Тази Църква е мъртва. Тази Църква е жива
Благодаря Богу и за лишенията, и за даровете.
Но дойде часът и на това изпитание – или приятелството, или истината.
Огромният камък, който се търкули между нас, скъпи приятели, е онзи камък за препъване, за падане и ставане на мнозина, който Отец прати сред своя народ – Господ Иисус Христос. И по-точно – целостта на истината, за която Той свидетелствува. И по-конкретно – Църквата Му, Тялото Христово, „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15)
***
„Защото не беше в Църквата Ми“ – чух отговора на рождения си ден, в края на неделната св. Литургия. Някаква завеса падна от очите ми и аз видях целия си объркан живот като на длан – най-после обяснен. Всяко загадъчно и съдбоносно събитие беше придобило смисъл и намерило своя отговор: „Защото не беше в Църквата Ми“. „Защото без Мене не можете да вършите нищо.“ (Йоан 15:8)
Скъпи приятели, Бог ни праща на земята, за да преживеем това откритие! Добре би било като псалмопевеца да кажем: „От утроба майчина Ти си мой Бог“ (Псал. 21:11). Но да скиташ 40 години в пустинята на света като чужденец и внезапно да се озовеш в своето отечество – небесната и земната Църква – това е преображение, радост, благодарност, за които не ми стигат всичките псалми и славословия.
***
„За Православие ли?“ – попитах студентите, които събираха подписи с този наслов. „Кръстена ли сте?“ „Да, но какво от това?“ – спомних си нашия селски свещеник и се намръщих. Чух още думи като „традиция”, „бъдеще”, но сякаш ми говореха на чужд език. „Интересува ме общото в религиите, единственото“ – отговорих, „но…“ – и великодушно се подписах. После реших, че трябва да се потопя в православното учение и богослужение поне дотолкова, че да разбера мястото му сред останалите.
…И започна едно неизповедимо приключение на ума, душата и сърцето. Когато тръгнах на църква, поне малко осъзнала къде отивам, Господ поиска да сложа всяка друга ценност в живота си на жертвената клада. А нали делата ми бяха посветени на Бога? На всяка крачка трябваше да правя избор: или целият мой минал живот, или Църквата Му. „…И вес живот наш Христу Богу предадим…“, кънтеше в ушите ми ектенията. Не помнех наставленията на св. апостол Павел за Божия дом, „който е Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим 3:15). Но, слава Богу, един властен усет за Истината ме водеше към Църквата.
Още не бяха пресъхнали сълзите ми от раздялата с моето своеволно богослужение, още не бях преминала невидимата вътрешна граница между истина и полуистина, и заваля върху мен Божията милост. Вън, в света, започваше кризата. А аз все по-изненадана открих, че се осъществяват дори забравени желания – малки и големи, материални и духовни. Все по-удивена виждах изпълнението на словото Божие в своя живот: „…не търсете какво да ядете, или какво да пиете…Вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете Царството Божие и всичко това ще ви се придаде“ (Лук. 12:29-31). Работа с благословия – това ново за мене понятие ставаше реалност, когато Божията помощ изпреварваше моята молитва.
Благодат – започнах да разбирам тази дума, чуждица за вас, приятели. Вървя по софийските улици и градини. Зад всеки ъгъл изникват угнетяващи спомени. Не мога място да си намеря – чужд и неуютен град. Защо? – питам вътрешния човек, който знае отговора. Влизам в храма и животът ми си връща яснотата – вървях през миналото, живяно без благодат. Когато всяко мое дело беше спънат кон. Всяка хвърлена в морето мрежа – празна. Сега – свобода и пълнота – толкова прост и ясен критерий за Истината.
Две години, пълни с изпитания – стъпка по стъпка трябваше да разгранича път от пътека; всяка мисъл и дело да поставя в нова йерархия на ценности. „Ти имаше толкова духовни интереси, защо остави всичко и ходиш само на църква? – чудите се вие. „Да не си се фанатизирала?“
Човек, открил океана на Божията благодат и истина, загърбва всичко по-малко от него. Ценностната му система започва да се руши и гради едновременно. И една безмерна благодарност извира от сърцето, но безкрайно малка пред Божията милост.
