Смирението на един свещеник
Отец Х. е болен от рак. Диагнозата му е много сериозна и потвърдена от няколко специалисти. Всички в епархията знаят за това и се молят с искрена грижа, топлота и любов. Обгрижват го и непрекъснато се интересуват от състоянието му, като помагат всеки според възможностите си. Той е духовник, стигнал до подножието на 50-те си години, със сериозен пастирски опит и най-важното – почтен и благороден човек. По-скоро статичен, отколкото динамичен, но интелигентен, фин и деликатен. Изключително кротък, възпитан и достъпен. Характерът му е балансиран и хармоничен, чудесен за работа в екип. Не носи излишно напрежение и не провокира с нищо събратята си. Да имаш проблеми с него, означава да имаш проблеми със себе си. Но Бог, на когото служи искрено и със жива вяра, му е изпратил болест. Всички преживяваме това. Велико нещо е Църквата! Когато се разчуе, че някой е болен, или има някакъв сериозен проблем, всички започват да се молят за него! Няма друга такава организация в света! Това е духовен и исторически рефлекс на този богочовешки организъм, който не спира да тържествува и да върви напред, независимо от всички препятствия, които се изправят пред него! Това не е просто общност, а Тяло Христово – живо, туптящо и обгръщащо с любов, потопено в диханието на Духа Светаго. „Стенещо християнство“. Християните записват името на болния пастир в молебни канони, акатисти, правят петохлебие за неговото изцерение. Свещениците и миряните дишат с този проблем и са го приели като техен личен.
Преживявам го и аз… С болка му се обаждам по телефона. Казвам му няколко утешителни думи, изпълнени със състрадание и топлота. Изразявам съпричастност с него, споделям, че се моля и го питам има ли нужда от нещо. Завършвам с думите: „Да ти дава Господ, братко, Своята изцеряваща благодат!“ Той ме изслушва внимателно и отговаря бавно и малко уморено: “Благодаря ти, отче. Аз… да ти кажа честно, не се моля Бог да ми прати изцерение, а да бъде Неговата Свята воля в моя случай. Той ме е призовал към служение и най-добре знае какво ми е нужно, на мен, а и на всеки един от нас. Негови сме! Аз искам от себе си друго – да се помиря с Него, да се очистя и да понеса онова, което ми е отредил. Той най-добре знае какво е най-доброто за мене. Моята цел е да се приготвя и ако трябва да се явя пред Него – да съм готов. Изповядах се чистосърдечно, причастих се, простих на всички и ми беше отслужен маслосвет от няколко събратя. Умирих се и сега чакам Неговата Воля. Нека Той да решава бъдещето ми!“ Изслушах го внимателно. Дъхът ми спря. Просълзих се… Господи, какво смирение има този човек! Колко е искрен и откровен! Каква чиста и благородна душа! Каква пречистена мъдрост има в тези негови думи! Те са като откровение! Сякаш не изхождат от него, а идват „свише“ от Отца на светлината! Разбрал е най-важното. Осъзнал е с духа си смисъла на живота. А той е да се помириш с Бога, да започнеш да живееш по Неговите заповеди и да се оставиш Той да те води навсякъде и във всичко! Просветен, осветен, обожен! Смирил се е… Всеки ден ние изричаме „Отче наш“ и казваме „Да бъде Твоята Свята Воля!“ Но когато тя се прояви по един или друг начин в живота ни, започваме да роптаем, да се гневим и да се 
държим като непослушни и невъзпитани деца. Нямаме дори сянка от послушание пред Неговия мощен и Всепроникващ Промисъл. Свети Паисий (Старецът Паисий/1924-1994) изрича в едно свое наставление: “Бог желае само едно нещо от нас: смирение… Той няма нужда от нищо друго – само да се смирим… Той иска от нас само да се смирим и да отговорим на Неговата любов с любов и благодарност! Така божествената благодат ще ни накара да възлюбим Бога и да Го познаваме: тя ще направи всичко за нас, но само ако смирим себе си и ѝ позволим да действа!“
Отец Х. се е смирил в болката си и очаква волята на Господа Бога Вседържителя! Той му е пратил не просто изкушение, а изпитание с огън. Болест, която звучи като присъда и която само Той може да отмени! От Своето Свято жилище да изпрати изцеряващата си благодат и да го помилва. А отчето е заслужил това. Веднага след като е научил тягостната новина, не е изпаднал в отчаяние, а реагирал по един истински духовен и православен начин. Коленичил е пред Него в своята немощ, преживял е покаяние и изповед, приел е Неговото Тяло и Кръв, и е прибегнал до Светото тайнство Елеосвещение (Маслосвет). А сега е в очакване на Неговата Свята Воля! Той я очаква, но не като осъден на смърт, а като благодарен син, който с въздишка, но и с разбиране е готов да приеме волята на баща си! Ще приеме решението като печат в живота си! Ще допусне Неговото решаващо „да“ или „не“. В чина на Светата Божествена литургия, ние всички, духовници и миряни, се молим така в просителната ектения: “Християнски, бозболестен, непосрамен, мирен завършек на нашия живот и добър отговор пред Страшния Христов Съд от Господа да просим!“ Но вникваме ли в това или само го изричаме, а сърцето ни е далеч? Проникнати ли сме от тези слова? Колко от нас наистина потопяват духа си в тяхната мощ и дълбочина, или остават само до тънкия слой на външния им блясък? Отец Х. е научил най-важния урок в суровата школа на живота – урока за бъдещата си среща с Бога, която в пълнота ще се състои отвъд този видим свят. Подготвил се е да застане пред Него и да изрече: “Ето, Господи, раба Ти!“ Не знае Неговата Воля в своя скромен живот, но ще я приеме – с приклонена глава и синовна благодарност. Господи, дай ми да имам поне зрънце от неговото смирение! Поне капка от изстрадалата му мъдрост! Защото смърт няма, а има среща с Бога – единствена, съкровена, тайнствена, неизследима! И целият ни живот, вдъхнат от Всеподателя, е нищо друго освен личен път до подножието на Неговия Престол! Тогава ще се отвори книгата на живота и на всеки ще се въздаде това, което е заслужил – блаженство сред праведниците или слизане в ада. От нас се иска едно – да бъдем готови!
Всички ние сме ученици в училището на живота. Нека се научим да вземаме изпитите си и да търсим поука, но не само от своите грешки, които са неизбежни, защото са плод на нашата грешна природа и неизбежна немощ, но и от отстъпленията или победите на ближните ни! Толкова често се опияняваме и прехласваме по чудесата и делата на велики праведници или Божии угодници, а склонни ли сме да видим белега на святост и в примера на нашите ближни? Имаме ли отворени духовни очи и жадни търсещи сърца, за да можем да оценим техния подвиг през горнилото на изкушенията им и да оценим по достойнство техния страдалчески път до Царството Божие? Усещаме ли с духовна сетивност туптенето на пулса на човека до нас, който води своята „невидима бран“? Нека бъдем внимателни – Бог диша във всичко около нас и ни дава примери, както за отстъпление, така и за благочестие, които да ни бъдат като пътеводна светлина в криволичещите пътища на нашето земно странстване! Амин !
