Християнинът в града

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма – към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония – „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени – като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето – както на всички изглеждаше движението към православието – за това се изискваше характер.

Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията – трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.

В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Християнинът в града

Нашето източно православие е селско. Малкото одайче – варосано! – иконата, с китката цвете; ръкойката жито, вързана с червен конец; ритуалните хлябове; софрата на Бъдни вечер; молитвите за хората и за добитъка, молитвите за житото и за нивите; пеперудата за дъжд; хоругвите и рипидите над жадните полета; в дъното безкрайното синьо небе.

Нашето селско християнство се изповядва на фона на огромната природа.

Много е странно, че селото е било дълго време отрицател на християнството. Паганус, езичник, произхожда от пагус, село. Така езичниците са селските жители, където наистина още живееха русалките и луперналиите.

До ХVII век в селата няма черкви, черкви има само в манастирите. От ХVII век насетне започват да се строят селските черкви.

Никой не ги е изследвал, защото няма какво да се изследва. Те са еднотипни, представляват леки варианти една на друга, нямат дърворезби (освен, ако са поставени по-късно), плод са на едно и също покаяние и обожание.

Би било интересно да се изследва какво става в селската психика от тази епоха, която обозначаваме като предвъзраждане.

Това е времето на християнството, което познаваме. Християнството на чаршията, на гергьовските сборове, на селските икони (примитиви) – християнството на цветните хармонии, на тържеството в етнографията на декоративното начало (вече пищно развито).

Другото християнство назад ни е по-недостъпно. Не бихме могли да си представим схимничеството на свети Иван Рилски, трепетното поклонение на цар Петър пред неговите – на отшелника – върхове.

И макар много да говорим за патриарх Евтимий, венеца от манастири край Търново, в които той се възпитава, ни е трудно да си представим.

Нашето християнство е свързано със селската църква без камбанария, с клепалото, което немелодично и рязко кани верующите за вечерня.

Затова казваме, че сме селски народ и че имаме селска душа.

Християнинът в града, още повече в модерния град, е лишен от тази семантика. Нищо в околния мир не обозначава и не подкрепя неговата вяра. Той няма символи, няма емблеми. За да ги открие, трябва да отиде в черквата. Там е иконостасът. Но няма хоругви, няма рипиди, няма шествия, той не ги вижда. Само от време на време някой пищен празник, като Цветница, събужда у него възпоменания. И той се връща назад. Става християнин за един ден. Той е християнин на Бъдни вечер, Васильовден, Гергьовден, Цветница, Великден. В останалото време тъне в индиферентност.

И той е отново християнин, когато се кръщава, когато се жени, особено когато умира. Древните ритуали, несъмнено идещи от предхристиянската литургика на мъртвите, са по-силни.

Събират се на гробищата и в църквата на панихиди полуверующи, полуатеисти, равнодушни към кръста и Христа. Там за миг се мярват детските видения, огньовете на геената. Душите са трогнати и смутени – може би се проронва една сълза по собственото съществуване. Ето я смъртта! За какво е било всичко?

Градът има спектаклите и развлеченията. Не напразно Августин Блажени така жарко протестира против театъра. Защо са нужни драматическите зрелища в живота, който и без това е тъжен? Каква по-голяма тъга от тази на кръста? И за отеца на църквата се поставя страшната за времето му дилема: или театър, или християнство. Те, двете, са несъвместими.

Но градът обича театъра, обича лицедействието. В моето детство и в моето юношество по улиците на София кипяха менипеите на града. Блестяха зевзеци, разказваха се анекдоти, от трамвая, от прозореца на къщата ти отправяха закачки, смехът те плисваше от всеки балкон, от всяка пресечка.

Градът бе тържество на безгрижието и на греха. Смееха се в лицето на угрижения или на скърбящия. Градът бе сит и градът бе обезпечен.

Зъбоболът минаваше при зъболекаря и без молитви за здраве. При апендицитни болни (колко много хора страдат от апендицит, днес това ме удивлява!) следва операция. В града има не само грамадни държавни болници, но и множество клиники, достъпни и за дребните съществувания.

Градът е сигурен при гръмотевиците.

Това е една малка тържествена страница от историята на науката.

