Из житието на св. Паисий Величковски. Детството и младостта на светеца
Св. Паисий Величковски (1722-1794), чиято памет Църквата почита на днешния 15 ноември, е един от големите светилници на православието. Голяма е ролята му за възраждането на монашеските традиции и духовния живот в православния свят през XVIII-XIX в. и до наши дни. Той възражда след вековна забрава традициите на исихазма, умната молитва и старчеството и превежда “Добротолюбието” на църковнославянски език, запознавайки по този начин славянските народи с това класическо ръководство по православна аскеза. Очеркът за младите години на светеца е написан от протойерей Сергий Четвериков за 200-годишнината от рождението му, която се навършила през 1922 г., и е част от книгата му за св. Паисий.
Паисий Величковски е роден на 21 декември 1722 г. в украинския град Полтава в семейството на предстоятеля на полтавския катедрален храм “Успение Богородично” протойерей Йоан Величковски. В чест на св. митрополит Петър Московски, когото Църквата споменава на 21 декември, момчето било наречено Петър. На петгодишна възраст то загубило баща си, а на седем майка му го дала в училището към храма, където го учели на четмо и писмо по Часослова и Псалтира. След като се научил да чете, Петър се отдал на “ненаситно” четене на книги. По негови собствени думи, през детските си години той прочел цялата Библия, житията на светиите, поученията на св. Йоан Златоуст и св. Ефрем Сириец.
Още от най-ранна възраст се увличал от подвизите на светците и особено на пустиножителите и мечтаел да прекара подобно на тях живота си в пустинята, в усамотение, оскъдица, сред трудове и молитви, подражавайки на Христовата нищета и простота. Още по онова време се проявили основните черти на характера му: дълбока преданост на Бога, кротост, ясност, скромност, стигаща до срамежливост, и заедно с това настойчивост и непреклонност в преследването на поставената цел, постоянна самовглъбеност, молитвена съсредоточеност и умиление на духа.
Когато Петър станал на 12, починал по-големият му брат, който бил предстоятел на катедралния храм след смъртта на баща им. Тогава майката завела Петър в Киев при архиепископ Рафаил Заборовски. Тя помолила архиепископа да предаде на по-малкия й син свещеническото място на баща му и брат му. Момчето се харесало на архиепископа, той одобрил майчината молба и взел решение: “Този ще е наследникът”, като наредил да запишат Петър в киевските “Братски училища”, т.е. в подготвителното отделение на Киевската духовна академия.
През първите си години в Академията Петър учел много прилежно, но след това “копнежът по монашеството започнал да надвива усърдието към науките”. Той мечтаел да следва Христос и да се посвети на строго изпълнение на евангелските заповеди. На 14 години си установил следните правила: 1) не осъждай ближния, дори ако си го видял с очите си да върши грях, 2) не храни омраза към никого и 3) от все сърце прощавай обидите. В Академията той се сприятелил с други младежи със същите мисли и стремежи като неговите; събирайки се в някое усамотено кътче на Братския манастир, те цели нощи прекарвали в задушевни беседи за монашеството и пустиножителството и си давали взаимно обещания и клетви да не постъпват и да не живеят в богати манастири, където ще е невъзможно “да подражават на Христовата нищета” и да спасяват душите си “във всяко злострадание и теснота”. “По-добре – казвали си те – да си останем в света, отколкото, отричайки се на думи от мирските блага, да водим в манастира безгрижен и охолен живот за съблазън на миряните, за поругание на монашеския образ, за вечно осъждане на душите ни в деня на Божия съд”.
През празниците и в свободните дни Петър посещавал киевските светини – катедралата “Св. София”, Михайловския манастир, Китаевския скит и най-вече светата Киево-Печерска лавра. Там той нерядко оставал да нощува сред странниците и богомолците, или в пещерите, или в двора на лаврата край камбанарията. Когато камбаните биели за утринната служба, той заедно с целия народ влизал в “подобната на рая” велика лавърска църква, където се наслаждавал на красотата на службата и дивното пеене. Посещавайки светите пещери, той попивал с цялото си същество дълбокото им безмълвие и сякаш виждал като живи печерските угодници. В Братския манастир Петър се запознал със своя пръв духовен ръководител, йеросхимонаха Пахомий, който бил прекарал по-рано много години в пустинята. Пахомий му давал светоотечески книги и с разказите си още по-силно възбуждал у него жаждата за монашески подвиг. Увлечен от това настроение, Петър направил веднъж опит да постъпи като послушник в Китаевския скит.
