Майка Мария Скобцова
На 16 януари 2004 г. Светият Синод на Константинополската патриаршия причисли към лика на светиите монахиня Мария (Скобцова), заедно с протойерей Алексей Медведков, свещеник Дмитрий Клепинин, Юрий Скобцов (син на монахиня Мария) и Иля Фондаминский. Искането за канонизацията е отправено от архиепископ Гавриил, Екзарх на Вселенската патриаршия, управляващ архиепископията на Православните руски църкви в Западна Европа.
Семейството се премества в Санкт Петербург. Там Елисавета взема участие в литературни кръгове с радикални възгледи, запознава се с много поети-символисти, с Александър Блок, и започва да пише стихове. Както мнозина прогресивни хора по онова време, тя е привлечена от лявото социално движение. Скоро обаче се разочарова от тези среди, които според нея само говорят за революция, но не вършат нищо. По-късно майка Мария разказва, че в младостта си, както повечето руски интелектуалци, е била революционер преди да започне самата Революция, която всъщност вместо да гради мечтаното светло бъдеще, носи разруха.
В средите, в които се движи Елисавета, често се обсъждат и богословски въпроси. Макар да се счита за атеистка, тя все по-силно е привлечена от образа на Христос, Който жертва Себе Си за страдащите и онеправданите. Интересът й към вярата се задълбочава и тя започва да чете Евангелието житията на светиите. Скоро стига да извода, че хората имат нужда от Христос, а не от революционни теории.
По време на Октомврийската революция живее заедно със семейството си в Анапа, град на черноморското крайбржие. Започва Гражданската война и тя е избрана от болшевиките за временно изпълняващ длъжността кмет на града. Скоро обаче Анапа е завзета от Бялата армия и Елисавета е арестувана по подозрението, че подкрепа враговете на държавата. В съда се защитава сама като казва, че не единствената й грижа е била да отстоява справедливостта и да защитава страдащите, да действа от любов към ближния. Съдията Даниел Скобцов, който по-късно става неин втори съпруг, я оправдава и така тя успява да избегне смъртта. От първия си брак има една дъщеря, а от втория се раждат две деца – Анастасия и Юрий.
Гражданската война се обръща в полза на Червената армия и семейството емигрира. След много перипетии, през 1923 г. Те се установява в Париж.
Тук животът на семейството е труден. През 1926 г. всички заболяват тежко от инфлуенца. Малката Настя не успява да преодолее болестта. И ако в младостта на Елисавета Скобцова смъртта на любимия й баща предизвиква у нея яростен протест, години по-късно, до леглото на умиращата си дъщеричка, тя получава отговор на своите мъчителни размисли. ” Колко години, винаги, аз не знаех какво е разкаяние, а сега се ужасявам от своето нищожество. До вчера говорех за покорността, мислех че имам сила да обхвана и побера в себе си всичко, а сега знам, че просто не смея да се моля и да умолявам, защото съм нищожна… До Настя чувствам как цял живот душата ми е бродила по странични улици, и сега искам да намеря истински, очистен път не в името на вярата в живота, а за да оправдая, разбера и приема смъртта. И оправдавайки и приемайки я, вечно да помня своето нищожество. Защо и как – дори не се опитвай да мислиш –няма да създадеш нищо повече от трите думи: обичайте се един друг…” Настя умира на 7 март 1926 год. Елисавета Юриевна не се отделя от постелята на детето и до нас са достигнали рисунки на умиращата Настя, датирани буквално по часове. И ако преди е преживяла много лутания и духовни търсения, сега Елисавета Юриевна подчинява всичко в живота си на една цел: да живее така, че на другите да им стане по-топло. Да живее по евангелски…
Пред нея се открива “…нов път и нов смисъл на живота – да бъда майка на всички, които се нуждаят от майчина грижа, помощ или закрила”. Усещането за това “ново, особено всеобемащо майчинство” я кара да започне мисионерска и милосърдна работа; тя пътува много, среща се с различни групи от руската емограция. Често това са духовни беседи, в които хората й разказват за себе си и изплакват мъката си.
Елисавета Скобцова се стреми да създаде някакъв нов тип общност, нещо между манастир и братство (скоро след смъртта на Настя бракът й приключва). С подкрепата на своя духовник – отец Сергий Булгаков – и на забележителния митрополит Евлогий (Георгиевский) тя пристъпва към осъществяването на идеята си. През 1932 г. Елизавета Скобцова приема монашество, като получава името Мария (на св. Мария Египетска.
Майка Мария нарича служението си просто “монашество в света”. След посещения на женски манастири в Естония и Финландия, тя още веднъж се убеждава, че нейният път е различен от традиционното монашество. Струва й се, че тези общности стоят твърде встрани от скърбите и страданието на света, а светът се нуждае от монашество, което не се изолира от неговите болки.