В ранното ми детство в селата рядко имаше гръмоотводи.

При всяка буря вкъщи беше треперене. Ние, децата, плачехме. И мама казваше: „Кога най-сетне ще се приберем в София? Там нашата къща има гръмоотвод.”

Нашата кооперация имаше три гръмоотвода. Сега е смешно, но хората бяха взели всички мерки. В града бе сигурно от гръмотевици. И тук не трябва да се кръстят на свети Илия.

В града имаше сигурност, ако детето вдигне внезапно висока температура – в селата помагаха само молитвите към Божията Майка. В града имаше вече „Бърза помощ”.

В града така тържествуваха идеите на прогресизма. Днес е трудно човек да си представи до каква степен бяха уверени в бъдещето. Няма градушки, няма сушави години. Никой не излиза с тревога да види утрото: на суша ли е, или ще има дъжд.

Градът бе фон на нашето юношество. Бяхме щастливи с киното, с театрите, с картините, с концертите. Аз бях забравил своето детско християнство. Без удивление слушах приказки като тия, че „културата ще замени религията” и че това е нейната „основна роля”.

От миналото възкръсваха митове. „Залезът на боговете” гърмеше в душите ни. Под влияние на струдиите върху Ренесанса се раждаше убеждението, че ние можем да бъдем отново езичници. Култът към античността ни връщаше назад към Платон. Италианските ренесантисти ни обещаваха, че връзката между античност и модерност не е прекъсната.

От немските земи идваха към нас митологеми. Немските митове се обединяваха с гръцките. Всичко това ни опияняваше, защото беше ново, защото беше могъщо, защото такава бе свободата на потиснатите духове.

Християнин в града – това е едно нещастие.

Защото беше занимателно. Защото ставаха събития, които на село и в полето не стават. Защото нямаше монотонност (още не бе настъпил комунизмът).

В града срещнах хора с пламенна вяра: Костантин Петканов и Илия Бешков. Но тяхната вяра бе селска, миришеше нещо в нея на здравец и на босилек, на пъстри шевици и на менчета, в които има голяма китка чемшир.

Предпочитах срещите и разговорите с другите: с Атанас Далчев и Константин Константинов, които си задаваха въпроси върху същността на християнството, които интуитивно се опитваха да свържат формите на модерната култура с християнската вяра. Ние нямахме простотата в себе си, бяхме я отрекли.

Християнин в града, това бе очакване, това бе съмнение и вяра, сумрачно състояние на духовете, сумрак, в който блясваше ясна луна – това бе дълъг, траещ десетилетия разговор със себе си – за самия себе си, за нашата човешка същност, за човешката ни участ. Размисъл, който свършваше с Разпятието.

В търсене на Бога

Че едно общество, по-точно една общественост, може да се пребори, може с усилие да придобие един религиозен мироглед, у нас не е хрумвало на никого. У нас по принцип бяха изхвърлили религиозната вяра в коша, разбира се, ако не се отнася за различните форми на теософията, наивния вид на „европейския будизъм”, доктрината на дъновистите. Отхвърлила християнството, българската „интелигенция” намираше своето изповедание в Блаватска и Ани Безант. Приемайки източната теософия (или това, което се представяше за източна теософия), тя смяташе себе си за нерелигиозна: теософията бе „в съгласие с науката” (за разлика от Библията, която естествено противостоеше на европейския емпиризъм).

Духовната ситуация бе двусмислена и неискрена. Позитивистът, лекар или инженер, се занимаваше със спиритизъм, на който търсеше „научните основания”. Позитивистът-професор бе запознат отлично с астрологията, но това в неговите очи не бе религия, а отново – „наука”. Крайният рационалист пък, отхвърлил всичко свръхсетивно, компенсираше със следобеден алкохолизъм (хаустринкер) крайностите на своето изповедание.

В обществения живот, училищата, университетите, пресата, книгопечатането владееше сивият материализъм. Навсякъде опровергаваха религията, или по-точно християнството, с феномени от физиката на твърдите тела. Търкалящата се по наклонена плоскост сфера, паралелограмата на сили, постулатите на Евклид – всичко това опровергаваше съществуването на Бога. Светът се движеше от религиозния мрак към светлината на прогресизма, схващан само като развитие на техниката и така наречените точни науки. […]

Всички около мен бяха виещи марксисти. Техните естествени науки им трябваха само за полемика с църквата, никой никога не е имал някакъв научен интерес. […]

В печата полека-лека си създадох отношения с хора на перото. И постепенно попаднах на хора, за които религията бе вече проблем. Това бе така чудно и така ново.

