Хакуна матата, или свободни в радостта

Снимка: Doxologia.ro

Днес, 21 ноември, честваме Въведение Богородично, което празнуваме и като Деня на християнската младеж. По този повод искам да разкажа за едно събитие, което се случи преди близо 3 месеца – Световната среща на младите православни християни, провеждана ежегодно по традиция в съседна Румъния, този път в град Яш, между 1-4 септември. От самото й начало през 2013 г. до сега проявата е организирана неизменно от Православна църква на северната ни съседка, съответно в Бая Маре (2 пъти), Клуж-Напока и Букурещ. Тази година във форума участваха близо 7000 души от цялото земно кълбо (повечето, разбира се, от Румъния), изповядващи и споделящи Православната вяра. Събирането и изпращането на група от България беше поверено на Русенската света митрополия и лично на митрополит Наум, а водач на нашите редици беше свещеник Кирил Синев от Русенска епархия, възпитаник на висшата богословска школа в Букурещ. Всъщност родната група беше най-многобройната от всички чуждестранни – цели 44 млади православни християни от цяла България.

ДЕН 1

Сутринта в петък, още по тъмно, чакахме пред гарата в Русе. Софийската група дойдохме с нощния автобус, но тук бяха хора още от Пловдив, Благоевград, Ловеч, Велико Търново, Брацигово, Костенец, Добрич, Попово, Обзор и др. Русенската група пристигна, за да ни събере с рейс, на който имаше голям надпис “ТИВОЛИ“. Изглеждаше и звучеше някак римокатолически (град в Италия все пак) и аз веднага предложих да обърнем автобуса.

– Глупости! – обади се някой в тъмното – Дайте направо да го запалим!
Посмяхме се и потеглихме в добро настроение.

* * *
След близо 11-часово пътуване стигнахме в Яш. Вместо на 3 часа, каквато беше началната изрична и всеобща уговорка, спирахме на почти всеки – за спонтанна тоалетна или чорба. По стара българска традиция пристигнахме последни, значително закъснели. На място предварително бяха пристигнали участниците от другите континенти – Азия, Африка и Америка – но всички чакаха нас от съседната страна. Все пак намерихме време да се подкрепим солидно и напоително с традиционните питка, сол и мед, подготвени от нашите гостоприемни, трескави и – разбираемо – вече леко изнервени домакини. Някои от нас се преоблякоха в народни носии. Тук бяха и зачислените към бодрата ни група румънски доброволки Андреа и Даниела – прекрасните разтропани момичета, “майките” на нашата рота, които в следващите дни щяха да направят и невъзможното, за да си прекараме запомнящо се. Още тогава обаче аз ги попитах какво толкова лошо са сторили, за да ги разпределят тъкмо към нас, българите.

Снимка: Doxologia.ro

Тръгнахме към красивата градина на Културния дом в града. Там се събираха всички. Всяка група трябваше да манифестира, след като е обявена на множеството. А то си беше голямо. Видяхме табелата си – номер 5, “Патриаршия България”. Но… нямаше как да си спазим реда, защото вече всички се бяха наредили далеч напред и щяхме да сме… кои по ред… кои по ред… е, нормално, последни. Преминахме покрай сцената, където бяха официалните лица – Патриарх Даниил, митрополити, духовници, кметът на града, общинари, политици… После разбрахме, че е трябвало да се поклоним уважително към гостите (патриарха, все пак), както правили всички. Но ние пак бяхме уникални, не като всички.
Последва официалното откриване: молебен; речи на патриарх Даниил, на митрополита на Молдова и Буковина Теофан, на кмета и разни важни особи. Инструкции от водещите за програмата на проявата в следващите дни. И всичко това само на румънски, без никакъв превод, без грам английски. А имаше хора от буквално цял свят, които стояхме и се усмихвахме тъповато, криво-ляво предполагайки за какво се говори. Добре, че бяха доброволците, които от време на време ни превеждаха. И на тях сякаш им беше неудобно от ситуацията. Нямаше превод и на сутрешните и вечерни общи молитви, които се четяха на микрофон в парка на общежитията или от голямата сцена пред Митрополитската катедрала. Но пък слушахме румънския химн. В онзи момент, на откриването, си помислих: “Къде попаднахме? Какво е това шовинистично, етнофилетистко мероприятие?“.

