Тест за доброта
Искам да ви предложа един тест. На вид обикновен, но точен и верен. Отнася се до това дали сме добри хора. Аз не го издържах. А това означава, че тестът е сполучлив.
Бях може би около шестгодишен, когато за пръв път се запитах за смисъла на живота. Помня, че през следващите години обсъждах с баща ми и с други възрастни въпросите: „Как така вселената няма край, или ако има – какво има отвъд този край?“ Както и: „Как така продължаваме да живеем и след като умрем? Как е възможно да се живее вечно? Това не е ли ужасно дълго?“ и т. н.
Неусетно годините се изнизаха. Вече не бях момче. Разбира се, задоволителни отговори на тези въпроси не намерих. Но това не ме отказа. Бях като непораснал хлапак, който не искаше да спре. Връстниците ми отдавна бяха престанали да се терзаят от подобни въпроси, но аз не можех да се успокоя. С всяка изминала годината, приближавайки се към зрелостта, а също и към белите коси, сякаш сглобявах някакъв огромен пъзел. Понякога, в моменти на щастие, за момент виждах някакъв смисъл, но когато еуфорията отминеше, смисълът се изпаряваше. Това обаче не ме отказваше да продължа да сглобявам парчетата от голямата картината и да се опитвам да я разбера.
Сега живея в Англия. Може би това е най-пренаселената страна в Европа. А и една от най-пренаселените в света. Потънала в плесен и мъгла. Затисната от ниски, слоести и тъмни облаци. В която почти ежедневно вали и често има наводнения. В която освен англичани има и много пакистанци, индийци, африканци, поляци, руснаци… Но и българи. Защото тук все още се намира работа. Живее се трудно, но и лесно. Забързано, но и спокойно. Тоест – различно.
И при все това, че в тази страна е различно и че скоро ще станат пет години откакто съм тук, аз – като някакъв упорит инат или може би мечтател, продължавам да си задавам един въпрос. Питам се: тъй като всеки един от нас е вечен (в което вярвам безусловно), дали ако живеем малко по-добре в материален аспект през този живот, това ни помага да се спасим? Или иначе казано: дали ако някой е сит, облечен и има необходимото, става по-добър човек? Толкова по-добър, че когато някой неочакван ден светне червената лампа и дойде известието отгоре, че е време да напусне света, той ще е в състояние да отговори, че е опазил сърцето си чисто? Ще може искрено да каже така: „Боже, копнеех да притежавам много неща. И успях. Живях добре. Но Ти ме виждаш. Сега, когато съм гол пред Теб, сърцето ми не е било привързано към нищо от онова, което имах. Чувствам се свободен.“
И така. Отдаден на работа от рано сутрин до късно вечер, аз се питах: ставаме ли по-добри, когато притежаваме повече? И, макар че звучи дръзко, струва ми се, че сякаш намерих отговора. Мисля, че има един много лесен начин да разберем дали сме добри хора. Не е необходимо да четем дебели книги или да питаме другите какво мислят за нас. Нужно е просто да направим едно сравнение – как самите ние бихме постъпили в дадена ситуация. За какво говорим с приятелите си, с познатите си, с колегите си и дори с враговете си (ако имаме такива). Как реагираме ние и как реагират те. Това разкрива много. Защото освен собственото си его, опознаваме и тяхното.
Преди да премина към главното, ще споделя само още нещо, което стана неотдавна, за да ме разберете по-добре.
През последните години си изградих нещо като неписано правило – каквото и да ми се случи, винаги да търся поуката в него. Обикновено това, т. нар. правило, важи за случаите, когато ме спохождат странни или лоши неща. Защото когато се случи нещо добро, сетивата ни са приспани.