По-важното, което открих беше, че тия хора правеха едно усилие да вярват. Имаха предразположение към вярата, която нашите предци бяха изгубили още в годините на Възраждането.

Срещнах само един, който бе придобил естествено и без усилия своята вяра и я пазеше от детството – Константин Петканов. Останалите, които виждах и опознавах, бяха минали през отрицанието на вярата, през „научния мироглед”, бяха платили данък на материализма, на позитивизма, на марксизма. […]

Един морален потрес съществуваше, особено сред съчувствениците на комунизма – при мнозина императивно се поставяше въпросът за Провидението, Наказанието, Предопределението. И атеистичният екзистенциализъм на Камю и Сартр не можеше да ги утеши.

В интелектуалните среди имаше борба. Тя не бе точно Борбата с ангела, но бе, по нещо, сходна с нея. Борба за вяра. Не бяха ясни пътищата. Не можехме да се върнем към наивистични религиозни представи. Не бе ясно какво трябва да бъде новото религиозно съзнание. Черпехме не малко поука от католицизма и протестантството, но в последна сметка се оказа, че не можем да бъдем други и различни от това, което сме. Чакаха ни нашите храмове с позлата, трогвахме се на нашите връбници, великдени, задушници. […]

По принцип няма нищо по-лесно за материалиста от това да открие Христа. Материалистът е застанал с гръб към кръста. Достатъчно е да се обърне.

Така е не само теоретически, но и по принцип. В живота, обаче, това просто обръщане е едно повторение на Христовата Голгота.

***

В Малко Търново видях другата страна на това време. Посрещна ме енорийският свещеник, с когото имахме работа. Той ме заведе и ми показа на балкона на старата църква един камион икони. Буквално един камион.

– Спасявам каквото мога, защото знаете ли какво правят с иконите тука? Закачват ги на стените в нужниците, за да покажат на комунистите, че не вярват повече в Бога.

– А знаят ли те, че една такава деспотска икона струва няколко хиляди лева?

– Ето, това не знаят. Ако го научат, може би ще спасят иконите. Моля ви се, съобщете им го по някакъв начин.

Не знам дали успях да направя достояние това.

Били ли са някога тия хора християни? Не са ли били винаги мръсни конформисти и не са ли прибягвали лицемерно към църквата, която е била силна? Сега Църквата не бе вече силна. И те отиваха с ругатни и проклятия при другата сила, комунистическата партия, която трябваше да им осигури така любимото благоденствие.

Вселенската наша самотност

Че този въпрос, скъсването с идеите на социализма и минаването към християнството, може да се постави в българския живот, изглеждаше истинска утопия. България минаваше за единствената в света изцяло атеистична страна. Тя отхвърляше християнството, заедно с „потурите”, тя влизаше в Европа. В коя Европа? В Европа на социалдемократите, в Европа на международното европейство, в Европа на политическото мошеничество, на масонските ложи, разделена на бити народи и на народи „победители”.

В модерната организация на нациите има народи, които като че ли са предоставени на произвола на съдбата: баските доскоро или палестинските араби днес.

Към каква общност принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общност?

Този въпрос се поставя не теоретически, а практически в живота.

Този въпрос се поставя и пред литератора на малките страни. На тия страни културният обмен е нужен, за да не се задушат. В модерността ние далече не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем – това не е средновековието. Нужен ни е обмен на книги, на идеи, нужен ни е един критерий, в който да проверяваме резултатите на своя литературен труд.[…]

Аз схващах, че въпросът е от голяма важност, че от този въпрос зависи и моята лична съдба на литератор, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който вече не можех да понасям – той бе една демонстрация на глупостта и ограничението.
България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото изследване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е неизвестен. Това е дори запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота. Това е против националното самочувствие.

Както в редица случаи, така и сега, трябваше да отида до дъното на въпроса сам, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква библиография, никакво понятие по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва…

Въпросът ми отне две десетилетия и истината се оказа в основата си проста.

