Толкова радост разпръсна и разпръсваш, отче!

Пролетта на 1987 година: бях студент в трети курс по богословие. Атмосферата беше станала все по-потискаща поради натрупаното социално напрежение. Безкрайни опашки за всичко което се продава, старци, починали замръзнали в апартаментите си, превърнати в гета; лъжа, издигната в ранг на „делнична истина”. Повечето румънци напразно се опитваха да се скрият от кошмара, в който се бе превърнал ежедневният им живот.

Всичко беше разпределено на порции, даваше се с купони: хляб, захар или олио. Общото впечатление беше, че повече никъде не можеш да се укриеш, че някой се опитва да тършува във вътрешността на твоята същност, да научи всичко за теб. Чувството, че си следен от хиляди очи, се бе превърнало в колективна психоза. Хората се гледаха с недоверие.

В подобна атмосфера чувствах нуждата от пристанище на тишината, за което да се вкопчат ръцете на моята същност. Получих незабавно отговор: нуждаех се от някой, който да ме извади от обърканото състояние в което се намирах. Малко преди това отец Думитру Стънилоае ми повери ръкописа на своя труд „Безсмъртният Божий образ”. Започнах да чета с жаждата и любопитството на човек, който държи в ръцете си съкровище, скрито от очите на другите (книгата щеше да се издаде през последния месец на 1987 г.). Четях по около десет страници на ден. Един ден почувствах как неудържима радост изпълваше душата ми. Подобно на дете бих подскочил от радост. Понеже нямах под ръка хартия върху която да пиша, взех веднага книгата на Оливие Клеман, “Questions sur l’homme”, която имах в ксерокопие (подвързана с червени корици) и върху последния й празен лист се опитах да фиксирам този момент на радост, пишейки неподредено и едва четливо: „Благодаря Ти, Господи, за този радостен миг на Смисъла; дори ако в живота ми съществуваше само този миг на Радост, си заслужаваше да се родя”. Тогава разбрах, че радостта ми извираше от словата, които отецът ми сподели чрез „Безсмъртният Божий образ”. Бяха слова, които подквасваха в моята същност радостта на смисъла на живота, радостта, че си заслужава да се родим, независимо че тя би ни посетила за един единствен миг.

Чрез словата си отецът те поканва на среща със светите отци, които превеждаше. Чувствах тогава, че отецът ме ръководи по пътя на светите отци, които тълкуваше и към които се обръща чрез молитва. Неговите слова ме водеха непосредствено в атмосферата на отците. Тогава разбрах, че трудът по превеждането на отците, който отецът извършваше, представлява самата литургия на неговия живот. Литургисваше, богословствайки със светите отци, които чувстваше наблизо. Беше очарован от всеки свети отец, когото превеждаше.

Въпреки, че словата му бяха прости, все пак не ставаше дума за една обикновена простота, а простота на дълбочината на Духа. Чувстваш, че неговото писане не е механично възпроизвеждане на теми или информации, но е икона на жива същност в едно непрекъснато обновление. Сам отецът казваше: „Всеки смисъл, отнасящ се до Бога, трябва да притежава крехкост, прозрачност, липса на неподвижност, трябва да ни подтиква към неговото отменяне и към подбуждане към друг смисъл, но по неговата линия… Смисълът или словото трябва да правят непрекъснато прозрачен Бога, като невместим в него, като превишаващ всеки смисъл”.

За тези, които са подготвени да го разберат, отецът пишеше и днес пише върху душата, в една духовна анамнеза на св. отци. За отец Думитру творенията на св. отци и решенията на Вселенските събори не съставляват сцена на богословски диспути, а споделени изтъкнати изповядвания по пътя на Духа. За това отец Думитру не предлага рецепти или схеми, а е заедно с теб по път, със светиите, в които Бог е дивен. От тогава отецът ми сподели радостта от това да съм се родил и смисълът на живота, по Пътя, който е Сам Спасителят Христос. Всички, които не пристъпват с любов към словата на отеца, не ще разберат неговата споделена радост и ще стигнат до там да боравят с клишета.

Тогава, през 1987 г., във външната потискаща атмосфера, описана в началото, разбрах и разбирам и днес, когато отецът бди над нас от „отвъдното”, че човек в живота има право само тогава, когато се радва.

„Благодаря ти, Господи, за радостта и любовта, която разпръсна и разпръскваш чрез нашия отец Думитру!”

Свещ. лектор Георге Виорел Холбя, Списание „Chemarea credinţei” [„Призив на вярата”], списание за деца и родители на Румънската Патриаршия, година XIV, бр. 163-164, 2006, стр. 7.