Ще плащаме

‘’…който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина”

(Мат. 18:6)

Всеки ден пиша сценарий за радио предаването си, в което имам рубрика за анализи и коментари по актуални политически и обществени теми.

Миналата седмица, по време на поредното ‘“сърфиране“ в мрежата за новини и информация, попаднах на материал, озаглавен: “Ужасът в Сирия: 12-годишни деца се самоубиват и самонараняват“.

Ако кажа, че дотогава не съм попадал достатъчно пъти и не съм говорил в ефир за всевъзможни ужасии и човешки трагедии ще излъжа, но това заглавие ме потресе. То крещеше нагло и бездушно в лицето ми, че малолетни деца отнемат сами живота си от отчаяние, болка и ужас, причинени им от други човеци.

Докъде сме стигнали? Колко ни остава? И заслужаваме ли този живот, след като позволяваме такива неща да се случват около нас? И как е възможно, когато на (без значение колко) километри от нас деца се самоубиват от отчаяние и измират невинни хора, ние да живеем живота си (добър или лош) невъзмутимо?

Препрочетох уродливото заглавие още няколко пъти, след първоначалния шок, но то си стоеше все така невъзмутимо зловещо: “12-годишни деца се самоубиват и самонараняват“.

Не зная защо, но първата реакция на съзнанието ми след прочитането и на самия материал беше, че си припомних една случка отпреди 7-8 години.

Имах среща с един приятел пред НАТФИЗ, на която подраних. Запалих цигара и не след дълго при мен се появи едно дете. “Ще ме черпиш ли една цигара“, попита ме. Погледнах го, беше облечено бедно, с много бяла кожа, войнишка прическа и дребно на ръст. „Не, естествено“, отговорих му. “Малък си още“. “Не съм. На седем съм. И съм момиче“. Стана ми неудобно да не съм я засегнал, извиних й се, но тя изобщо не се впечатли. “Защо по това време (вече беше тъмно) и в студа (беше декември) не си вкъщи, при майка си и баща си, ами скиташ по улиците?“, попитах я аз. “Мама не си е вкъщи, а баща нямам“, отговори ми, някак между другото тя. Беше ми жал, но реших, че трябва да й изнеса едно конско, та дано с нещо тя да се промени, но точно тогава дойде моят човек и тръгнахме…

Не зная защо чекмеджето със спомените в главата ми реши да “изхвърли“ точно тази случка, но явно трагедията на сирийските деца има нещо общо.

Всъщност всички трагедии на всички деца по света имат общо.

Общото е, че ще плащаме. Всички ние – с душите и съвестта си. Ние, цивилизованото, свръхтехнологично и амбициозно “сосайъти“ ще плащаме за гладните, ранени, разплакани, обезчестени, осакатени, ужасени и мъртви деца на Сирия, Сомалия и навсякъде по света.

Трагедията в Сирия е цинична не само заради безобразно ширещата се смърт, не само защото там живеят, простете – живееха, едни от най-древните християнски общности на планетата, които пазеха живо Божието Слово, езика на Иисус, но и защото картините на гладни, боси, самотни сирачета, които довчера са имали, дом и семейство, е истинска картина от ада. Адът на човешката глупост, бездушие, жестокост и фанатизъм.

И всеки път, когато някой изтръгне дори една сълза от детско око, може да е сигурен, че тя попада право в Сърцето на Бога. А няма спасение за тези, които “разплакват“ Бог.

Разбира се, това са просто метафори, но причините за тях, за съжаление – не са. Причините за тях са в нашите сърца. В умовете ни.

Злото се зачева първо в нечие съзнание и чак след това изтича от детските очи.

Избитите деца на Сирия ще ни гледат от Небето и ние ще се срамуваме, ние трябва да се срамуваме дотогава,

Обиколилата света снимка на турския фотограф Осман Сагирли, направена през 2014 г. в бежански лагер в Атмех, на 10 км от турската граница. На нея е 4-годишната Худея от Сирия, която вдига ръце, за да се предаде, мислейки си, че срещу нея е насочено оръжие, а не фотоапарат

докато не изчистим планетата от гнойта на недъгавите си съзнания. Планета, на която Господ се роди, за да ни спаси от греховете ни, от самите нас и която ние превърнахме в бездуховна кочина, в пустиня, в която всеки се бори за пари, власт и слава, крачейки все по-напред с големи стъпки, прескачайки хората, съдбите, душите, а не вижда тях – най-малките, ангелите. Любимците на Бога, които, ако Той прибере при Себе Си, винаги застават от дясната Му страна.

Защо си мислите, че Бог ви обича само защото сте редовни на Литургия и след това ходите на кафе със свещеника, или просто си разказвате вицове след служба, когато в битието си допринасяте (дори и само с пасивността си) за диктатурата на Злото?

Светът е забравил Бога, забравил е как да се радва от общението с Него и как да плаче, заради греховете си.
Този свят се крепи на молитвите и сълзите на монасите, но и на усмивките на най-малките. И те не трябва да страдат.

Наскоро в сайт за психология попаднах на мисъл на десетгодишно момче с аутизъм: „Да чувствам болка е по-добре, отколкото да не чувствам нищо“.

Понякога обаче болката е по-силна от нищото. А за нея се плаща…