Влизайки в скита, той с голяма радост и трепет видял самия игумен, който стоял пред църквата; отишъл при него и като му се поклонил до земята, помолил за благословение да остане завинаги в обителта. Игуменът го завел в килията си. Тук Петър още веднъж му се поклонил и застанал смирено до вратата. Игуменът го поканил да седне и му посочил място до себе си. Петър, който бил много срамежлив, се ужасил от това предложение, и, покланяйки се още веднъж, останал да стои. Игуменът втори и трети път го поканил да седне, но той само се покланял и не мръдвал от мястото си. Тогава игуменът казал: “Ти молиш да те приемем в нашата обител. Но аз виждам, че у теб няма и следа от монашеско смирение и послушание. Три пъти аз ти заповядвах да седнеш до мен, и ти три пъти не ме послуша, а трябваше още след първата ми дума да изпълниш моето нареждане. Как тогава, не притежавайки добродетелта на послушанието, ти се осмеляваш да ме молиш да те приема в обителта? Който не притежава добродетелта на послушанието, не е достоен за монашеския образ”.
Петър бил съкрушен от тези думи. Виждайки това, игуменът му заговорил по-меко: “Чедо мое! Знай, че аз те подложих на това изпитание, за да не забравяш до края на живота си, че началото, коренът и основата на истинското монашество е послушанието. И всички, които искат да оставят света, трябва да оставят настрана своята воля и съждение, и да се подчиняват във всичко на Бога и своя наставник. Не се смущавай от изпитанието, на което те подложих, и не изпадай в малодушие, защото ти не ме послуша не от зла воля. Затуй Бог да ти прости, чедо, и аз, грешният, ти прощавам!” След това игуменът започнал да разпитва Петър откъде е родом, кои са родителите му и не са ли неговите роднини против това да постъпи в манастир. Петър чистосърдечно му признал и разказал всичко. Тогава игуменът казал: “Чедо мое, макар и да ме молиш да те приема в нашата обител, аз от твоя разказ виждам, че не мога да направя това, защото твоята майка, научавайки за твоето местопребиваване, лесно може да дойде и със съдействието на властите да те извади оттук. Ти обаче не тъгувай, а възложи цялата си надежда на Бога. Повярвай ми, всемогъщият Бог няма да те остави и ще ти помогне да изпълниш своето желание”.
С тези думи старецът благословил Петър и го пуснал да си върви. Настъпил месец септември и занятията в Академията се възобновили. Междувременно обаче Петър губел все повече интерес към учението. Стигайки до степента “ритор”, той съвсем престанал да учи. Тогава един от неговите другари, негов земляк, отишъл при префекта на Академията – тогава това бил Силвестър Кулебяка – и му съобщил, че Величковски не прави нищо и че майка му напразно си харчи парите за него. Префектът изпратил двама ученици да доведат Петър. Когато той дошъл, между тях се състоял следният разговор.
“Защо си зарязал учението?” – попитал префектът.
“Престанах да уча по три причини – отговорил Петър смирено. – Първата от тях е, че, имайки голямото желание да стана монах и съзнавайки неизвестността на смъртния си час, аз искам да се замонаша колкото се може по-скоро…”
“Ами другите две?”
“Втората е – казал Петър, – че от външното учение не усещам никаква полза за душата си, тъй като чувам в него само имената на езически богове и мъдреци – Платон, Аристотел, Цицерон… Учейки се на мъдрост от тях, днешните хора са се заслепили докрай и са отстъпили от правия път: говорят умни речи, а отвътре са пълни с мрак и тъма, и цялата им мъдрост е само на езика им. След като не усещах полза от такова учение и се опасявах да не би и аз да се покваря от него, аз реших да го изоставя. Третата причина е следната: виждайки плодовете на това учение при духовните лица с монашески чин и забелязвайки, че те, подобно на светските велможи, пребъдват в голяма чест и слава и в пълен телесен покой, гиздят се със скъпи одежди и яздят прекрасни коне, аз се боя и треперя да не би, като завърша Академията и стана монах, да не изпадна не само в тези, но и в още по-лоши пороци. Ето, поради тези причини аз изоставих учението”.
Префектът изслушал внимателно думите на младия ритор и му отговорил доста обстойно, опитвайки се да му обясни неговото невежество. Посочил му, че и от външното учение има голяма полза, и ако той все още не го разбира, то в това няма нищо чудно, защото той едва се е докоснал до него; че и най-големите отци на църквата като светите Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст са изучавали усърдно езическите поети и мъдреци и че светската мъдрост не може да му попречи да стане истински монах, както не е попречила на онези велики отци да станат светилници на православието и истински служители Христови. Забелязвайки обаче, че думите му не правят особено впечатление на Петър, префектът се разсърдил и го заплашил с безпощадно телесно наказание.