Наскоро един познат ми каза, че негов приятел продавал добра и запазена кола. На другия ден минахме случайно покрай дома му. И той ми предложи да я видя. Нямах пари да я купя, но не знам защо, реших да я погледна. Колата изглеждаше добре. Стара, прашасала, но поддържана. Човекът, който ме водеше, настоя да я пробвам. Казах си: „Защо ми е да го правя, след като няма да я купувам?“ Но заради настояването му се съгласих. Тя беше паркирана така, че трябваше да се изкара на заден ход от тесния двор на къщата. Запалих и бавно подкарах назад. Собственикът на колата застана срещу мен и ме насочваше със знаци. По едно време ми показа, че трябва да завъртя волана докрай в едната посока. Доверих му се. Но изведнъж!… Гледам го, че се хвана за главата. Попитах: „Какво има?“ А той ядосан ми каза, че съм срязал предната гума на бордюра. Не можах да повярвам. Казах му: „Но как така? Нали ти гледаше!? Ти ми показа със знак да въртя докрай. И аз ти се доверих!“ Той отвърна, че ми бил показал да въртя, но… не докрай. Стореното – сторено. Нямаше смисъл да се обяснявам. Гумата беше спукана. Не беше етично просто да си замина. И му я платих.
Като се разделихме, кръвта ми кипна. Мислех си: „Защо ми трябваше изобщо да подкарвам тази кола, когато знаех, че няма да я купувам?“. Но миг по-късно неписаното ми правило проработи. Казах си: „Нали винаги съм вярвал, че всичко в живота се случва с някаква цел. В този случай целта беше да си направя изводи и за в бъдеще да не се доверявам на никой при маневри. Защото в крайна сметка винаги е виновен не този, който напътства, а този, който управлява.“ Приех този извод като урок и се успокоих. В крайна сметка една гума „втора ръка“ не е скъпа, а поуката си заслужаваше.
Но, да се върнем към главното: добър човек ли съм?
В случаи, като този със срязаната гума, човек може да загуби единствено пари, но има събития в живота, от които можем да загубим много повече. Имам предвид в духовен аспект.
Ето я и ситуацията с живия тест:
Преди известно време ми се наложи за няколко дни да деля един покрив с други хора, наши гости. Техният начин на живот коренно се различаваше от моя. Те бяха хора, които обичаха да седят на маса. Да ядат и да пият. Пиеха алкохол всеки ден – и на обед, и на вечеря. А понякога и сутрин. И то доста. И спяха. Много спяха… Имам чувството, че спяха по 14 часа на денонощие, а може би и повече. Вечер си лягаха рано и заспиваха веднага. След това закусваха, гледаха малко телевизия и сядаха да обядват. Когато обядът приключеше, пак лягаха за няколко часа. Да отпочинат. После ставаха и отново сядаха на масата. Да се почерпят. А аз не пия. Всъщност пия рядко бира, но не и концентрат. Тоест, споменатите гости бяха различни от мен. Много различни. В този период завършвах новата си книга „Емигрант“. Лягах си вечер след 1 посред нощ, а често и по-късно, и ставах в 6.30, за да отида на работа. Бях прекалено изморен. Смазан. Очите ми бяха подпухнали. А и все още са такива. Краката и главата ми тежаха, като че бяха от олово, а цветът на лицето ми никакъв го нямаше. При всяка удобна възможност затварях очи. Правех го непрекъснато. Дори тогава, когато разговарях с някого, или чакайки на червения светофар в колата. Умората ми беше голяма. Но бях доволен. Пишех книга. Скоро щеше да е готова. Да бъде издадена. Да се чете. Убеден бях, че това е добро дело. Християнско дело. Че усилията ми си заслужават. Че посланията ми ще се приемат. Ще достигнат до хората. Ще ги докоснат… О, каква суета само!
Вечерите сядах на масата с гостите ни. Скоро обаче някак темите на разговорите ни се изчерпаха и настана мълчание. За мен това беше необичайно и започнах да споделям разни неща от моята работа, за да ги предразположа към диалог.