„Иисус Христос не е първият, който проповядва мир и любов между човеците. Търси общото, а не различното в религиите“ – пак приятелски ме съветвахте вие. Нали и аз изповядвах същото духовно самовъзпитание. Проблемът е в изкуството на различаването – на човека от Богочовека, на пътеката към Светлината от самата Светлина.
На Рождество Христово, когато всички подаряват своята любов на ближните, Младенецът – Бог казал на блажени Иероним в откровение: „Подари ми своите грехове – Аз затова се родих“. Греховете на света взима Господ Иисус Христос, не на една или на няколко личности – това е несравнимото в хрисиянското учение; Бог се ражда, а не човек. Но как ще подарим нещо, което нямаме (защото не виждаме, че го имаме)? Още повече – защото не желаем да се разделим с него? Вие се смущавате от назиданието на всяка молитва и православно слово: „Аз, човекът, съм грешен, грешен, и пак грешен.“ Но радостта в Бога, която търсите, не е възможна преди ада на земята – осъзнаването на собствената вина пред самотния Спасител на Кръста.
Засрича душата ми молитви и покайни канони, търсейки огледалото на своя живот. Необичайни думи и словосъчетания, движения на чувствата и логика на мислите – трудно ги запаметявах. „Боже, очисти ме, грешния, понеже никога не извърших добро пред Тебе…“ Искрена ли е такава молитва на светия! – почти извиках. Докато повтарях „…понеже никога не извърших добро пред Тебе…“, разбрах – тази мисъл е аналог на Сократовата: „Аз знам, че нищо не знам“. Пред величието на Бога човешкото знание и добро „клони към нула“, както учехме за безкрайно малките величини. Но минава животът на човека без да узнае що е зло и добро и как да ги измерва.
Милостиво и бързо отговаря Спасителят на всяко усилие да видим греховете си. Хвърли ме Той в покайната бездна на самия живот. Тук, на дъното на душата, молитвата „Господи помилуй“ е като дихание. Все по-ясно разчитах думите от молитвите и псалмите, вече написани на душата и сърцето. Как е възможно преди толкова векове псалмопевецът да е казал това, което току-що съм преживяла? „Няма здраво място в плътта ми…“, „…Твоите стрели се забиха в мене и Твоята ръка тежи върху ми…“ (Пс. 37:1) „Отвърни лицето си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония. Сърце чисто създай в мене, Боже…“ (Пс. 50:11-12) „Ти отдалечи от мене приятели и близки; моите познати не се виждат“ (Пс. 87:19) „Господи, чуй молитвата ми…Душата ми е към Тебе като жадна земя… Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог“ (Пс. 142)
Господ да ви прости, приятели, когато казвате: „Огромна пропаст лежи между богослужебния език на Църквата и народа.“ Тази пропаст е вътре в нас и тя не се запълва с палене на свещи, случайно влизане в храма или св. Литургия по телевизията. Тук само се докосвам до нейното бавно и мъчително преодоляване. Всеки сам и с Божията помощ трябва да се вгради в Тялото Христово.
„Господ, Бог наш, е един Господ“ и „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“ (Марк 12:29). Ревнив е Господ и ме изпита – запечатано ли е словото в сърцето ми.
Бях тръгнала да се поклоня на учителя, когото обичах. Три години чаках този празник. (Предполагам, че става въпрос за духовен учител от някоя от източните религии, през които В. беше минала – бел. ред.) В същия ден и час застана Спасителят на пътя ми чрез мощите на мъченик, положил душата си за Него. Отново или-или. С ума си знаех на кого ще се поклоня, но сърцето ми се раздели на две. Това беше последната мъчителна болка от различаването на човека от Богочовека. Но ако за вас, приятели, Иисус Христос е един от учителите на земята, то боговъплъщението, Словото-Бог, Разпятието и Пришествието на Спасителя нямат значение за вашия живот. Вие сами се лишавате от безмерната Му милост – подарената свобода от греха. Мислите, че работите за бъдещия век на единеното човечество, а всъщност духом живеете във времето преди Христа.
***
Тази епопея на душата оживява в мене при всяка ектения: „Заступи, спаси, помилуй и сохрани нас, Боже, Твоею благодатию!… И вес наш живот Христу Богу предадим“.
„Благославяй, душо моя, Господа, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име. Благославяй, душо моя, Господа, и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Пс. 102:1-2).
