„Колко свещеници горят в ада?“
Свещ. Ясен Шинев
Винаги, когато ходя на освещаване на домове и офиси, след като отслужа последованието по требника и завърша проповедта, отсядам на масата до хората, които са ме поканили. Това е чудесна възможност лице в лице да беседвам с тях за вярата, необходимоста да посещават богослуженията и най-важното – да се помирят с Бога, да се изповядват и причастяват редовно. Използвам времето, за да им благовестя, но без излишен патос, а по човешки, топло и сърдечно. Колко често всичко това е имало резултат и те, обикновените хора на отрудения наш народ идват в храма, кръщават се, венчават се (когато имат само граждански брак) и въобще започват да водят един друг начин на живот, посветен на Светото Православие, и преоткриват изцерителните рецепти на чистата християнска вяра. Разговорите са съвсем различни, обхващат широк аспект от теми и идеи, и става така, че по Божия милост и двете страни – аз, като служител Христов, и те – като любопитни и търсещи, оставаме обогатени. Аз казвам нещо ново, а те придобиват друго знание, идващо от висотата на камбанарията на един обикновен енорийски свещеник.
Но има и провокации. Преди няколко дни попаднах в един дом, осветих го и приех дружелюбната покана да остана при хората и да поговорим за нещата от живота и света. Една жена на средна възраст, явно чела, малко или много недочела духовна литература, буквално ме връхлетя с въпроса: “Отче, Вие знаете ли колко свещеници горят в ада?“ Аз се сепнах и очевидно неподготвен отговорих: „Моля?“ Тя, усетила моето смущение, с явно самочувствие и едва скрито задоволство, каза с категоричен тон: “Много са! Да, да… много. Малко от вас ще се спасят!“
Имам достатъчно опит от разговори с какви ли не хора, добронамерени или не, със или без чувство за хумор, така че веднага влязох в ритъма на разговора. Отговорих на тази трагикомична провокация и само след няколко встъпителни изречения заедно стигнахме до общо заключение за отговорността на пастирското служение. Изложих, че Майката Църква, основана и вдъхновена от Спасителя Христос, е богочовешки организъм и не само духовната власт има значение, но и конкретната личност на свещеника. В църквата има различни хора, които осъзнават своята греховност и искат да се спасят чрез и във нея. Обясних, че наистина всички сме различни, всеки от нас носи товара на старата си природа, „болен“ е от греха и не трябва да осъжда другия, а да гледа на първо място себе си. Не просто излязох от положение, както се казва на езика на света, а описах нещата през призмата на горчивия си опит. После с топли чувства и от двете страни се разделихме.
Но се замислих… Нейният въпрос, колкото и неудобен и дори арогантен да беше, ме тласна към дълбок анализ и откровен размисъл… Явно Бог, който ни ръководи, допуска всичко, абсолютно всичко, и дори с всяка среща иска нещо да подскаже. Нищо във вселената не се случва случайно. В това съм се убеждавал хиляди пъти, особено в живота на духовника. Всяко нещо има релеф и неподозиран заряд. Минава време и разбираш значението и посланието на дори недовършените разговори и прекратените срещи, които искаш бързо да забравиш.
Наистина… Колко ли от нас, свещениците, ще се спасят? Не крия, и преди често съм разсъждавал по тази тема. Имал съм своите изкушения. И добре, че е така… И още по-добре, че Бог ми дава поводи да мисля отново. Защото никой от нас не знае кога ще бъде призован горе, пред престола на Вседържителя Христос, и ще дава отговор какво е сторил и какво не е сторил. Особено ние, Неговите офицери, които Той призова, предопредели и постави на местата, на които е решил, че е най-добре да Го представляват и да Му служат. Защото те са Неговите посланици на земята, Неговите „ръце и нозе“, съработници и приятели. От онези, на които много им е дадено, много и ще се изисква. Господ Бог никога не дава дар на някого, без да иска да го умножи и преумножи в служба към Него и хората. Това е привилегия и дълг на всеки Негов искрен последовател! Защото, както е писано в последованието на светата литургия на свети Йоан Златоуст, и ние се молим в сугубата и просителната ектения:“… достоен отговор пред Страшния Христов съд от Господа просим!“ Това е прошение, което пронизва и приковава цялата, потопена в стихията на богослужението личност на пастира. Това са думи, които го карат да настръхне и се нанасят като огнен печат върху тръпнещата му душа. Колко пъти съм си мислил: “Господи, ще заслужа ли да чуя от Тебе: “Достоен“?