Тогава Петър решил да избяга от Академията. Настъпило лятото – време, когато учениците излизали във ваканция и се разотивали по родните си места. Петър се завърнал при майка си в Полтава. Това било последното лято, което той прекарал в родния си град. Той твърдо решил да не се завръща в Академията и да започне страннически живот. Тежко му било да се раздели с роднините и приятелите си, с любимите родни места. Но най-тежка била предстоящата раздяла с майка му. Петър бил единственият останал жив от единайсетте ѝ деца и тя възлагала върху него цялата си безгранична любов и всичките си надежди. Той познавал нейните мисли и планове и разбирал колко тежък удар ще бъде това за нея. Искало му се някак да я подготви за това събитие. Но едва заговорил с най-голяма предпазливост с майка си за своето намерение, горката жена била обзета от голяма скръб. С горчиви сълзи го умолявала да не я изоставя. Той се стараел да я успокои и да я утеши, умолявайки я да не тъгува, а да се радва, че Господ му е внушил това намерение.
Виждайки, че думите му не носят никаква полза и че майка му изпада във все по-голяма мъка, Петър разказал всичко на своя духовен отец, който го посъветвал да не упорства в своето намерение. Тогава Петър заговорил с майка си по друг начин. Казал ѝ, че действително трябва да завърши първо Академията и чак тогава да избере по-нататъшния си път. От тези думи майка му се ободрила и започнала да се надява, че той все пак ще промени решението си. В Полтава Петър имал приятел, който се казвал Димитрий. Двамата имали еднакви мисли и планове и решили да напуснат заедно не само родния си град, но и страната си. Когато ваканцията наближавала своя край, Петър и Димитрий се наговорили да отпътуват заедно за Киев уж за да продължат учението, а в действителност за да заминат оттам в чужбина. В това време обаче Петър се разболял и не успял да отпътува заедно с Димитрий. Неговият приятел заминал сам за Киев; там той трябвало да подготви всичко за бягството им. Когато Петър оздравял, майка му, приготвяйки го за пътя, тръгнала заедно с него, за да го изпрати до Решетиловка – село на 36 версти от Полтава. В Решетиловка майката и синът пренощували, майката още малко повървяла с него по пътя и спряла. Сякаш усещайки, че нейният син я напуска завинаги и че тя вече никога няма да го види в този живот, тя горчиво заплакала и отново започнала да го моли да не я изоставя, да учи прилежно и всяко лято да се връща в Полтава при нея. Петър, съзнавайки, че се разделя завинаги с майка си, също заплакал и, падайки в нозете ѝ, я молел за родителска прошка и благословение. Тя го благословила и те се разделили. Майка му се върнала в Полтава, а Петър се отправил към Киев.
Колкото и да било мъчно на Петър за майка му, все пак в душата си той усещал дълбок мир и радост от съзнанието, че е преодолял най-яките вериги, с които го връзвал светът, и вече е свободен да се отдаде само на Бога. След завръщането си в Киев той научил, че приятелят му се е отказал от плановете им и започнал да търси начини да осъществи сам своето намерение. Неговата цел била да се отдаде на страннически живот, да отиде в някое пустинно и безмълвно място, да намери опитен духовен наставник и под негово ръководство да прекара живота си в оскъдица, труд, молитви и четене на Словото Божие. Тогава той бил само на 18 години.
В началото Петър решил да отиде в Чернигов, където по това време живеел вече споменатият йеросхимонах Пахомий, за да го помоли за съвет и наставление. Оставяйки нещата си в Киев, Петър се уговорил с един старец лодкар, който го закарал с лодката си по реките Днепър и Десна към Чернигов. Наближавал месец октомври и Петър трябвало да изтърпи много беди и лишения по пътя си. Най-после стигнал до Чернигов. Пахомий го приел с любов и го насочил към Любечкия манастир, разположен на днепърския бряг край границата с Полша. По това време в Любечкия манастир имало един много добър и опитен игумен – Никифор. Той приел добре Петър и веднага му дал “келарско” послушаниe, назначавайки го за надзорник на манастирските запаси.
В Любечкия манастир Петър изкарал около пет месеца. Там той изпитал и първите си монашески радости, и първите си изкушения. Когато получил от игумена първия си монашески подрасник от груб плат, износен и вехт, той го занесъл в килията си като най-голямо съкровище и преди да го облече, няколко пъти го целунал. За духовно ръководство игуменът дал на Петър “Лествицата” на преп. Йоан Лествичник. Тази книга толкова допаднала на Петър, че той решил да я препише за себе си, използвайки за тази цел свободното от послушания нощно време. Тъй като нямал свещ, той си правел борини и работел на светлината им. Димът от борината изпълвал килията и го задушавал. Тогава Петър отварял за известно време прозореца, проветрявал килията си и отново се залавял за работа. По време на престоя си в Любечкия манастир той преписал по-голямата част от книгата.