„Кой е пътят на спасението?“, попита един младеж след една беседа. „Църквата“, беше отговорът, а аз потръпнах: Каква ограниченост, пътища много! Сега се ужасявам от вашия протест – Защо ни е Църквата, и то непременно Православната? Тя е нещо историческо, неподходящо за съвременните интелигентни хора. Ние четем Библията. Христос е казал: „Гдето двама или трима са се събрали в Мое име, там съм и Аз сред тях“. (Мат. 18:20). Благодаря, че ми показахте източника на протестантството – гордостта на човешкия ум. Взема той, умът, два-три стиха от Евангелието, изважда ги от контекста на цялото Писание, отделя ги от Църковното предание, което е плът и кръв на Евангелието, и двама-трима правят нова „църква“. Не подозирате даже, че вашата позиция демонстрира, обосновава необходимостта от Църквата като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Вие именно, като интелигенти, знаете как лесно се опорочава всяко по-възвишено учение. А колко по-голяма е опасността богооткровените вечни истини да бъдат примесени с лъжа.
„…в Мое име…“ Но какво означава Неговото име? „Аз Съм Пътят, и Истината, и Животът“ (Йоан 14:6). Принципно невъзможно е човешкият ум сам да измине този Път и да постигне Истината, както е невъзможно птицата да прелети Вселената. За Бога всичко е възможно: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще прати в Мое име, Той ще ви научи на всичко…“ (Йоан 14:26) „А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина…“ (Йоан 16:13) Но Дух Светий говори само чрез свети човеци. Затова Пътят към Истината е изследван, проправен и доказан с преобразената, богоуподобена природа на светиите на Църквата, постигнали вечен живот. Вие знаете – разликата между човек и свят човек е от земята до небето! Хиляди са положили душите си, за да оцелее Църквата именно като учител и пазител на Истината. Тя не може да се разкъса на части като хитона Христов и да се основат много църкви. Една е Божията истина – една е Църквата Христова. „Отче светий, запази ги в Твоето име да бъдат едно, както сме и Ние“, моли се Спасителят (Йоан 17:21). Но вие с един протестантски жест отхвърляте подарения от Бога кораб за преплуване на греховното море и предпочитате тресчицата на собствените си усилия. Гордостта човешка е началото и края на всяко падение. Не виждате даже, че отричате нещо, което не познавате. Сега разбирам проповедта на един епископ, озадачила ме преди две години: „Без познаване житията на светиите и без стремеж към подражание на техните добродетели няма истинско православно благочестие.“
Не търсете в споделеното тук богословска изчерпателност. То е само преживяна опитност.
„Някой ден ще разбереш, че можеш да се довериш на пет или десет души и ще се разочароваш от Църквата“, предупреди ме съчувствено Д. Ето, това е другата причина за нашия различен мисловен език. За вас Църквата е партия, човешка организация, тя е жива или мъртва в зависимост от личността на Патриарха и духовниците. Затова ги сваляте и качвате като партийни функционери. За вас няма тайнства. Но напразно е вашето съчувствие – ние имаме Господ Иисус Христос.
Всъщност вече преживях горчивината на Д. В късен час се връщах от незавършен разговор по църковните дела. Съзнавах, че се беше получило неволно недоразумение и не бях разбрана. Почувствах се самотна и безпомощна в сумрака на опустелите софийски улици. Изведнъж радостен детски глас запя: „…Возлюблю Тя, Господи, крепосте моя…“ Но този глас беше вътре в мен, в гърдите ми, в сърцето – не зная – той пееше независимо от моята воля и съзнание. Никога не бях пяла този псалом, слушала го бях само на св. Литургия. Толкова милост получих, а аз, неблагодарната, допуснах униние. И пак неизмеримото Божие милосърдие – преди да кажа „Господи, чуй молитвата ми”, Той почука с песен на вратата на мудното несмислено сърце: „Аз съм с вас, да не се смущава сърцето ви.“ Тогава си спомних: „Благословен човек, който се надява на Господа.“ (Иер. 17:7)
Църквата е богочовешки организъм, чийто глава е Господ Иисус Христос. Затова тя е свята дори когато сред нейните служители има недостойни. В нея свещенодействат грешни хора, но тя не е само хората. „Свещеникът, който кръщаваше, беше много небрежен, но над нас се изля огромна сила, ние я почувствахме“ – призна К. Ето, тази Божия сила ни изпрати Отец в името Господне на Петдесетница и основа Църквата. Този Дух Светий извършва тайнствата. И на св. Литургия Той освещава Божия престол, св. Дарове и богомолците според вярата им. Него зовем в молитвата: „Царю небесни, Утешителю, Дух на Истината, който си навсякъде…, подателю на живота…“ Затова Църквата е свята и вселенска. И пак е жива. Защото Духът е, който животвори.