България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което официалната историография е отказала да признае. С падането на Константинопол започва нашата културна драма, която се превръща в национална участ.

Центърът, от който могъщо ирадират идеите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава така нареченото поствизантийско изкуство – отделни центрове, където въз основата на старото наследство се правят обновления, които не се закрепват в приемственост. Самото развитие е деструктуриране.

Пред българина се поставя въпросът да се европеизира. Той отрано, поне от ХVII век започва да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото движение е несигурно и на импулси. Пред него се поставя въпросът да се откаже от всички свои форми на култура, от своя византинизъм, дори от своята етнография.

Този контраст е много силен през ХIХ век, най-накрая въпросът се поставя късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („потури”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата, булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.

В това деление религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и вече е абсолютно непонятен на необразования човек, религията ни попада в кръга на „потурите”.

Тя е сред изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.

Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за сблъсък между културни типове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни.

За усилване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолация и самотност, помагаше и европейската враждебност към Византия и византинистичната култура – това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „Хегел и Византия”.

Аз схващах вече ясно нашата културна, семантическа драма, но не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и все още ми се струва, че ние ще загинем културно и като самосъзнание – ще останат само някакви популации, които лесно ще бъдат манипулирани от „американци”.[…]

За себе си аз вече знам пътя и никак не се тревожа от угрозите на времето. Но тогава това бе една агония на духа.

Да видиш целия си народ, и себе си в него, захвърлен край пътищата на историята, да го видиш като просяк край пътищата на историята, и себе си, като духовен просяк сред подобните си, да се видиш исторически самотен, исторически изоставен, исторически осъден – Господи, каква болка е това!

Тук аз вечно ясно виждах наивността на опитите чрез католицизма или чрез протестантството да бъдем „приобщени” към западния мир. Това бяха опити да се отрече времето – да се отрече епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата култура – отказ от старата, което е и отказ от историята. Възможно ли е това?!

Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз отрано го забелязах.[…]

Виждах възникването на един балкански културен тип, в който става синкрезата между наследството на готиката и наследството на Палеологовата култура. По-късно аз четох теоретичните трудове на Паламас за несъвместимост на новогръцката култура и европейския романтизъм.

В тази синкреза основна роля играеше християнството, по-точно православното съзерцание.

Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на повърхностно „европеизирания тип”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „Криворазбраната цивилизация”. Този културен лумпен, който пълнеше канцелариите и просветните учреждения, еволюираше в своята бруталност, ставаше все по-опасен.

Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Разбира се, аз непрекъснато виждах как един или друг човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, как започва едно бавно оттегляне от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм.

Семантичната бариера ще бъде преодоляна чрез синкретичния културен тип. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.

Дотогава кипеше като стихия нашата вселенска самотност. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или повечето от нас, се блъскаха в един тесен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя ръст и заниманието с литературата или живописта, или дори с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в трагедия на съществуването.

Пред всички нас стоеше една невидима бариера, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее само вярата. Но ние нямахме вяра. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.

Тази самота ни бе завещана от глупавите и ограничени позитивистки поколения. Ние не бяхме виновни – поне така ни се струваше! Ние не бяхме виновни, но плащахме за греховете на бащите си, за греховете на вече далечни нам хора, които „бяха убивали пророците с камъни”. Аз виждах как бавно в нас се образува чувството за историческа вина – да си виновен за нещо, което е станало преди твоето раждане.

Тогава аз реших да мебелирам самотата си – една голяма библиотека, без дори една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с идеи и идеали семейство, неколцина приятели, в които живееше непобедена надеждата в доброто. Няколко икони…

И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен монах. Той отваря мълчаливо широките манастирски порти, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред големия златен олтар.

Тук твоята вселенска самотност свършва и започва онзи монолог пред Христа, който е край на мъченията, терзанията, съмненията – чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.

Чудеса на вярата

Излезехме ли от селото, където учителстваше мама, и виждахме неговия профил: наредени като кубчета и паралелепипеди, като малки кутийки, една до друга, бели къщи. Над тях се възправяше високо, бяла, камбанарията на селската черква.

В далечината виждах бели кравички и овчици.

