Служение на Бога и служение на хората
Преди доста години в един от големите храмове в града се проведе интересен разговор между възрастен свещеник и негов млад събрат, едва прохождащ в пътя на пастирското служение. Опитният духовник се обърна към него: “Отче, виждам, че служите искрено и подхождате всеотдайно с открито сърце. Позволете ми, сега, в началото на вашия път да ви дам един съвет. Служете не само на Бог, но и на хората. Много наши събратя казват: “Аз служа на Бога !“ И толкова. А хората? Какво сме ние свещениците без тях? Ако искате Господ да ви помага във всичко и да усещате Неговата любов и подкрепа, служете и на хората. Имаме дълг да се грижим за тях и да бдим над душите им. Ние сме едно общо тяло и всички сме Неговата църква. Всички! А хората ще ви помагат и ще се радвате на тяхната човешка благодарност във всяко едно отношение.“
Тези ясни думи, изречени веднага след отслужването на светата литургия, са не само плод на дългогодишния опит на един зрял духовник, но и са откровение свише от Духа Светаго. А няма как и да е друго, защото са изречени от духовник, който се е причастил и е потребил светите дарове – скъпоценните Тяло и Кръв на Спасителя! Но интересното е, че са в удивителен синхрон с наставлението на един от най-забележителните боговидци на Светото Православие на 20 в., св. Николай Велимирович, който пише така: “Служението на Бога е същевременно служение на хората. Служението на хората е същевременно и служение на Бога! Не можем да служим истински на Бога, така че с това да не служим истински и на хората. И не можем да служим истински на хората, така че с това да не служим на Бога.“ („Житие и слова“, стр.163) В нашия грешен свят тези думи се явяват в определено време и от различни духовници, но носят дълбоко в себе си непреходния завет на Пречистия Иисус, въплътен в Словото Му: “Възлюби Господа, Бога Твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила и разум, и ближния си като себе си“ (Лук.10:27). Това е гласът Божи, който отеква още от ранното християнство, вечен и непреходен. И както „Иисус Христос е същият, вчера и днес и во веки“ (Евр.13:8), така и Светият Дух действа и животвори по един и същ преобразяващ начин от зараждането на нашата майка Църква до наши дни. Ние имаме и обещанието от светите отци, че така ще бъде до последния ден, когато нашият Господ Иисус Христос дойде отново на земята, за да съди всички живи и мъртви.
Светото Писание продължава откровението на Светото Предание живо и непреходно чрез прозренията на Светите отци. Наистина, всеки пастир на човешките души има своите изкушения и изпитания, които осмислят служението му и го правят още по-пълноценно и задълбочено. Малцина могат да разберат драмата на духовника и ежедневния кръст, който той носи, потопен във вихъра на стихиите между небето и земята. Той е като гръмоотвод и трептящ нерв в море от изкушения и преобразяващо се зло. Винаги е преследван от опасността да изпадне в прелест, самоизмама и опиянение от своите собствени сили. Към тях трябва да се прибавят и неизбежните разочарования от отношенията с околните – някои от събратята, помощния персонал и… миряните. Да добавим към това и всичко, произтичащо от неговата дълбоко лична немощ – колкото горчива, толкова и неизбежна в духовното развитие на всеки. Светата Църква е богочовешки организъм и човешката страна е обуреваема и лесно накърнима. Тя е „вечната Витезда“, която приема всички болни и пострадали от сблъсъка с пороците на света, и предлагаща рецептите на тайнствата и изцеряващата си благодат.
Но, уви никой в нея не е ангелоподобен и очистен дотам, че да бъде образец за святост както пречистият Иисус, Майката Божия, светците и всички други, предали духа си на Бога, Негови угодници. Всеки от нас – “родените от жена“, минава през различни степени на своето въцърковяване и към него трябва да се подхожда с много любов и търпение. Майката Църква призовава всички и не отблъсква никого. Но ние сме слаби, крехки и податливи на неспирните веяния на нашите невидими противници – бесовете. Техните мисловни попълзновения нараняват болезнено и нанасят своите тежки поражения. Всичко това може да угаси разгорелия се пастирски плам и да съкруши личното дръзновение на свещеника. Нещо още по-лошо, да го върне в зоната на сивотата, където той да се настани удобно в топлохладност и откровен формализъм при отслужването на своите духовни задължения. От него и само от него зависи дали личното му служение ще бъде огнено и трептящо, или отпуснато и лежерно, граничещо с безотговорност. Със силата на свободната си воля той решава дали да разгори пламъка на личната си вяра, или да я остави да тлее в огнището като гаснещ въглен. Христос му е предал свята духовна власт и привилегията да свърза и развързва грехове, и да разпорежда на ангели и демони на тънката граница между двата свята. Но когато той се моли Бог да умножи даровете, които е получил при своята свята хиротония и дълбоко в себе си осъзнава личната си номощ, в целия драматизъм на осъзнаването на св. ап. Павел, тогава ще получи „благодат въз благодат“ и ще преумножи всички невидими и видими блага, виждайки като тайновидец и сърцевед неговата чиста ревност и любов към паството.
Историята на Светата църква изобилства с примери за достойно пастирско служение. Мъже, превърнали с личния си пример и духовни качества енориите си в градовете в истински оазиси и центрове на благодатен живот. И това не се отнася само за свещениците в града, но и за монасите, които са се отдалечили от стихиите на света. Те са като ручеи от жива вода, които напояват всички около себе си и са превърнали пустинята в цъфтящи градини. За тях във висша степен се отнасят думите на Спасителя: “Не Вие мене избрахте, но аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод и плодът Ви да пребъдва, та каквото и да поискате от Отца в мое име да Ви даде“ (Йоан 15:16). Но това не са само просияли светци и праведници, чиито свети икони са оставени за поклонение, но и образци за следване и в съвременния свят. Това са духовници, които са прегърнали своето служение и са го превърнали в призвание, превъзмогвайки всичко и всички. Тези воини Христови, калени в битки с невидими и видими врагове, носят Христос не само върху нагръдните си кръстове, но като огнен печат в сърцата си и никой и нищо не може да ги спре! Те са отказали да намират оправдание в немощите си и недостатъците на другите, застиващи в духовна леност, а са като сияещи светилници по пътя към Несъкрушимото Му царство.