Все още този порой от преживявания и мисли съпровожда всяко мое отиване на църква.
Предстоеше Бъдни вечер. Утренята току-що бе започнала и край мен прииждаше поток от хора. Между тях и същевременно вътре в тях се появиха и след миг изчезнаха две фигури в одежди на светии. Очите ми са изморени, казах си, и смесвам хората със стенописите. Погледнах стената – беше чисто синя. Халюцинация, укорих се, и заслушах псалмите. Бях забравила смущението си, когато от лявата стена, пред иконостаса, излезе човек в дълга роба и тръгна към владиката на трона, говорейки нещо. И пак не повярвах – нима аз, духовно сляпата, ще видя светии? По-късно открих същите лица и одежди сред образите на св. апостоли в храма „Св. Александър Невски“ – там, където бях помислила „Тази църква е мъртва“! В главата ми нахлу чуто и прочетено: Църквата е небе на земята. Небесната Църква – светиите и ангелите – се молят и славословят Бога заедно с човеците – земната Църква. Затова свещенослужителите кадят целия храм. Всеки епископ приема благодатта на един от апостолите.
„Възпявам Твоето крайно дълготърпение, величая неизповедимия Твой промисъл…“ Щом на хулите ни Бог отговаря така милостиво, колко ли е щедър, когато тръгнем по тесния път към Него! Сега разбирам – през годината на моето прохождане в Църквата Му Господ е подарил на мене, сляпата, невежата, грешната, всичко необходимо, за да оживее в мене всяка дума от деветия член на Символа на вярата – ЕДНА, СВЯТА, ВСЕЛЕНСКА И АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА.
…И ЖИВА ЦЪРКВА!
„Само в Православието няма чудеса!“ – възропта един протестант. Прости му, Господи, той не знае, че Църквата е Твоето най-голямо чудо, дар за нас, низшите духом, за да се възвисим до Тебе.
„Боже, застъпник мой Еси Ти, и милост Твоя предварит мя“ – укрепи Бог крехката ми вяра, изпреварвайки адовите сили на разкола, и ме спаси от нови грехове. О, пречудна и неизмерима дълбочина на милосърдието… Без преживяното и аз щях заедно с вас, приятели, да викам „Долу червените владици!“
Да, това препъва нашите разговори – за мен думата „Църква“ е синоним на Вселена – видима и невидима; за вас – на Патриарха и Св. Синод. Когато правехме защитни вериги около Негово Светейшество, ужасени от вашите хули, всеки от нас бранеше своята съкровена, свята Църква-Вселена, носена в душата. Защото знаехме – вие и вашите съмишленици сте неволни и волни оръдия на сатанинските сили, които целяха разрушаването на Българската православна църква, започвайки с Патриаршеската институция. (Става въпрос за вълненията около разкола в БПЦ през 1992-93, оглавяван от Христо (Христофор) Събев – бел. ред.)
Личното преживяване на Църквата като една, свята, вселенска и апостолска дава на християнина сетива и разум за правилно разбиране на църковния живот и неговите проблеми. За църковното съзнание е очевидно, че трима или сто разколника не са членове на тялото Христово. Светското съзнание не разбира даже неспособността си да съди Църквата.
Минавах край викачите на Христо Събев и ги попитах: „Кой от вас ходи на църква?“ Внезапният въпрос предизвика искрен отговор – мълчание, липса даже на мисъл в погледа. Накрая викнаха: „Комунистка! Червен парцал!“ А вие, приятели, знаете, че бях „фашистка дъщеря“…
Всеки грях може да се измие с покайни сълзи. Само сатанинската гордост може да ни изхвърли завинаги от Христовото тяло. Този избор направиха разколниците и, заставайки срещу тях, минавайки през кордони от полиция, ние бранехме Църквата от духовна смърт – греха на разделението, който и с мъченическа кръв не се измива. Всички други проблеми бяха нищожни пред тази отрова и зараза. Затова на 4 юни 1992 с всички сили на душите и телата си отстоявахме светостта на Божия престол от скверния опит за богослужение на разколниците, от сатанинските крясъци на борците за нова „синя църква“.