Понякога игуменът възлагал на Петър да чете по време на братската трапеза. Когато се случвало някое особено трогателно житие и Петър го четял така, както бил научен в Академията, мнозина монаси изпадали в умиление, плачели и преставали да ядат. А някои дори ставали от масата, заобикаляли Петър и го слушали със сълзи на очи.
Добре му било на Петър в Любеч. Но ето че дошло едно изкушение и той изгубил душевния си мир. Монасите забелязали неговата младост и доброта. И започнали едва ли не всички – не само обикновените монаси, но и йеродяконите и йеромонасите – да идват при него и да му искат по нещо: един искал брашно, друг – масло и т. н. Виждайки, как те се “смиряват” пред него, срамежливият Петър не смеел да ги погледне в очите и, заглушавайки гласа на съвестта си, не се осмелявал да им откаже. Започнали да идват и готвачите; използвайки неговата слабост, те го придумвали да отпусне двойна порция за трапезата, уверявайки го, че от това трапезата ще е по-добра. Всички братя били много доволни и хвалели Петър, а той се измъчвал от това, че раздава манастирските запаси без знанието и благословението на игумена. Как е щяло да свърши всичко това, не се знае, но станало така, че по едно време добрият игумен Никифор бил преместен в друг манастир, а на негово място бил назначен “ученият мъж” Герман Загоровски, който започнал да управлява обителта “властнически”. След като опознали характера на новия игумен, братята изпаднали в страх и взели да се разбягват от манастира. Един ден настъпил ред и на Петър. Заради някакъв дребен пропуск той бил собственоръчно пребит от игумена и толкова се уплашил от него, че решил да последва общия пример и да напусне обителта.
По време на шестата седмица от Великия пост той се наговорил с още един послушник. Двамата минали през нощта заледения Днепър, промушили се през полската стража и започнали да се скитат из западна, тогава полска, Украйна, насочвайки се на юг.
И в това ново негово странстване Петър трябвало да изпита много опасности и огорчения. По това време положението на православните християни в полска Украйна било тежко. Преследвали ги униатите и полските помешчици. Надигали се бунтове. Навсякъде ходели полски патрули, за да усмиряват и ловят бунтовниците. Когато Петър и неговите спътници се придвижили вече доста на юг, те стигнали до едно село. Там те попитали псалта от селската църква как да отидат в Молдова. Псалтът обаче им отговорил: “Не ви съветвам да ходите сега там. Сега по всичките пътища обикалят войници и ако им паднете в ръцете, ще бъде много лошо за вас. Те мразят православните християни. Наскоро в нашето село имаше такъв случай. Моят предшественик, страхувайки се от враговете на православната вяра, четеше по време на Литургия Символа на вярата така, че вмъкваше в осмия член вместо униатското “и Сина” думата “истинна”, и по този начин прикриваше за известно време това, че чете Символа по православному. По едно време обаче униатите докладваха все пак на местния помешчик, че той чете Символа не както трябва. Помешчикът взе войници със себе си и влезе в църквата по време на Литургия. Когато псалтът излезе по средата на църквата, за да прочете Символа на вярата, помешчикът застана до него и се вслушваше във всяка негова дума. Псалтът разбра какво е намерението на помешчика и започна да чете Символа особено бавно, високо и тържествено, а когато стигна до осмия член, се изпълни с благодатта на Духа и още по-високо и отчетливо провъзгласи: “И в Духа Свeтаго, Господа, Животворящаго, иже от Отца изходящаго…”, изпускайки думата “истинна”, коeто по-рано добавяше от малодушие. Чувайки това, помешчикът изпадна в ярост и, без да му позволи да довърши четенето, се нахвърли върху него като див звяр, хвана го за косата и го хвърли на пода; започна да го тъпче с крака, а след това заповяда на войниците да го изкарат от църквата и да го бият с тояги. Майката на псалта изтича при сина си и, плачейки, го убеждаваше да не пада духом, но да даде, ако трябва, и живота си за православната вяра. След дълги и тежки побоища доблестният мъченик за вярата предаде душата си в Божиите ръце…”
Като чули този разказ, Петър и неговите спътници се уплашили и не посмели да продължат своето пътешествие. Те се обърнали на изток, към манастирите, разположени на брега на Днепър. По пътя Петър срещнал един отшелник и му се сторило, че е намерил най-после жадувания от него духовен наставник. Отшелникът живеел на един остров. Името му било Исихий. Той много обичал да чете и да преписва книгите на светите отци. Веднъж, научавайки, че в един отдалечен манастир на Черниговската епархия има книга, която той още не бил прочел, той отишъл там пеш, измолил я с голяма мъка от игумена, донесъл я на своя остров, преписал я и занесъл книгата обратно. Като видял праведния живот на тази старец, Петър го замолил да му позволи да живее заедно с него на неговия остров. Но Исихий не се съгласил да го вземе при себе си. “Чедо мое – казвал той – аз съм човек грешен и недостоен. Не съм способен да насоча в Божия път и собствената си клета душа, а камо ли да се осмеля да те взема и теб? Моля те, не искай от мен това”. Напразно Петър в течение на три дни не се отдалечавал нито на крачка от стареца и, плачейки така, че цялото му лице подпухнало, умолявал Исихий да не го отблъсква; старецът останал непреклонен. Той отпратил Петър с любов, предсказвайки му, че, когато настъпи време за това, той ще намери на друго място своя път към спасението.
