Свети Йоан Дамаскин
В VІІ век след Рождество Христово сарацините завладели сирийския град Дамаск, където имало много християни. Победителите се отнасяли с тях жестоко. Но по Божие провидение един християнин на име Сергий, по прозвище Мансур, бил помилван от тях; те пощадили него и семейството му, не го отвели в плен и не му отнели живота. След известно време халифът (сарацинският княз) го обикнал и му поверил важна длъжност в града.
Веднъж Сергий видял, че на градския площад се е събрал много народ. Като дошъл на площада, той разбрал, че сарацински войници при нападение в съседните страни докарали в плен християни. Едни от тях продавали като роби, а други убивали. Един от пленниците привлякъл вниманието на Сергий. Той бил черноризец (монах), родом от Италия. Ползвал се с голямо уважение между съпленниците си. Всеки от тях, когото осъждали на смърт, дохождал при него и падайки пред нозете му, препоръчвал душата си на неговите молитви. А сам монахът – както изглеждало – бил обзет от неутешима скръб. Сергий се приближил до него и като узнал името, званието и отечеството му, казал: "За какво скърбиш, човече Божий? И ти ли се боиш от предстоящата участ, когато и тъй си се отрекъл от света и си принесъл в жертва Богу всички земни радости, надявайки се на вечно блаженство?"
– Аз не плача за земни радости – отговорил черноризецът. – Отдавна съм умрял за тях; отдавна съм познал, че всичко в света е суетно и малотрайно. Но плача за това, че бездетен напускам тоя свят и не оставям след себе си наследник.
Тия думи твърде много удивили Сергий.
– Та нали си монах? – казал му той. – Как можеш да плачеш, че не оставяш наследник, когато ти си дал обет за безбрачен живот?
– Ти не разбра – отговорил черноризецът. – Аз говоря за духовен наследник. Както виждаш, аз съм беден инок, но по Божия благост от млади години се обогатих с познания и няма на кого да предам това драгоценно наследство. Аз изучих философията, богословието, науките за мислене и говорене, музикалното изкуство; на мен са известни тайните на природата. Получил от Бога толкова блага, аз нямам с кого да ги споделя. Ще се явя пред Бога като безплодно дърво, и като слугата, който заровил в земята дадения му талант… Ето за какво плача!
Като чул тия думи, Сергий помислил: "Ето съкровището, което аз отдавна търся!" И като обнадеждил черноризеца с милостта Господня, той бързо отишъл при халифа, паднал пред нозете му и убедително го молел да му предаде пленение монах. Халифът се съгласил. На учения инок било поверено възпитанието на младия Йоан и на едно друго момче – Козма, негов осиновен брат.
Черноризецът с усърдие и любов се заел с възпитанието на двете момчета и техният успех бил награда за трудовете му. Учениците били умни и внимателни. Младият Йоан особено се отличавал както със способността си към всички науки, така и със своята кротост и смирение. Когато Йоан и нареченият му брат станали пълнолетни, добрият техен учител заминал за манастира "Св. Сава", където останал до смъртта си. Йоан, пристрастил се към науките и четене на божествените книги, мислел да посвети целия си живот на научни занимания. Станало нужда обаче да пожертва своето желание за благото на другите. Баща му умрял и халифът поставил Йоан за управител на гр. Дамаск.
В това време византийски император бил Лъв Исаврянин (717-751 г.), който жестоко гонел почитателите на светите икони. Това причинило смутове и вълнения между християните. Йоан чрез писма увещавал вярващите да не се смущават от гоненията и твърдо да държат постановленията на Църквата. Тия писма, пълни с пламенна вяра и живо красноречие, силно действали на християните. Но те стигнали и до царя и възбудили в него ужасен гняв. Лъв решил да погуби Йоан. Той го наклеветил пред сарацинския халиф, като му пратил подправено писмо, в което уж Йоан му предлагал Дамаск. Халифът, като повярвал на писмото, без да поиска обяснение от Йоан, жестоко го наказал – заповядал да му отсекат дясната ръка и го лишил от длъжност. Скоро обаче невинността на Йоан била доказана чрез чудесно изцеряване на ръката му с помощта на Божията Майка. Халифът, като се разкаял, че така лесно повярвал на клеветата, върнал на Йоан своето доверие и пожелал да го направи управител на цялата област. Но Йоан отдавна вече се отегчавал от властта и богатството и желаел да се отдалечи от света, за да може в бедност и труд да служи на Господа. Той молил халифа да го освободи и той най-после се съгласил.
Йоан раздал на бедните всичкия си имот, отишъл заедно с Козма в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен, а оттам и в лаврата (манастира) "Св. Сава", намираща се недалече от Йерусалим. Като дошъл тук, той помолил игумена де го приеме в числото на иноците и да го научи на монашески живот. Името на Йоана отдавна било известно в лаврата, понеже той бил най-бележитият и учен човек на онова време. Поради това никой от монасите не се съгласявал да го вземе при себе си като прислужник. Най-после един старец, уважаван за своето простодушие и добродетелен живот, решил да стане ръководител на Йоан в монашеския живот.
