Християнинът и облаците
О. Ясен Шинев
Мнозина смятат, че християните са хора, които живеят извън реалноста и далеч от стихията на настоящите, битови проблеми. Дълбоко в себе си ги считат за особена категория от странници, които от ранна възраст живеят в свой особен свят и не искат да се пригодят към съвременния начин на живот. За тях това са своеобразни мечтатели, утописти и „въздухари”, непригодни за очевидните нормалности в обществото. Затова от тях не трябва да се очаква много в чисто социален план и не следва да се разчита за сериозни дела. Това мнение се е установило още от древноста и битува до ден днешен. Нещо повече – динамиката и предизвикателствата на глобализацията още по-силно и натрапливо засилват тази тенденция.
Наистина, вярващият в Христа не е от „мира сего“. Той е изкупен със страданията на Спасителя на Кръста Господен и е посланик на Небето. Неговата родина е горе и той не само усеща особената си различност, но и живее своята „отвъдност”. Но това не означава , че като такъв е неспособен и непригоден да се вгради в рамките на суровата действителност. Няма никакво основание да се твърди, че християните не могат да участват пълноценно във всичко човешко под Слънцето и не могат да се борят във военната школа на живота.
На едно място в Светото Евангелие Христос изрича слова, които звучат като открито противопоставяне, но и като присъда: ”Знаем, че ние сме от Бога и че цял свят лежи в злото“ (1 Йоан 5:19). В Своето велико и неизказано познание и предузнание за Вселената, Той особено проникновено разбира слабоста на падналото човешко естество. Вижда и понася цената на погрешния избор на неговата свободна воля, която почти винаги е наклонена към зло, а не към добро.
Той знае, че хората, а не Бог са напратили света такъв, та отвека е потопен в грях, смърт и проклятие. Те са го превърнали от градина в бунище, в следствие от освобождаването на своите страсти, борби и болни амбиции. Бог е понесъл предателството на Адам и Ева, поддали се на изкушението на гордоста, но Той не проклина този свят, а се опитва да го спаси. Не го обрича на самоунищожение, а от небето протяга ръце и се опитва да го прегърне. Изпраща му пророци, вестители и най-важното – провожда Своя Единороден Син, за да посочи път към лично спасение на всяка душа, която вярва в Него и е решила да последва Неговия пример. Слиза от престола Си, приема образ на раб и изгражда стълба до изгубения рай.
Затова и всички, които са решили да го последват и носят Неговото сладко иго са длъжни да се борят за всяко добро в Него. Да бъдат светлина там, където властва тъма, да носят надежда там, където цари безнадеждност и да излъчват любов сред всеобщата омраза. Към тях Бог се обръща с проникновеното: „Вие сте солта на земята!“ (Мат.5:13) И както солта предпазва храната от развала, така и те, поставени срещу съблазните на времето, да отстояват красивото, доброто, „несвоевременното“. Бог изисква от тях да бъдат за пример на останалото човечество и да носят факела на божественото винаги, навсякъде и във всичко. Защото Синът вярва в този свят и познава човешкото и човека. Той е не само негов Спасител, но и застъпник пред престола на Отца. Борбата за доброто не е окончателно изгубена. Творението не е рухнало безнадеждно в злото и не е изоставено на своите инстикти за самоунищожение. Християните са пратеници в този свят и всеки носи своя кръст, но всеки има и своята лична и дълбоко съкровена мисия в света. За всички, но и за всеки поотделно се отнасят напътствията на Спасителя: „Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте – даром давайте!” (Мат. 10:8). Бог не ни праща в света, белязани с печата на обречеността, като овце на заколение, а вдъхновени от примера на Неговия Син. Той изисква от всеки, който е тръгнал след Него да върши дела на милост и правда Божия. Дръзновени или по-скоро разсъдливи, съцерцатели или труженици, заслужили или незаслужили тази привилегия да бъдем изкупени от Неговата Голготска Жертва, ние сме работници на Неговата нива, Негови нозе и ръце. Затова сме призвани да освещаваме битието и да пръскаме Неговата светлина. Като носим във ведрата си живата вода на Неговото учение, да я изливаме върху тази изсъхнала, напукана и пропита от греха земя. Да освещаваме битието си и това на околните и да бъдем свещници или поне свещички по пътя към Царството Божие.
Един от великите боговидци на Светото Православие на 20 век, св. Порфирий Кавсаколивит, изрича думи, пропити от пречистена мъдрост: „Християнинът не живее в облаците. Той схваща, улавя действителноста и живее в нея. Възприема в себе си това, което пише в Евангелията и от Светите отци и го живее, като навлиза в подробностите; задълбочава се, превръща ги в живот…“ (”Живот и слова“, стр. 203). Християнинът е провидникът на божественото в света, чрез когото благодата снизхожда към низините и ги облагородява. С нея и чрез нея той или тя превръща пустинята в оазис и я засява с цветя; превъзмогва и преодолява, ожитворява и твори в Божието име. Истинският християнин е неуморим деятел и борец за правдата Божия в този лукав свят. Той не се е самопревъзнесъл на облак и от висотата на своето достояние да се наслеждава на трагедията на човечеството, а се бори за всяко добро в него. Неговият аристократизъм не е на възхождащ, а на снизхождащ. Той превръща живота си в жертва за другите – неразбран, хулен и обвиняван.
Когато се запознаем с житията на светците и Неговите угодници, разбираме изцяло чудото на това преобразяване. Последователите Христови, знайни или незнайни, известни или неизвестни от древноста до сега не са творили някакво абстрактно добро, избягвайки конфликтите на света, а са вършили дела на милост – лекували болни, възкресявали мъртви, основавали са болници, сиропиталища и страноприемници сред всякакви рискови и опасни места. Дори монасите, които са се отделечили от суетата на битието, не са бягали от отговорност, а са се отдали на непрестанно служение в молитва и бдения за очистване и спасение на цялото човечество и всички, които са прибягвали до тяхната застъпническа помощ.
Нека всеки един от нас бъде пропит от това свято призвание и осъзнае какво наистина означава да носи Христовото име и да се нарича „християнин“ – и, носейки Неговата светлина, да я разпръсква до всички отрудени и обременени, за да бъде пътеводител към Царството Божие.