До мен внезапно достигаше звънът на селската камбана. Тогава душата ми се изпълваше с тържествена тишина.

Бях малък, не знаех какво става с мене. Нещо могъщо ме зовеше към далечните къщички, към тържествената камбанария, чиито камбани звъняха за вечерня.

По-късно аз знаех, че това е православието: белите къщи и бялата камбанария, виещият се през зелените ниви път. Този път ни отвеждаше до черковния праг и ние влизахме с наведени глави и в ръцете ни горяха златножълти пламъци на свещи.

Всеки път беше Пътят, свидетелство за другия, за житейския, който продължаваше отвъд смъртта. Смъртта бе праг, от който не биваше да се боим (ако сме праведни!). Тогава върху портите на къщите цъфваха огромни черни пеперуди и някои жени потъваха в черно. Но мъртвият продължаваше пътя. Четиридесет дни душата му се скиташе тъжна сред веселите хора – и се случваше да видят покойния: как се бе навел над герана, може би бе жаден. И тогава преливаха над гроба му за първите деветини.

При погребение ние децата носехме хоругви. Носил съм и аз. Не ни пускаха на самото гробище, връщаха ни от края на селото – да не чуем страшните удари на буците пръст върху ковчега, които са като едно почукване на вратата ни.

И ние се връщахме да оставим хоругвите в притвора и да се помолим, водени на тълпичка от клисаря.

И после излизахме на мегдана. Оттам започваше пътят, главната улица, която отвеждаше едновременно към две села – едното на север, другото на юг.

По-късно аз разбрах значението на пейзажа. Пейзажът е вярата ни. В сградата, в архитектурата, в полетата, в посевите, в овошките са вписани нашата вяра и нашето доверие. И цъфналите полета са тържество на нашето вътрешно ликуване.

В мерата цъфтяха божурите. Богородица бе минала предния ден и бе оставила тези кървави цветя, които са следи от босите й крака.

На кръстопътя селяни са срещнали двама божеци: единия сляп. Дали не са те двамата Господ Бог и Свети Петър, предрешени, за да изпитат селските сърца?

През селото преминаваше трепет.

А още повече, ако онази бедна жена с дете на гърдите, която са видели да завива зад лозето, ако тя е била самата Пресвета Богородица с детето Иисус в ръце?

Вярвах ли аз, три-четиригодишен, на всички тези неща?

Аз знаех за тях, това е всичко. И моето сърце по неопределим начин се вълнуваше.
Много по-късно всичко това се обедини за мен в един стих от Атанас Далчев:

И църквици в далечината, бяли
като зъбчето първо на дете.
Аз обичах тези пространства.

Когато мама ме оставяше на баба в нейната къщичка в Банишора, аз, естествено, не можех да не придружа баба в нейните скитания и поклонничества.

Тя ме хващаше за ръка, качвахме се на някаква каруца, която се завръщаше в село, и търчахме весело по цариградското шосе.

Оставяха ни сред нивите. Тогава баба ме хващаше за ръка. В другата носеше бохча, където бяха нашите завивки и нашето ядене. И ние тръгвахме пеша, през златните ниви, които се вълнуваха от двете ни страни. Аз знаех, че отиваме в Герман, „у манастиро”, и че е някакъв свят ден.

И всеки ден бе свят. Всеки ден имаше своя светец или светица, които надничаха милостиво със слънцето при изгрев към тази грешна изстрадала земя.

Детето и бабичката вървяха между златните люлеещи се ниви. Светецът или светицата милостиво ги водеха по селския опечен от слънцето път. Двамата бяха боси и прахът на пътя полепваше по краката им. Но беше щастие да се стъпва по тази гореща, поради Божията милост, земя.

В манастирския двор ги приемаше висок калугер с червена коса и брада. Детето целуваше сухата му ръка и калугерът го благославяше. После влизаха в манастирската черква.

Посрещаше ги огромна икона на благославящия Христос и те коленичеха пред нея и се молеха. Докато се молеха, старата нареждаше. Тя напомняше на Христа всичките си болки, но изказваше и цялата си старческа благодарност…

Ние бяхме на службата. Красиво се извисяваше гласът на псаломчика и тоя на дякона. И пред удивените ни очи се разтваряха портите на рая.