След като се сбогувал със стареца, Петър отишъл в Медведовския манастир и бил приет там радушно от игумена. Месец след това той бил постриган в първа монашеска степен – расофор – и получил монашеското име Платон. Игуменът дал на Платон и старец за духовен ръководител. Но когато Платон помолил стареца да му определи килийно правило, старецът казал: “Ти, приятелю, си учен човек, и затова аз не ти определям правило, ами както Бог те вразуми, така и дръж правилото в своята килия”. Пишейки за това в спомените си, Паисий тъжно заключава: “Тъй си и останах, като изгубена овца, без пастир и наставник, и целия си следващ живот прекарах в самочиние и самоволие. И нийде не можах да поживея в послушание на някой отец, въпреки че, както виждам, устройството на душата ми на младини е било твърде подходящо за послушание”.
В Медведовския манастир Платон живял около половин година. Манастирът бил затворен от униатите и църквата била запечатана. Богослужението се прекратило, монасите се разпръснали. Не знаейки какво да прави, Платон се присъединил към двама послушници, които отивали в Киево-Печерската лавра, и след много трудности се завърнал заедно с тях в Киев. По този начин, след като обиколил цяла източна и западна Украйна в търсене на безмълвие и духовно ръководство и не намерил нито едното, нито другото, Платон се завърнал там, откъдето потеглил. Вместо бедния живот в пустинята, за който жадувала душата му, той се оказал в голямата, богата и шумна Киевска лавра.
По това време в Киевската лавра имало немалко подвижници с праведен живот, за които св. Паисий подробно разказва в спомените си. В лаврата обикнали Платон, дали му послушание в гравьорската работилница, а по време на празниците той трябвало да пее на десния клирос и да чете акатисти и канони за богомолците. В лаврата Платон срещнал свои роднини от Полтава, които били дошли в Киев на поклонение, и научил от тях за съдбата на майка си. След заминаването на Петър от Полтава майката, не получавайки дълго време писма от него, се тревожела много и често плачела. Когато пък получила известие, че той е избягал от Академията, тя в най-суровите зимни студове отишла в Киев да го търси. Обиколила всички киевски манастири и скитове, но никъде не открила следа от него. Уморена, разбита и измъчена, тя се завърнала вкъщи. Цели дни и нощи прекарвала в мъка и сълзи и най-накрая в отчаянието си решила да умори сама себе си с глад. Никой не можел да я накара да изяде дори малко парченце хляб. Накрая стигнала до пълно изтощение и вече не можела да вдигне от постелята. В това време имала видение. Видяла се заобиколена от зли демони, които се готвели да завладеят душата ѝ. Ужасена, тя поискала да ѝ дадат акатиста на Божията майка и започнала да го чете. Вдигайки с молитва очи към небето, тя видяла над себе си ангел, който ѝ рекъл: “Безумна жено, какво правиш! Заради безразсъдната си любов към сина си ти обърна гръб на твоя Създател и реши да се самоубиеш и навеки да погубиш душата си. Знай, че твоят син не без воля Божия е избрал монашеския живот. И ти не скърби за това, но се покори на волята Божия и сама се отречи от света и иди в манастир!” Чувайки тези думи, болната радостно възкликнала: “Щом е такава волята Божия, аз вече никога няма да скърбя за сина си”. От този момент тя се успокоила, дошла на себе си, започнала да се храни и най-после съвсем оздравяла. След това тя постъпила в Полтавския женски манастир, където живяла мирно и спокойно до смъртта си.