В хода на цялата история на Светата Църква и особено на изток, светите отци са се вълнували от този въпрос и са го претворили в своите духовни наставления. Един от великите мъже на „златния век“ на богословието, св. Йоан Златоуст, изрича многозначителното: “Не мисля, че сред свещениците има много спасяващи се. Напротив, много повече са погиващите и то именно поради тази причина, че това дело изисква голяма душа!“ (Сливенски митрополит Йоаникий; “Светоотечески наставления към свещенослужителите“; СИ, 2004, с. 31). Споделената от него тревога има особено значение и тежест, защото е плод от дългогодишния му опит като монах и като архиепископ на Константинопол и цялата империя. Той е разполагал с пълната гама от наблюдения върху огромен брой духовници като техен духовен баща, администратор и пряк надзорник. Видял е истината в нейния истински вид и се е молил за спасението на всеки свой подчинен.
В наше време този въпрос е вълнувал и един от най-бележитите боговидци на 20 в. – св. Паисий Светогорец. В своята творба „С болка и любов за съвременния човек“, в главата за свещенството, светецът споделя много откровения и увещания към духовниците. В едно от тях той казва, че когато Христос дойде отново на земята, при Второто пришествие, „първо ще започне с тях“. Според неговите биографи отец Дионициос Тацис и йеромонах Исаак, атонският старец много пъти, когато посрещал свещеници без расо в килията си в Панагуда, ги отпъждал и не искал да общува с тях, а друг път тези, които били изрядни и упрятни по каноничния ред, по време на беседата ги хващал за ръка и казвал: „Момче, ти знаеш ли какво носиш?“ По този начин искал да им напомни за великата и страшна отговорност, която носят пред Христос – за своите души и за душите на вярващите, които са се обърнали към тях. Дори в римокатолическата традиция, която е встрани от пълнотата на благодатта на Светото Православие и не притежава неговата богооткровеност, има много свидетелства от просветени мъже и жени, посветили се на служение на Христос и хората. Достатъчно е да си припомним Дантевия „Ад“ и описанието на риданията на свещениците в него.
Затова „Да внимаваме!“ Да бъдем трезвени и бодри в светото дело на спасението, да не подценяваме нито една среща по пътя си и да не отхвърляме никоя душа. Нека се опитаме да дадем на Христос и идващите при нас “отрудени и обременени“ най-доброто от себе си и най-вече да вършим всичко с трепет и благоговение, в очакване, че всеки миг можем да застанем пред Главнокомандващия Христос. Уви всеки от нас е изпълнен с немощ, носи своя травматичен опит, белезите на старата си природа, пропуски в подготовката си, не е изряден по каноничните правила. Ние – изкушаваните и по неволя изкушаващи горките ни спътници, близки и далечни, сродници или непознати. Боже, бъди милостив към нас и по какъвто начин искаш, ни помилуй! Никой от нас, призованите да Ти служим, не е пълноценният образец, нито като пастир, нито като личност, но… на Тебе се надяваме.
Невинаги сме добър пример за околните. Особено аз, който чудесно познавам себе си, наблюдавайки се в различни житейски и духовни ситуации, под погледа на своята съвест и особено пред съвършеното огледало на Пречистия Иисус. Познавам много достойни свещеници и дано съм взел поне нещо от тях. Колкото повече служа, толкова повече виждам немощите си… Недостоен, но по милост призован…
Нито за миг да не забравяме изреченото от Него в Евангелието, за да не чуем „Идете от Мене, проклети“ (Мат. 25-41), а да бъдем утешени с облекчаващото: “Дойдете вие, благословените на Отца Ми“ (Мат. 25-34), като награда за цялото ни служение, при все недостойнство ни; но най-малкото, заради доброто ни желание да сме изпълнили всичко със старание и жива вяра в Спасителя Христос!
