отворено сърце и детска непринуденост – нещо невиждано, дори и тогава, в онзи толкова отдалечен от нас свят, в Царска Русия.
А вярващият народ му е засвидетелствал своята обич, наричайки го с топлото „батюшката“ – любим отец на всички. Всеобщ баща, пастир и приятел. Кой друг е правил това толкова ясно, чисто и естествено? Колкото постоянно, толкова и ненатрапливо. Сияещото му лице е давало надежда на толкова много отрудени хора, обречени съдби, безброй наранени души. С нестихваща пасхална радост ги е осветило, просветило, облагодатило… По завладяващ начин е дало истински тласък не само в мистичността на духовните им търсения, но и в суровостта на реалния живот. Той се е превърнал в човек на мира, ангелоподобен в земната и в небесната църква. Не само в мира със себе си, но и с околните, и най-важното – с Бога. И точно защото е имал мир с Него, той го е приел в цялото си същество и го е предавал на околните, без дори да желае. Изпълнил е завета на Спасителя: “Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава“ (Йоан 14:27).
А той, светът, предател и неверен спътник, може да ни предложи всичко, но не и мир. Защото не го носи като послание към никого. Защото разпилява, а не събира душите на жадните и търсещите. А Батюшката – този потънал в сълзи, каещ се грешник, е приел Неговия най-съкровен дар – божествения мир!
Затова думите на този съвременен подвижник са толкова значими и са се отпечатвали не само в съзнанието на околните му, но поразяват и нас, техните наследници и сродници по вяра поколения след тях. При все че са думи прости и необикновено естествени. Изречени без религиозен патос или огнено вдъхновение, а с невинност и лекота, носеща шепота на ангелите и озарението на Светия дух. Така е преобразявал всички и всичко, считайки се за нищо и никого. Понизил себе си и така достигнал още приживе до огнището на всяка душа, превърнал се в терапевт и тайновидец. Колкото достъпен, толкова и полезен. Говорил е малко, но се е обръщал право към душата на търсещия го…
Батюшката е предал рецептата за личния духовен подвиг и най-въздействаща проповед в беседите си с Мотовилов, изричайки кротко и спокойно: “Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около тебе!“ С тези думи, превърнали се в откровение свише, е дал насока не само за неговия личен духовен път, но и за всеки, който е тръгнал по тесния път до Несъкрушимото царство на Богочовека.
Дълбаейки дълбоко в себе си, е осветил с топлата светлина на Божията благодат своя ум, душа, сърце и воля. Придобил е зрънцето след хиляди търсения в плявата, достигнал е до чистия извор, преминавайки през калните пътеки на този покварен свят. Достигнал е до разковничето на всичко съкровено и пречистено в света на Светото Православие.
Това е отговорът за тайната на неговия пример за всички нас, наследниците на “изгонените от рая“. И Господ Бог го е възнаградил с нетление и неспирни свидетелства за чудотворни намеси в земята на нас, смъртните. Ние сега имаме нужда от този мир, особено в тревожния тътен на връхлитащия ни свят, който ни ограбва и се опитва да ни лиши от обикновената, истинска радост от чудото на живота.
Нека да бушуват стихиите на света, който, бидейки различен, всъщност остава винаги един и същ – студен, враждебен и потънал в грях. И като такъв може да бъде понесен и преобразен само и единствено с тихата победа на Божията благодат, само чрез и в Светия дух!
Батюшка Серафим Саровски, моли Бога за нас !