Но пък имаше и позитивни моменти по-късно вечерта. Очаквано, не в официалната програма, а в непринудените човешки срещи между формалностите. Прибирайки се към студентските общежития, в които бяхме настанени, качихме в автобуса малка група от Гюргево – двама отци и няколко момчета и момичета. Почнахме да пеем песнопения – ние на църковнославянски, те на румънски. Ние по седалките в задната част на рейса, те на пътеката.

Редувахме се, все едно сме на двата клироса в храма.

На двата бряга на Дунава.

На двата бряга на река Йордан.

Пеехме антифонно за Онзи, Който се издигна над водите.

Снимка: Doxologia.ro

ДЕН 2

Като стана дума за църковни песнопения, сутринта в събота на служба в един от централните храмове на града – “Св. Николай“ – момчетата от Африка бяха обградили един от клиросите. Бяха забележителна гледка. Слушахме служба на различни африкански диалекти.

Предната вечер отново те “откраднаха шоуто“. В края на официалната церемония ги поканиха на сцената. Излязоха две дузини момчетии с оголени бели зъби в широки усмивки. Без съмнение те бяха ексцентричната атракция, което разнообрази скучноватия протокол на събитието. Всички ги заобичаха още тогава. Започнаха да се подрусват в традиционен танц и да припяват нещо от сорта на: “ДЖАМБООО – ДЖАМБО УАНААА – РОМАНИЯ – ХАКУНА МАТАТА!“ (последното, в буквален превод – “Освободи се от всякаква тревога!“). Африканският език беше единствената различна реч, която прозвуча от тонколоните, освен домашния румънски. Православни християни от Кения, Руанда, Уганда, Бурунди, Танзания и Малави. Бяха дошли със свой епископ, свещеник и дякон. Ювелирни симпатяги. След малко – още за тях.

След служба и закуска се придвижихме до университета “Александру Йоан Куза“ за семинар в 2 сесии (сутрешна и следобедна) на тема “Младите в търсене на свободата“. Разпределиха ни на случаен принцип в

Свидетелство за красотата на българското Православие – Яна, уловена от обектива на румънските медии, която бе част от българската група на младежкия форум. Снимка: Doxologia.ro

по-малки групи от по двайсетина души. Всяка група беше в отделна учебна аудитория с по един румънски домакин-модератор. При нас беше една симпатична местна презвитера. Работният език този път беше английски. Атмосферата приличаше на стандартен младежки обмен по някоя европейска програма – столчета в кръг; забавни, леко инфантилни игри за запознаване; дискусия; оформяне на няколко работни групи; работа по конкретен казус; записване на възможни отговори върху големи бели листове (флип-борд); представяне на отговорите пред цялата аудиотория и т.н. Отвъд привидния наивитет, се случи хубав и смислен разговор. Групата ни беше повече от пъстра: няколко българи, гърци, сърби, черногорци, унгарката Ирен, която беше единствен представител на страната си, и двама поляци – момче и момиче – които моментално ни поканиха на гости на тяхната малка, но сплотена православна младежка група.

Тук беше и Базил от Руанда. Цялото му име е Уирингиймана Пейшънс Карана Базил. Веднага ми заприлича на актьора Дон Чийдъл от “Хотел Руанда“. Не го питах от кое местно племе е – хуту или тутси – но ми разказа, че е водещ и репортер в националната телевизия и че се е кръстил преди няколко месеца след репортаж, който е правил за православната общност в страната. Да, такава има.

В групата беше и Канун от Дамаск, Сирия. Шегуваше се, че апаратът, с който си направихме снимка, е всъщност негов, защото върху него е написано името му. (пише се Canon). В почивката за обяд го разпитах, нормално, за войната. Това, което ми каза, посрещнах с наблюдаваща тишина. Беше горе-долу следното:

Живея в самия център на Дамаск. В момента няма сериозни сражения в непосредствена близост. Е, през две преки от време на време пада по някой снаряд. Преди това обаче това загубих много приятели във войната – някой бяха убити, други избягаха в чужбина. Не чувам с едното ухо заради взривовете, имам проблеми със сърцето, стресиран съм и често не мога да спя, но Христос е с мен и в крайна сметка няма от какво да се страхувам.