Окото на детето се опияняваше от златото на иконите. По-късно, в София, детето се опияняваше от златото на резбите. Но още тогава, в онова далечно време на пробуждането на разума, детето се дивеше на могъществото и силата на иконите, които му действуваха най-вече със следящите го очи и с благославящите го ръце.

Връщахме се през полето край телеграфните стълбове, които звъняха почти музикално. По жиците се трупаха птици и се навеждаха да видят бабичката и детето, които минаваха под тях.

И тогава детето се спираше и виждаше в далечината селце от бели кутийки и високо издигаща се над тях селска камбанария – и сърцето му се изпълваше с очарование.

Такъв беше моят най-пръв религиозен живот, когато, естествено, нямах понятия за религия. Но знаех: върху белите кълбести облаци си отпочиват светците и ако блесне светкавица през въздуха, мълниеносно прехвърчава колата на свети Илия.

Баба обичаше праведните хора. Идваше някоя жена, баба я съзираше на двора и ме предупреждаваше: „Иде Неделя, она е многу праведна”.

Праведницата сядаше на одърчето. С напевен глас и като се полюляваше от кръста нагоре, праведницата разказваше за чудесни манастири с джамлъци, със сводове, които се извисяват към небето; за течащите сред люляковите храсти поточета, които пеели песните на творението; за златни изгреви над боровете, запалени от самия светец за радост на хорските души, за зелените полета, украсени с тия бели маргарити, които светица една е изплакала от небето…

Много по-късно разбрах, че този език, който бе за мен тогава простонароден, или по-точно „селски”, е книжовен – езикът на житията и на дамаскините.

Тази литература бе заседнала дълбоко в народа и оцветяваше странно речта му.

Идваха праведници. Бяха много бедни, ходеха в кръпки, но бяха удивително чисти и миришеха (и те, и дрехите им) на селски сапун. Те говореха за чудодейни изцеления, съобщаваха за поличби, които бяха станали по селата.

Праведниците и баба обезателно се разговаряха за „Алексий, человек Божий”. Тази книга бе най-важният образец, те се опиваха, като я преразказваха.

Но какво казвам аз? Те не я преразказваха, знаеха я наизуст и я произнасяха от началото до края. Какъв силен, какъв благороден воин бил Алексий человек Божий и как всичките си сили отдал в служба на Бога.

По-късно аз попаднах на този ранновизантийски роман и го изучих. Той бе шествувал през Средновековието в нашите земи, но бе много странно, че рано през Възраждането, преведен на новобългарски, „Алексий, человек Божий” бе намерил отново широка читателска публика.

Православието обича не само цветята и полетата, не само маргаритите в зелените поляни. То обича и героиката и тачи горестно честта.

Православието обича щастието. Какво е след литургия, когато си напълно пречистен, когато душата ти пее, какво е след разпус да седнеш на сянка под старата трепетлика и да слушаш в нея трепета на вселената, която звъни и пее цялата от щастието, че е познала Бога.

Какво е след постене, пречистен, с опростени грехове, да застанеш пред огромното поле, в дъното със синеещата се планина и отново да схванеш, че цялата тази красота е създадена за човека!

Естетиката на иконата, на храмовата архитектура (манастирските църкви), на религиозните щампи – всичко по-късно ми ставаше достъпно поради това християнско детство.

Като юноша се запознах с католицизма, бях пленен от „Цветчета” на Свети Франциск Асизки, от великата поетика на поетите и на художниците на италианското дудженто. Но тия неща не можаха да покрият, не можаха да изтрият спомена за православната поетика. Буреносно в мен се завръщаха гласовете от нашата литургика и грееха в тъмно злато образите на Христос Пантократор и на Богородица Одигитрия.

Православието, то носи атмосфера, каквато не може да се срещне другаде в света: тържественото биене на селската камбана, развяващата се на вятър хоругва, рипидата, върху която пада сноп светлина от самото небе, цветята, издигнатата за благослов ръка на свещеника. Всичко това го има само в нашия живот и за тия чудеса на вярата ни нашите светци, свети Георги Софийски, свети Никола Нови са приели кръстните мъки. | humaig.blogspot.com

Откъс от книгата „От Маркс до Христа“ [поръчай]

 

Коментари

коментара