След като претърпял несполука в търсенето си на безмълвие и духовно ръководство, Платон взел постепенно да свиква с живота в лаврата. В спомените си той пише, че никога не би помислил да я напусне, ако не била една неочаквана среща с един негов другар от училище, с когото някога прекарвали в беседи по цели нощи и си давали обещания да не се заселват в богати и шумни манастири. Този другар напомнил на Платон техните клетви и го придумал да започнат ново странстване.
С най-голяма предпазливост, под ръководството на опитен водач бегълците се насочили към полската граница. Но водачът се оказал предател. Той предупредил за бягството им майката на приятеля на Платон и тя с помощта на свои роднини задържала сина си на границата, предоставяйки на Платон да продължи пътя си сам. По време на Великия пост през 1743 г. Платон стигнал до Мотронинския манастир. Там по това време живеел един молдовски старец, йеросхимонах Михаил, който много обикнал Платон, често беседвал с него, давал му книги да чете и най-сетне след Великден го изпратил заедно с други свои ученици в Молдова, където смятал и сам да отиде в скоро време. Със страх вървели пътниците през полска Украйна, опасявайки се да не срещнат военни патрули. Всичко обаче минало благополучно. Стигайки река Днестър, те преплавали с лодка реката и стъпили на молдовска земя.
По онова време Молдова била едно цветущо кътче на православния свят. В Русия след прозападните реформи на Петър Велики манастирите се намирали в потиснато, неблагоприятно положение. В Полша и Украйна православните християни били жестоко преследвани. В Османската империя положението на православната рая не било много по-добро. Напротив, Влашко и Молдова, управлявани от благочестиви воеводи, били във всяко едно отношение мирна и благоприятна страна за спокойното съществуване и процъфтяване на православните обители. Манастирите съществували тук от дълбока древност. В летописите постоянно се споменава за построяване на нови обители от воеводите, болярите и други заможни хора. При това ктиторите изисквали от манастирите активна религиозно-нравствена и просветна дейност. Тъй, един от воеводите, завършвайки строежа на нов манастир, под страх от анатема постановил, че отсега нататък част от манастирските доходи ще отива завинаги за бедните, болните и робите, а също и като зестра на бедните девойки. В манастирите се пазели най-ценните библиотеки в страната, съдържащи множество ръкописи, в това число и славянски. За попълването на тези библиотеки съществувал един любопитен обичай: духовниците налагали на каещите се като епитимия да препишат собственоръчно някоя книга за манастирската библиотека. Сред монасите имало немалко образовани хора и в манастирските документи неведнъж се срещат имена на монаси с титлата “учител” или “ритор”. Към обителите съществували не само начални, но и висши училища, в които се преподавали поезия, математика, богословие, гръцки, църковнославянски и влашко-молдовски език. Влашко-молдовските манастири поддържали тясна връзка с православния Изток и с Русия.
Първото пребиваване на Платон, бъдещия Паисий, в Молдова продължило около три години. Тези години могат да се смятат за най-щастливото време на послушническия му живот. В Молдова той намерил и толкова жадуваното от него пустинно безмълвие, и опитни наставници в духовния живот. Молдовските манастири били пълни с праведни и мъдри иноци. Обикаляйки различни обители, Платон разпитвал за старците, слушал техните поучения и се учел от тях. В скита Долгоуцъ Платон се запознал със стареца Доситей, който живеел извън скита в усамотена килия. Старецът си имал малка градинка, която давала прехрана и на него, и на живеещия заедно с него брат. Сърдечният и благоговеен старец учел Платон да се придържа здраво към заповедите Христови и да не отстъпва в нищо от правилата и учението на Църквата.
В скита Тръйстени, където всъщност го бил изпратил йеромонах Михаил, той намерил дванайсет братя, живеещи заедно в общежитие, и около петнайсет, които живеели усамотено извън скита, всеки в собствена килия. Всички те се прехранвали с труда на своите ръце и си шиели дрехите сами. Тук Платон чул за пръв път църковни служби, отслужвани строго по светогорски чин “с голямо благоговение и страх Божи”. В този скит Платон се натъкнал на свой земляк от Полтава, схимонаха Протерий, голям любител на птиците. Той ги научил да се събират пред неговата килия. Когато отварял прозореца, птиците влитали в килията и кълвали зрънцата, които той приготвял за тях. Когато Протерий отивал на църква, птиците летели след него, а някои кацали върху главата и раменете му и звънко чуруликали. Когато влизал през църковните двери, птиците кацали върху покрива на храма и го чакали да излезе. Щом се появявал, те отново го заобикаляли и го изпращали до килията му.