После ме попита какви предизвикателства, какви трудности срещаме ние, православните в България. Продължих да мълча, да се усмихвам неловко и да си мънкам под носа, но някак пропуснах да му спомена, че храмовете ни не са добре отоплени през зимата; че службите започват много рано; че трето и четвърто…

По време на семинара четохме и обсъждахме цитати от Писанието и Преданието; от местния философ и журналист Петре Цуця (1902-1991) и дори от “Христос отново разпнат“ на Казандзакис. В дискусията стигнахме до извода, че свободата не е нещо, а Някой; че тя всъщност, във външен смисъл парадоксално, но в автентичен – напълно резонно – е Неговото “благо иго“ и “леко бреме“.

Студентските общежития, в които бяхме отседнали, бяха скромни и дори бих казал “православни“. Приличаха, ако не на монашеска килия, то поне на стаи за настаняване на поклонници в да речем метох на някой атонски манастир – по 5-6 юнаци (дами) в стая на войнишки легла, сковани на 2 етажа. Така се усещаше характерен дух на източна съборност в пространство, в което евроатлантическите стандарти нямаше да разрешат и на 3 кучета да пребивават на едно. Честата липса на топла вода в общата баня в края на дългия коридор на етажа ни правеше още по-големи подвижници. Но вечер подвигът ни поотстъпваше, когато си взимахме по бира и излизахме в парка на кампуса да послушаме китарите, песните и смеха на румънските младежи. Така разбирахме диалога с тях. И наистина – общувахме.

ДЕН 3

В неделя имаше съборна архиерейска св. Литургия на специално изграден подиум пред митрополитската катедрала “Сретение Господне“. Централният пешеходен булевард ”Щефан чел Маре“ покрай храма гъмжеше от народ – не само участници във форума, но и жители на Яш. Службата естествено беше страхотна, няма какво да говорим за нея, но ми се ще да отбележа друг момент. След края й митрополитът

Снимка: Doxologia.ro

на Молдова и Буковина Теофан – своеобразен домакин на срещата и духовник с невероятна харизма – покани на сцената няколко тийнейджъри. Оказа се, че това са все лауреати на различни национални и международни научни състезания и олимпиади – по химия, математика, физика, информатика и т.н. Владиката ги награди с почетен знак, като преди да го закачи на всяко от децата, казваше по-няколко много топли и човешки думи, без формалности и четене от папка (отец Кирил ни превеждаше). И още повече – митрополит Теофан, след като изброяваше личните постижения на ученика, показваше значката на многохилядното множество и питаше: “Достоен?“, а то ведно с църковния хор отговаряше: “Достоен! Достоен! Достоен!“. По подобие на извършеното по време на Литургията тайнство на свещеническо ръкоположение. Всичко това носеше усещането за липса на дистанция между клир и народ; повече – за единство между тях; за литургия след литургията; за автентична пастирска грижа; за освещаване и на света; за благословено образование и действителна работа с младите в Църквата.

Решихме да посрещнем архиереите пред Яшката митрополия леко встрани от катедралата. Благодарихме на дядо Наум. Наредихме се с него и дядо Теофан на стълбите пред сградата за снимка и изпяхме тропара на св. Йоан Рилски. Взехме си благословия от няколко румънски епископи. Направи ми впечатление, че те поднасяха не ръката, а енголпието си за целувание.