През септември 1932 г. успява да основе “общежитие за самотни жени”. В дома се приютяват 25 жени. До 1937 г. в приюта намират подслон около сто жени, като ежедневно се сервира обяд за около 120 души. При общежитието се устройва и храм, в който ежедневно се служи света Литургия. Помагат и доброволци, но така и не се създава монашеска общност (двете сестри, които се присъединяват към майка Мария, по-късно я напускат). Множеството трудности и изтощителен труд за поддръжката на дома понякога я довеждат до силно изтощение, чувство на самота и потиснатост Веднъж дори един човек я намира припаднала от умора в креслото й. Но тя не пада духом, тъй като нейна утеха са всички хора, за които се грижи – съсипани, отчаяни, инвалиди, алкохолици, болни. С течение на времето основава и други социални домове – общежитие за бедни семейства, общежитие за бедни мъже, както и санаториум в провинцията.
Тя не не очаква нуждаещите се хора да почукат на вратата й, а заедно с доброволците обикаля бедни райони и кафенета на града, за да ги намери сама.
Важен момент в нейната дейност е създаването на общественото сдружение ”Православно дело”, където влизат много известни руски интелектуалци като отец С. Булгаков, Н. Бердяев, Г. Федотов, К. Мочульский. Майка Мария е избрана за негов председател. С финансова помощ от Франция и чужбина сдружението успява да основе множество социални домове: общежития, домове за стари хора, училища, лагери, както и да организира болнична помощ, помощ за безработни и възрастни хора; издава книги и брошури.
Най-главната грижа на майка Мария е, при неимоверно нарастване на работата, да не се изгуби личностният подход и общностния дух. “Ние служим на личността, ето защо никой не бива да се превръща за нас просто в цифра, която да дава завършен вид на статистическите ни таблици. Смятам, че не бива да даваме и едно парче хляб без получателят му да означава нещо за нас като личност”.
На 14 юни 1940 г. Париж е окупиран от хитлеристките войски. Заедно със своите сподвижници, майка Мария подпомага бягството на съветски военнопленници, както и на евреи. Тя доброволно отказва да напусне Париж и да се спаси (някои членове на “Православно дело” са арестувани). Отказва и да се регистрира в германската полиция и да получи специална лична карта, удостоверяваща, че не е еврейка, каквато получават руските емигранти във Франция. В приюта й намират подслон много евреи, а отец Дмитрий им издава фалшиви кръщелни свидетелства, за да се спасят.
На 8 февруари 1943 г. е арестуван синът на монахиня Мария, Юрий Скобцов, който по това време е вече неин помощник. На следващия ден е арестуван отец Дмитрий, а на 10 февруари – и майка Мария. Обвинението е, че помагат на евреи да избягат от депортиране. Изпратена е в лагера Равенсбрук в Германия.
Положението й е ужасно, но тя не губи дух. Въпреки тежката работа, намира сили да утешава другите и да помага. Понякога събира жените да четат и тълкуват заедно Новия Завет или да четат повечерието. “Това време беше рай за нас”, спомня си една оцеляла лагерничка. Майка мария не вижда почти нищо без очила, но тайно бродира гоблени-икони. Няколко седмици преди смъртта си започва да бродира необичайна икона – на нея Божията майка прегръща Богомладенеца Христос, разпънат на кръста. И ако преди подарявала своите бродерии на другите жени или ги разменяла за хляб, тази икона не се съгласявала да даде никому. “Ще се върнем в Париж и там ще я подаря на някого; не тук. – казвала тя – Ако успея да я завърша, тя ще ми помогне да изляза жива от тук; ако не успея, значи ще умра.” “Тя не успя да я завърши – спомня си приятелката й Е.Новикова – защото много скоро изнемощя и лежеше неподвижно по цели дни.” Скоро е отделена в групата на затворниците, които са определени за унищожаване.
Майка Мария не доживява победата. Затворничка №19263 загива в пещите на концлагера Равенсбрук на 30 март 1945 г. – на Разпети Петък. Съюзническите войски освобождават лагера 25 април 1945 год. Една от версиите за нейната смърт, е, че е влязла в камерата на мястото на друга жена, която е трябвало да бъде изгорена този ден. Сбъдва се предвиденото през 1938 год. :
… Огонь показался у ног
и громче напев погребальный.
И мгла не мертва, не пуста,
И в ней начертанье креста-
Конец мой! Конец огнепальный!*
Майка Мария често повтаряла пред другите лагерници: “Ако оживея, ще се върна в Русия и ще се разхождам по улиците.” Може би мечтата й се сбъдва; може би именно сега майка Мария истински се връща в Русия.
*Под нозете ми се появи огън/ И погребалният напев става все по-силен./ Мъглата вече не е мъртва и празна,/ в нея виждам очертания на кръст- / моят край! Моят огнен край!
Текстът е съставен въз основа на следните публикации: Джим Форест Mother Maria: a Saint of the Open Door, www.incommunion.org), Ксения Кривошеина, Святые емигранты, www.mere-marie.com, Олга Ларкина, Мать Мария, www.cofe.ru
по молитвите на майка мария Господ да помилва нас грешните.