В спомените си Паисий разказва, че в този скит той се научил за пръв път да готви и да пече хляб. Когато дошъл в Тръйстени, братята били заети със строеж на килии, като игуменът на скита работел наравно с другите в гората. Платон като слаботелесен не бил ангажиран с тази работа; дали му послушание в магерницата. По едно време той забелязал, че всеки от братята подред получава поръчение да сготви обяд и да опече хляб, и го било много страх, че ще настъпи и неговият ред. Веднъж, когато братята трябвало да отидат за няколко дни в гората на работа, игуменът повикал Платон и му наредил да сготви през тези дни храна за братята. Платон се ужасил и казал на игумена, че никога през живота си не е готвил и не умее да готви. Тогава игуменът му изпратил брат, който трябвало да му обясни какво да прави. От неопитност и голямо вълнение Платон объркал всички наставления на брата. Когато гозбата започнала да ври, той поискал да я свали от огъня, но в неловкостта си съборил гърнето, изгорил си ръцете и излял на пода всичко, което имало вътре. С много въздишки и сълзи той нарязал нови зеленчуци, сложил гърнето на огъня и се заел отново да вари гозбата. През това време от гората дошли братята и, виждайки, че обедът не е готов, се огорчили много и сами доварили обяда. Това се повтаряло не един път.
Когато игуменът забелязал, че Платон се е понаучил малко на готварско изкуство, той решил да го научи и да пече хляб. Веднъж, когато братята отишли отново в гората, за да секат дърва, игуменът повикал един брат и му наредил да покаже на Платон как се пече хляб. Братът обяснил подробно всичко на Платон, налял вода в казана, показал му нощвите с пресятото брашно и гърнето с маята, и казал: “Когато водата се стопли, излей я в брашното, сложи мая и омеси тесто”. Платон се заел да прави каквото му казали. Когато обаче започнал да меси, забелязал, че водата е малко, а брашното – много. Не разбирайки, че трябва да долее още вода, Платон се мъчел да замеси цялото брашно и тестото станало толкова твърдо, че дори не можело да се пъхне пръст в него, а при това в нощвите имало още брашно. Тогава Платон започнал да реже с нож тестото на части, да ги посипва с брашно и успял най-после да използва цялото брашно от нощвите. След като направил това, той сложил нощвите с тестото върху пещта, за да втасва. Вече минавало пладне. От гората дошъл един брат да попита готов ли е хлябът. Платон с въздишка му казал, че тестото още не е втасало. Като разбрал какви ги е вършил Платон, братът се засмял: “Ах ти, глупчо! Щом си видял, че водата не стига, трябвало е да долееш още вода или да отсипеш част от брашното, а след това да месиш. Ами мая сложи ли?” Като чул този въпрос, Платон пламнал от срам и ужас; за маята той бил забравил изобщо! Братът казал: “Спокойно, не се притеснявай; ще оправим тази работа”. След това той стоплил още вода, излял я в тестото и, слагайки мая, доомесил тестото. Обяснил на Платон какво трябва да прави по-нататък и се върнал в гората. След известно време Платон решил, че тестото е втасало достатъчно и напъхал хлябовете в пещта, която вече била толкова нажежена, че пускала искри. Хлябовете веднага изгорели и се овъглили отгоре и отдолу. Вадейки овъглените хлябове от пещта, Платон започнал да чака със страх връщането на братята. Когато най-после братята дошли, той паднал със сълзи на очи в краката им и ги молел за прошка. Игуменът и братята не го укорили. Взели един хляб и го разрязали, но той се оказал съвсем негоден за ядене. Тогава те си сварили качамак и обядвали с него. Оттогава вече не карали Платон да пече хляб. Разказвайки в спомените си за тези свои несполуки, светецът добавя: “Всичко това го разказах с една цел – идващите в нашето общежитие да не униват, виждайки своята неопитност в някоя работа, и да помнят, че с Божия помощ и повече усърдие ще могат да успеят във всяко нещо”.
Междувременно от Мотронинския манастир в Тръйстени дошъл йеросхимонах Михаил и с него, за голямо учудване и радост на Платон, същият онзи негов другар, който го убедил навремето да избягат от Kиево-Печерската лавра. Оказало се, че той успял да приспи бдителността на майка си; с лодка отплавал от Киев надолу по Днепър, а оттам стигнал до Мотронинския манастир.
Идването на стареца Михаил в скита било прието от монасите с голяма радост. Всички много обичали този старец, който бил общият им духовен наставник. С неговото пристигане животът в скита се съживил. Старецът имал обичай всяка неделя и всеки празник след братската трапеза да събира братята край църквата на тревата под дърветата и да беседва с тях. Всеки можел да се обръща към него с въпроси и той отговарял на всички. Говорел с голямо въодушевление, нерядко със сълзи на очи. Особенно обичал да убеждава братята да не се поддават на духа на времето, да не водят “безстрашен” живот, а да пазят свято закона Христов и заветите на древните отци на Църквата.