***
Вечерта беше кулминацията – шествие по централните улици на града. Наредихме се в голямата градска градина и зачакахме. Малко нещо като 24 май. По едно време потеглихме. Този път си бяхме с номера и реда – 5, почти в началото. Като се обърнеш, виждаш несвършваща върволица от хора и знамена. По едно време гледам Родион пред мен – вее руския флаг. Милият, беше единственият руснак на форума. Румънци и руснаци много-много не се обичат. Пошегувах се с другите, че сега ако някой снима българското и руското знаме едно до друго и прати снимката на медиите у нас, ще стане скандал – пак ще сме Пета колона, ще сме рубладжии и послушници на Москва, инструктирани решително от Решетников и Дугин.
Викнахме Родион при нас да не маа крачоли сам. За всеки случай и баланс се огледах, но не видях двамата американци наблизо. Щях да извикам и тях, за да крепят международното положение. И понеже тях не ги намерихме, прибягнахме до най-близкото по разположение и смисъл – британеца Джеймс, също сам-самичък. Така – британец, руснак и българи продължихме в комплект.

Нашата група беше особено ентусиазирана и решихме да скандираме имената на всички участващи църкви и нации, а те не бяха хич малко, ето само част от тези, които досега не бяха споменати: Грузия, Италия, Испания, Португалия, Белгия, Франция, Ирландия, Германия, Австрия, Чили, Гватемала, Монголия, Еквадор, Ливан, Грузия, Кипър, Индия, Палестина…

Скандирахме и всички ни се радваха. За никого не е тайна, че нашата Църква има статут на леко консервативна и затворена пред останалия православен свят – заради Събора в Крит и въобще. Ние обаче разрушихме с усмивки този шаблон и въпреки всичко, смея да твърдя, представихме достойно България.

Може би след африканската група, нашата беше най-атрактивна и жизнена, вероятно и заради факта, че беше най-многочислена сред чуждестранните. Но наистина – не само по време на шествието, но изобщо по улиците на града, участници и минувачи, когато ни срещаха, мълвяха с добри очи: “Булгария, Булгария …“
И пак африканците… Регистрирам ги пред нас. Пеят и танцуват в кръг, вдигнали знамената над главите си. Взимам от Базил вероятно това на Руанда и с още българи се присъединяваме към техния забавен пърформанс. Като деца са. Вдигат зачисления им румънски доброволец и го хвърлят във въздуха от радост. Предният ден на заключителната конференция в общината, излезе сам кметът на Яш да каже няколко думи. Оказа се, че него ден е и рожденик. Пичовете го обградиха, наметнаха му връз рамо подаръка – някакъв традиционен племенен тежък ямурлук – и му пяха достатъчно дълго, за да стане леко прекалено и неловко, и все пак – да е все така смешно. Африка е детството на християнството. Спомням си едни трогателни видеа, които съм гледал в youtube. Александрийският патриарх Теодор пристига в някакво закътано конгоанско селце, незабравено само от Бога. Наоколо нищета, дечицата с превръзки между чатала, с издути от стомашните ензими коремчета, недохранени и измъчени, но се радват и пеят, посрещат го с песен и танц. И той се смее, ходи в стъпките на танца, отмерва ритъма с жезъла си, тактува, дирижира… Радост, радост… На това ми мяза и това сега. Децата на Африка, Базил и момчетата, как помнят и живеят Павловата повеля: “Винаги се радвайте!“. ХАКУНА МАТАТА! Освободени от всякакви тревоги, както ще рече преводът…

Шествието стигна катедралата и наново се разля наоколо, наводнявайки булеварда. Излезе Майка Силуана да каже няколко думи на микрофона. Монахиня Силуана Влад е забележителна личност. Цял живот се е занимавала с младите хора в Църквата. Сега каза, че е в края на живота си, боледува тежко и е наясно, че не й остава много живот. Каза още: “Не се смущавайте, не се бойте от страданията. В младостта също има страдание, болка, терзания на духа. И аз изпитвах духовни безпокойства, когато бях млада, но сега, в края на пътя си, намирам душевен покой и единствено тялото ми страда. Знаете ли какво са бръчките? Пукнатините в глинения съд, през които прозира красотата на душата…“ Накрая добави, че днес на репетицията е прослушала рок бандата, която щеше да свири само след малко за всички нас, та преслушала ги е, добри са, стават за слушане, препоръчва ни ги. Да сме отивали да се забавляваме. Такова щадящо приемане, такива думи за утеха, такава любов имаше тази жена.