Старецът смятал смирението за основа на християнската добродетел. Той се страхувал да не би високите достойнства на Йоан да възбудят в него гордост, затова искал от него пълно отречение от собствената воля. Той му определил и телесни трудове, но изисквал цялата му дейност, както телесна, така и умствена, да бъде напълно подчинена на строгия закон на послушанието. За да го възпита до такава висота на самоотвержено послушание, старецът му наложил трудни изпитания. Между другото му забранил да пише и да говори някому за науките. Йоан нелицемерно и безпрекословно се покорявал на повеленията на стареца.
Веднъж старецът пожелал да изпита смирението на Йоан и го пратил в Дамаск да продаде на пазара кошниците, които оплели манастирските братя. Йоан охотно изпълнил това поръчение. Облечен в дрипи, той се явил като смирен слуга в същия град, на който някога бил управител. Такъв подвиг не бил тежък за Йоан. Предал се на Бога от всичката си душа, той вече не се съблазнявал от земния блясък и величие и затова никакво състояние не считал унизително. Много по-трудна била оная съвършена покорност, която се искала от него. Да се откаже от насладите на умствената дейност – ето кое било за тоя човек, тъй богато надарен с умствени способности, най-висок подвиг на смирение. В тоя подвиг по-трудно му било да извърши изкушението. И ето какво се случило…
В лаврата умрял един монах, чийто брат безутешно плачел за покойника. Напразно Йоан се стараел да го утеши. Осиротелият молел Йоан за едно – да съчини за умрелия надгробен плач. Йоан отказвал, понеже се боял да престъпи заповедта на стареца. Но оня продължавал настоятелно да го моли: "Ако ме видеше болен – казал той, – нима нямаше да се постараеш да ми помогнеш? Сега аз страдам душевно. От тебе зависи да облекчиш моята скръб. Нима няма да ми помогнеш?" Дълго Йоан се колебаел между желанието да помогне на страдащия брат и задължението да се подчинява безпрекословно на волята на стареца. Най-после, трогнат от сълзите на нещастния, написал за утеха надгробни песни, които и до сега се пеят у нас на погребение: "Кая житейская сладость", "Уви мне, каковьй подвиг", "Вся суета человеческая" и други.
Желаещият брат си заминал, като благодарил на Йоана. Останал самичък в килията си, Йоан пеел за себе си съчинените песни. Старецът чул пението му и го запитал какво означава това. Йоан му разказал случилото се. Тогава старецът взел строго да го укорява за непослушание и въпреки сълзите и молбите на Йоан го изгонил от килията, като му забранил да се връща при него. Той с негодувание видял, че Йоан не издържал определеното му послушание. Сам Йоан дълбоко съзнавайки това и, изгонен от своя ръководител, ридаел пред килията на стареца, спомняйки си изгонването на Адам от рая за непослушание. Напразно той плачел и скърбял; напразно и другите монаси, които го обичали, молели стареца да му прости: старецът бил непреклонен.
Най-после, след няколко дни, старецът се смекчил и за наказание възложил на Йоан тежка епитимия – да очисти отходните места на манастира. Но никакво послушание не могло да се покаже тежко за Йоан – така дълбоко той съзнавал своята вина и така искрено се каел за нея. С най-голяма покорност той изпълнил заповяданото. Тогава старецът, като прегърнал своя дивен послушник, целувал му главата, раменете и ръцете, викайки радостно: "О, какъв страдалец в Христа родих! О, каква истинска светлина на божествено послушание!" Приет в килията на своя старец, Йоан толкова се радвал, като да бил върнат в самия рай и започнал да живее в единомислие със стареца, както по-преди.
След известно време старецът имал видение на сън. Явила му се Божията Майка и казала: "Защо си запречил извора, от който трябва да изтича сладка и изобилна вода, която търсел да пие Давид и която Христос обещал на самарянката? Дай й да тече! И тя ще напои вселената, ще покрие морето от ереси, ще ги претвори в чудна сладост, и жадуващите ще се затекат към нея. Йоан ще вземе пророческите гусли, Давидовия псалтир и ще запее нови песни на Господа Бога!"
Като се събудил, старецът веднага повикал Йоан и му казал: "Отвори устата си, чедо на Христовото послушание, и каквото Дух Светий е написал в сърцето ти, разкажи на вселената! Възляз на Синай – познанието на божествените тайни, и възхвали в гръмки песни Божията слава! Велико нещо за тебе ми каза пресветата Божия Майка. А на мене прости – прибавил смиреният старец, – загдето по моята грубост и неведение досега ти пречих!"
Оттогава Йоан взел усърдно да съчинява духовни книги и църковни песни. Той съставил песните на октоиха или осмогласника. Написал е житията на много светци, опровергал е лъжливите учения, изяснявал е истините на вярата и е съставил почти всички празнични тропари. Ние му дължим пасхалните песни, които са пълни с пламенно вдъхновение.
Той пръв от всички християнски учители изложил догмите на вярата в научен ред.
Новите гонения против почитателите на светите икони го заставили да отиде в Цариград, където смело изобличавал заблужденията на иконоборците. Св. Йоан Дамаскин починал през 790 г. в лаврата "Св. Сава" на преклонна възраст.