По времето, докато Михаил пребивавал в Тръйстени, на гости му дошъл старецът Онуфрий от далечния планински скит Кярнул. Той много разказвал на братята за живота си в планинската пустош. Разказите му събудили у Платон силното желание да види неговия скит и с разрешението на стареца Михаил той и още неколцина братя се отправили заедно с Онуфрий в Кярнул. Вървели през гъсти гори, високи планини и дълбоки долове, и на третия ден стигнали там. Онуфрий живеел в усамотена килия в планината на около един час път от скита. Платон и неговите спътници били настанени в скита, откъдето ходели всеки ден при стареца. Килията му стояла нависоко и от нея се откривала чудесна гледка към околните планини и гори. Малко по-надолу имало извор с бистра, чиста вода и той се спускал по специално направени стъпала към него. Старецът прекарвал времето си в молитва, четене, псалмопение и ръкоделие – той правел отлични дървени лъжици, чашки, чинии и кутийки от лико. Платон и неговите спътници слушали жадно разказите му за неговия отшелнически живот сред недостъпните планини и дълбоките клисури, където той през летните месеци трябвало да се запасява с храна за цялата зима, защото в течение на осемте зимни месеца, когато пътищата ставали непроходими, той изобщо не виждал човешко лице. Старецът им разказвал и за “страстите душевни и телесни, за страшната и неотклонна мисловна бран с бесовете, за невъобразимите им козни и хитрувания…” Ако, казвал им той, човеколюбецът Христос не защитаваше хората си, то не би се спасил нито един от тях. “Но който пада в нозете на Христа с вяра и любов, със смирение и сълзи, скоро получава неизречени утешения, мир и радост в Господа и пламенна любов към Него”. Слушайки думите на стареца, Платон все повече се разпалвал с любов към Бога и желание да пустиножителство. Под влияние на това все по-засилващо се чувство той отивал навътре в гората, падал на земята, биел се в гърдите и молел Бога за помощ, повтаряйки своите обети. В килията си той се занимавал непрестанно с молитва, четене на Словото Божие и отеческите писания, всекидневно изпитвал внимателно своята съвест, скърбял за греховете си и така положил началото на своето поправяне и духовен възход.
Изглеждало, че животът на Платон най-после се е оформил според желанията му – той живеел сред дълбоко пустинно безмълвие, имал си опитен духовен ръководител и предан, близък приятел. Но “пътищата Божии не са човешки пътища и мислите Божии не са човешки мисли”. Платон трябвало да преживее още един подготовителен период в своя живот, да бъде за известно време оставен на самия себе си и в тази самота да узрее окончателно за голямата си мисия, превръщайки се от срамежлив, плах юноша в самостоятелен, твърд и мъдър ръководител на живота и съвестта на мнозина. За тази нова промяна в живота му съдействало следното обстоятелство.
До Платон започнали да стигат тревожни слухове, че старците, въпреки младостта му, са намислили да го ръкоположат за свещеник. Един строг ревнител на църковните правила, старецът Доситей от скита Долгоуцъ пръв чул за това. Той дошъл в скита, където живеел Платон и като го повикал при себе си, казал: “Ако искаш да получиш от мен добър съвет, позволи ми да ти кажа няколко думи”. Платон отговорил, че ще приеме думите на стареца като внушени от самия Бог. Тогава старецът му казал: “Искам да споделя с теб, че нашият общ духовен наставник, който скоро трябва да дойде тук, старецът схимонах Василий, имаше навремето ученик на име Паисий. Той порасна от малък край стареца и старецът много го обичаше. Паисий превъзхождаше всички и по ум, и по живот. С оглед на недостига на свещеници, който изпитваме, старецът го убеди против волята му да приеме свещенство преди установената от църковните правила възраст. Преди три години Паисий почина. Старецът не престава да тъгува за него, отчасти защото е изгубил любим ученик, отчасти защото се е лишил от свещеник. Когато той дойде тук и те види, той несъмнено ще поиска да те вземе в скита си и ще те разпитва чрез твоя духовник дали при теб има някакво препятствие за приемането на свещенство. И ако се окаже, че няма такова препятствие, той ще те придумва да идеш да живееш при него; и ако направиш това, ще те склонява да приемеш свещенство. И ако го послушаш и станеш свещеник преди установената от църковните правила възраст, то после цял живот няма да намериш душевен покой, защото ще се окажеш нарушител на църковната заповед, установена от светите апостоли и светите събори”.
Като изслушал стареца, