„Смири се, горди човече!“

Нека си го признаем – основният проблем в нашия духовен живот е, че отказваме да се смирим. Говорим за смирение, проповядваме го пред другите, признаваме, че ни липсва – но в делата си, и още по-лошо, в мислите си – отказваме да се смирим. Уви, това се отнася за всеки един нас, духовници или миряни, известни или съвършено неизвестни, който и да е и където и да го е поставил Господ Бог.

Затова и думите на великия Достоевски са не само толкова проникновени, но и актуални за всички нас. Те звучат като обща диагноза за нашите болни души. И защо? Защото и той е минал по този път и е осъзнал, че това е ключът, най-съкровената тайна на нашия личен път. Падал и ставал, горял и изстивал… но e преминал през горчилката на страданията, проумял е това и е намерил покой.

Колкото по-бързо и ние го разберем, толкова по-леко ще живеем. Не е задължително да имаме неговата гениалност или да притежаваме благодатната мъдрост на светите отци. Интересно е, че това се отнася не само за оформяне на нашия личен духовен живот, но и за всяка практическа, дори и недуховна насока в различния ни жизнен път като личности, а не само като християни. Ако се смирим, скъсяваме пътя до Христос и си спестяваме страдания. И обратно, ако ли не – усложняваме поставените от Бога задачи и преминавайки през много разочарования, отново достигаме до този горчив извод. Но това зависи от нас и само от нас. Ние обичаме да казваме, че всичко зависи от Бога, но оглеждайки се в огледалото на чистото християнско учение, трябва да признаем поне пред себе си, че това не е точно така. Когато не се смиряваме, винаги търсим причината за нашите неуспехи в околните и се оправдаваме пред съда на съвестта си с какво ли не извън нашата самодостатъчност. А когато потърсим причината в нас, тогава постепенно виждаме горчивата истина – ние сме истинската причина за връхлетелите ни страдания. Защото, който ни е призовал към живот, ни е отдал един велик, но и коварен дар – свободната воля, която е едновременно благословение и проклятие за всеки от нас. Тя е стрелката, която насочваме в една или друга посока, и тя малко или много дава отражение в нашия малък свят. Ние сме в почти постоянна заблуда, че Христос иска много от нас и очаква множество трудове и лични подвизи, а всъщност Той иска едно – просто да се смирим. Да не позволяваме гордостта да ни води, а да се оставим на Добрия пастир – Христос, Който премъдро знае как да води всяко свое духовно чедо. Защото няма ситуация от която да не може да ни избави и изкушение, което да е безсилен да прогони, когато изпрати Своите верни ангели.

Забравяме нещо още по-важно – Той ни поставя в точно тези обстоятелства, за да ни наблюдава и иска от нас да се борим. И когато види, че сме си научили урока и сме проумели смисъла на това да наведем глави и да се смирим. Тогава внезапно и толкова изненадващо за нас, Той ни прави своя подарък. Но не когато ние го очакваме, а само и единствено, когато Той реши…. Постъпва като баща и приятел, пастир и сърцевед. Когато се дърпаме и продължаваме да следваме опияняващото вдъхновение на нашето вироглавие, Той няма да ни гони, а ще се отдръпне и ще чака. Ще очаква ние сами да отидем при Него и да признаем вината си. Но само когато дойдем на себе си, и най-важното – в себе си.

Както блудният син, който е поискал своя дял и го е прахосал в гордост и страсти, а после уморен, на ръба на личното отчаяние, е осъзнал постъпката си. Когато е проумял дръзкия бунт срещу авторитета на баща си, отишъл със сълзи на очите и му признал: “съгреших пред небето и пред тебе“ (Лук. 15:21) и бил готов на всичко, дори да бъде „външен“, но отново да е Негов. Тогава баща му в бликащата си любов се смилил, му дал му пръстена си и го обгърнал в прегръдката си. За да го запази и възроди за новия, истинския му живот – вече пълноценен и облагодатен.

Затова са толкова премъдри думите на св. Паисий Светогорец (1924-1994), с които той се обръща към своите верни духовни чеда: “Бог желае само едно от нас – смирение. Той няма нужда от нищо друго, само да се смирим, за да може наистина да ни направи причастници на Божествената си благодат, която ни е дарувана чрез тайнството на светото кръщение. Той иска от нас да се смирим и да отговорим на Неговата любов с любов и благодарност. Така Божията благодат ще ни накара да възлюбим Бога и да Го познаваме. Тя ще направи всичко за нас, но само ако смирим себе си и ѝ позволим да действа.“

Затова, колкото по-бързо ние проумеем това, ще достигнем до степен на лично просветление и ще сме в състояние да приемем и изживеем най-съкровения дар на Христос – Неговия мир. В противен случай ще бъдем упорити в гордостта си и сами ще изберем да страдаме в погрешността на нашия личен избор. След време, когато изтощени и съсипани от болка, осъзнаем грешката си, ще се обърнем към себе си, облени в сълзи и въздишки, и по неизбежност ще се смирим. От нас зависи дали ще преминем през „долината на смъртната сянка“ или през полето на утехата. Ако изберем второто, ще заживеем и претворим думите на Нашия Спасител Иисус Христос: “поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29).

Заглавна снимка: Tate, Arthur Boyd (1920 – 1999)