Споделих, че най-добрият приятел на един от колегите ми е научил, че детето, което има, не е негово. Жена му сама признала, че му е изневерила. Истинска драма! Реална, жива, ужасяваща! Тази жена беше постъпила отвратително. И заслужаваше порицание. Всеобщо порицание. Разказах историята на масата. Бях едновременно развълнуван, но и някак екзалтиран. Очаквах да започнем да обсъждаме ситуацията и съответно – да осъдим прелюбодейката. Но гостите ни не взеха отношение. Като казвам: не взеха отношение, разбирайте, че не взеха абсолютно никакво отношение. Дума не казаха.
Останах учуден. Дори шокиран.
На следващата вечер подхванах темата отново. Но те пак мълчаха. Явно беше, че не искаха да одумват непозната жена. Не желаеха да я съдят.
Тогава сякаш ми светна нещо като лапичка в главата. Казах си: „Брей, виж ги ти, светски хора са, прекарват на масата часове наред, наливат се, а после спят безпаметно дълго, но когато трябва да порицаят една явна, безсрамна постъпка, не желаят да го сторят.“ Защо?
Реших да пробвам друго. Или по-скоро да ги провокирам и с нещо друго. Мъжът на моя позната от повече от три години не работи нищо. Единствената, която работи в семейството, е тя. Имат и дете. То ходи на детска градина за около четири часа на ден. Мъжът е здрав, млад и има свободно време, но… не работи. Всъщност – търси си работа. По образование е инженер. Но, за негово разочарование, все не успява да открие вакантни позиции за инженери с неговата специалност. И той изчаква. Изчаква и търси. И това вече, както казах, продължава повече от три години.
Споделих с гостите ни и този случай с намерение да започнем разговор. Тоест да обсъдим и осъдим този мързеливец. Но, за моя изненада, те отново не взеха отношение. Абсолютно никакво отношение! Както и първия път, така и сега – те просто си мълчаха. А иначе си говорихме за други неща. Вярно – повечето несъществени, но си говорихме. Станеше ли дума обаче за обсъждане на чужди недостатъци и за осъждане, те сякаш си гълтаха езиците. Не можех да ги подхвана отникъде. Те просто не взимаха отношение.
И тук идва, може би, най-интересното. Както споменах по-горе, през последните години от живота си съм си изградил нещо като неписано правило: каквото и да ми се случи, винаги да търся поука в него. Случилото се с тези хора ме накара да се замисля. Те ми бяха някак далечни. И като манталитет, и като поведение. Струваше ми се, че им липсва светоусещане, че нямат интереси. Доволни бяха да си хапнат, да си пийнат и да потънат в дълбок сън. Колко се опитвах да ги разбера тогава, но така и не можех. Защото аз бях „възвисен“. А те, „милите“, бяха толкова обикновени. Но дали това бе така в действителност? Къде беше поуката в цялата тази „случайност“? Имаше ли я изобщо, или всичко бе просто съвпадение? И тогава, една вечер, малко преди да се разделя с тях, докато бях сам, незнайно защо си спомних за думите на Христос: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. А после си спомних и за това, че Той казва, че по това хората ще познаят, че сме Негови ученици – ако имаме любов помежду си. Така и не знам как и откъде ми дойдоха тези думи в онзи момент. Започнах да разсъждавам: „Но за каква любов изобщо може да става дума тука? Та аз съм като празна тенекия. Не само, че не обичам различните от мене, но излиза (за мой срам), че може би, на някакво ниво, дори ги презирам.“
Изводът и поуката за мен беше очевидна – въпросните гости, макар и да бяха опиянени от пиене и подпухнали от спане, носеха в гърдите си чисти сърца. Много по-чисти от моето. И определено бяха добри хора. А те бяха такива поради една много просто причина – защото не осъждаха другите! Тогава осъзнах, че наистина хората се познават, когато попаднат в някаква ситуация.
На пръв поглед някои хора може да ни изглеждат твърде обикновени, неприятни, дори ужасни, но всъщност никой не знае какво е в душите им, докато не ги постави в конкретна ситуация. И обратното – на пръв поглед други хора може да изглеждат вежливи, кротки и добронамерени, но всъщност сърцата им да са пълни с осъждане, гняв и враждебност.
Уви, аз се провалих на този тест.
А вие?
Къде сте вие?