И вие, скъпи приятели, им пригласяте – това е най- голямата мъка, с която Бог ме изпитва. Дори един от вас ми каза, че ние сме били гонителите на истинските християни. Ето върха на националната лудост и разделение. Бог да ни прости!
Винаги, когато казвам или слушам в храма Символа на вярата, осбено „Вярвам в една, свята, вселенска и апостолска Църква“, благоговейно потръпвам, а после се късате от сърцето ми всички вие, приятели и непознати. Зная, че жертвам съкровеността на моето преживяване, че го разпилявам, споделяйки го, но стига ми тази надежда, че всеки в своя час, отреден от Бога, ще чуе гласа на Сина Му, Господ Иисус Христос: „Защо не приемате и гоните Църквата Ми?“
От греха на блудния син ние българите като народ можем да се спасим само чрез ново покръстване – в купела на покаянието. „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2) – вика в нашата пустиня гласът на живата вселенска Църква. Нейните учители от всички времена и народи са и наши. Те са писали за нашето сиротно време. Завещали са ни образци на чистата духовност.
Във времето на съблазните как ще се обърне към Бога почти цял народ? – отново ще възразите вие. Младите и управляващите са обърнали очи към Европа и Америка. Да, но ние имаме уникален опит – знаем несигурността на всичко земно. Ние умираме от глад за смисъл. Готови сме да търсим дълбоките причини за всички беди. Вече разбираме, че свободата е възможна само като свобода от греха, робството вътре в нас. Кой ще постави въпросите на живота ни, кой ще търси отговорите, ако не вие, високо и дълбоко мислещите? Но това духовно самопознание е възможно само като общо дело в Църквата. „Има Православие у нас – има български народ; няма Православие – няма български народ“ – това предупреждение на митрополит Климент (Васил Друмев) преди сто години беше глас в пустиня. Тогава, в началото на съблазните, интелигенцията и управниците загърбиха църквата и тръгнаха към мнoгoезическа Европа. Сега отново сеем горчивите семена на лекомислието, гордостта и невежеството.
Времето за покаяние изтича. Ще забием ли камбаните по цялата българска земя, за да коленичим и в един глас да се помолим: „Владико Боже, Отче Вседържителю, съгрешихме против Тебе. Ти си нашият Създател, и Промислител, и Подател на всяко добро…“
„Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения“ – гледам сега дните си и отново разбирам защо словата „грях“ и „милост“ изпълват псалмите и молитвите. Да видиш греховете си – нима има по-голяма Божия милост? „Твоята милост е по-добра от живота“ (Пс. 62:4).
Отивах на всенощно бдение, освободена най-после от неизповяданото. Но не – приковах се към входа на храма като пред невидима, но осезаема бариера. Едва сега истински разбирах и преживявах греха си към Църквата. Едва сега почувствах молитвата като пропуск за влизане в храма.
Неизразимо е преживяното, което пораждаше всяка дума от богослужението – първо падаше преградата, която сама бях издигнала между себе си и Църквата, после думата ставаше ЖИВА. Словото ставаше ЖИВО СЪЩЕСТВО, което се вливаше в мене и аз в Него. Всеки поменат светец беше тук – ЖИВ и ДЕЙСТВАЩ. Покланях се не пред икони, а в нозете на Спасителя, на Божията майка и на светиите.
„СЛАВА ТЕБЕ, ПОКАЗАВШЕМУ НАМ СВЕТ!“ – Великото славословие беше велико и за мене. „Цялата моя вътрешност да благославя Неговото свято име!“ – Това не било метафора! Отворих очи на разсъмване и цялата моя вътрешност пееше: „Благословен да си, Господи, научи ме на Твоите наредби…“
* * *
Кръгът на моето десетгодишно скиталчество се затвори с тъжно-красива ирония – търсената истина по чужбина се оказа у дома, но заровена в душите ни. Чистата духовност, независещият от времето духовен живот – това е Православието, скъпи приятели. Дойдете и вижте!
В.В.
Сретение Господне, 1993 г.