И ние вярно отидохме на концерта. Забавлявахме се и докато се прибирахме в малките часове, имитирахме танца и песента на Децата на Африка по улиците на Яш – вдигахме аплодисменти от масите на окъснелите вечерящи румънци, които бяха: “Булгария, Булгария …“. А ние им припявахме пак и пак: “ДЖАМБО – ДЖАМБО УАНААА – РОМАНИЯ – ХАКУНА МАТАТА!“

ДЕН 4

Разбира се, поклонихме се на мощите на св. Петка. Когато видиш виещата се опашка от разнолики люде пред раката, разбираш, че тя може да е Петка Търновска, Българска, Епиватска и Яшка, но преди всичко е св. Петка Православна, св. Петка ХристОва. Посетихме още църквите “Св. Трисветители“, “Св. Сава“, манастира “Голия” и други храмове. В последния ден, в моментите преди отпътуването, беше време за някои свободни размишления…

Добре де, прибързах с изводите в началото. Не, нямаше английски през цялото време, но, да, имаше страхотна организация. Всъщност, да си отговоря къде попаднахме – на хубаво място, с прекрасни хора. И румънците може вярно да наблягат твърде много на националната част, но за поредна година правят възможна тази чисто човешка среща, отвъд официалностите – смисъла между редовете, бележките под линия – срещите с Базил, Канун, Андреа и Даниела, с всички останали. Мога да изразя само благодарността си пред тях! Нещо повече, поглеждам брошурата с организаторите – Православната студентска асоциация (създадена още през 1990 г.) и Православната младежка асоциация (създадена през 2009 г.), две мощни структури със сериозен човешки ресурс, вече толкова години правят (заедно с Църквата, в Църквата, те са Църквата!) в цялата страна благотворителни акции, конференции, поклоннически пътувания, различни обучения… Защо говорим за румънски модел само в съдебната система? Защо не вземем пример и от румънския църковен модел? Ами медиите? Това международно събитие беше отразявано дни наред, включително на живо, от светски и от профилирано православни медии: Doxologia.ro, Basilica.ro, Trinitas TV, Radio Trinitas и др. Не знам, може би защото чуждото винаги е по-хубаво, може би защото са три пъти повече от нас и съответно вярващите са три пъти повече, знам, че е странна тази сметка, но ми се струва, че имат и по-силна, по-жива, по-действена вяра от нас, не знам колко пъти повече … Да са живи и здрави!

Ето, влязохме в един откраднат миг в “Св. Трисветители“ на вечерна служба и заварихме всички – деца, младежи и старци – коленичили стаени-събрани на земята. Брех, викам си, явно баш на “Отче, наш“ ли се намърдахме, ама не, брате, седят долу на земята стаени-събрани през цялата служба. Сигурно е само нюанс, но ми се струва показателно…

Още нещо. Тази световна среща беше като световното първенство по футбол. Неслучайно представените страни бяха 32. В такива моменти си даваш ясна сметка, сблъскваш се благодатно с реалността, че Православието не е само да се кътаме по кьошетата на някой селски параклис, не е само някаква домашна окаяна кандилна молитвеност, не е само източно… В смисъл, и такова е, но и много повече: Православието е съборно, на всички – всякъде и всякога.

И не е само на бабушките със забрадките и на сърдитите клисарки, ами на всички нас – вечно младите вярващи сърца по света.

И ето, качваме се в автобуса и си мисля как и ние не сме толкова зле – 44-ма млади православни християни, които ще се върнат по енориите и ще разкажат какво са видели, ще запалят енориашите и отците, пък може и да привнесат нещо ново и добро в църковния живот. И се радвам, че тази световна среща ни срещна нас, българите, гледаме се по седалките и се смеем. Страхотни млади хора – братя и сестри в Христа. Ние сме пътуващата Църква, пътуващата малка България. Вече планираме как ще направим по области малки, но силни православни младежки групи; как ще си гостуваме по празниците едни на други – в София, Русе, Пловдив, Ловеч, Габрово, лятото ще направим и някое море заедно…
А догодина по същото време, в началото на септември, Бог да даде, ще тръгнем за новата среща, този път към Сибиу.

 

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: