Слово за Рождество Богородично

“Рождеството твое, Богородице, радост възвести на цялата вселена, от тебе Слънцето на правдата изгря…” се казва в тропара за празника Рождество Богородично и си мисля колко чужд и далечен ни е нашият роден език. Как да кажеш на човек, роден след падането на Берлинската стена, че някой се е родил, за да “упразни” смъртта [1]; как да обясниш, че старобългарският глагол, който и до ден днешен си стои в минея, има като свое първо и основно значение “да унищожиш”. Може би като сравниш смъртта с чаша, от която не просто изливаш отровата, а чупиш самата нея, защото дори докосването до чашата е смъртоносно. От което би трябвало да следва, че тази, неотменна като самата смърт чаша, е или наш собствен избор, или отдавна забравен дълг. Като и в двата случая акцентът пада върху думата “неотменим”. И понеже неотменният избор е по-скоро проклятие, отколкото избор, тропарът настойчиво фокусира нашето внимание върху откровението, че раждането на Божията майка “дарува нам живот вечний”; като преди това “разрушава клетвата и дава благословение”. По-нататък началните стихири на вечернята разказват за одушевеното небе, което Божието човеколюбие сътвори; небето, от чиито корени прораства живоносна градина; показват ни стихирите как… “сей ден се бо света чертогъ” (този ден е чертог на светлината), “книга слово животнаго”. Описват ни празничния ден като жива книга, чрез която Бог Си приготвя своя престол на земята – на безнадеждните надежда; начало на нашето спасение и приятелище Божие [2].

Вероятно яркото поетическо изобилие в богослужебните текстове обърква и дори отеготява днешния читател; може би защото е изтъкано от радост, а съвременикът е изгубил едно от сетивата си – усещането за радост. При една по-платонизираща рецепция би могло да се каже друго: човекът, който живее единствено в настоящето (а развлекателната култура, която издига в култ младите и младостта, цели именно това), няма сетиво за смъртта и не подозира колко важно е за него да бъде възможно най-далеч от тази чаша. Може би тези два прочита са в лесно обяснима симбиоза, защото ако не можем да скърбим за смъртта, то не бихме могли да се радваме на Живота. А може би “съвременният” човек е изгубил тези си сетива много, много отдавна; преди повече от хилядолетие, във времето, когато е писан минеят. Не е ли това причината да се появи месецословът? И не само той. Защо иначе всички акатисти във всеки от редовете си казват именно това: “Радвай се!”. Дали защото от хилядолетие и половина сме станали пластмасови; хора, които нито могат да скърбят, нито да се радват…

Пиша тези редове и ми хрумва: половината от приятелите ми ще кажат, че пластмасовите хора са измислени от Достоевски, че така – като мен, може да говори само човекът от подземието. Другата половина обаче ще кажат, че това са забравените думи от разказа за децата на пазара [3], думите за тези, които си подвикват: “…свирихме ви и не играхте, тъжни песни ви изпяхме и не плакахте” [4]. А някои – най-добрите и умните от моите приятели [5], биха казали, че не Достоевски е измислил човека от подземието, а точно обратното – Човекът от подземието е измислил Достоевски. Още отпреди сътворението на света. Най-малкото защото гръцката дума “кеносис” означава именно това: да се принизиш, да слезеш до дъното, до най-дълбокото подземие, и още по-надолу дори – до самата преизподня.

От което, ако бати Стойчо не греши (а той греши рядко), би трябвало да следва, че смисълът на днешния празник е в очакването на същия този кеносис. Затова и думите за обяснение не достигат. Затова и потребността от толкова много поезия, от толкова много метафори, от толкова странни, недоизмслени и недопреведени думи. Та как иначе ще изречеш неизречимото? Как ще отговориш на архангела, който не само на Богородица, но и на целия човешки род казва: “Радвай се, защото Господ е с теб!”

Питаш сам себе си…Четеш минея и паримиите, слушаш и запяваш стихирите… литийни, полиелейни, самогласни… Но не можеш да се зарадваш. Нещо не ти достига.

А може би малко четеш (би казал бати Стойчо). Може би малко слушаш и малко пееш. Или кой знае… може би и в това има нещо божествено (въздъхва той)  –

да знаеш, че винаги нещо не ти достига, че никога колкото и да четеш, колкото и да пееш, няма да стигнеш до началото, че истинската Радост не е тук, че възпяваме само нейната сянка.

 

Бележки

 1.В старобългарски и църковнославянски представката е с “у”. Така сме я изписали и на съвременен български език, за да бъде съвсем ясно, че думата има малко по-нюансирано значение.

2.Има такава дума. И до ден днешен кротко си стои в първата от литийните стихири. Написана с малка носовка в минея, вакализирана през църковнославянска фонетична редакция, би звучала като “приятелище”. На старобългарски обаче назалността се запазва и се чете “приентилище”, със значение “странноприемница, убежище, място, където приемаш някого”.

3. В Септуагинтата – “на агората”, което би могло да се преведе и като “тържище” или  “на площада”.
4.Лука 7. 32-33.
5. Като Стойчо от Миндя (който в друг разказ е не друг, а отец Павлин Събев, авторът на книгите “В тези последни дни” и “Графе и керигма”, човек, от когото наистина съм научил много).

 

 

Близки теми: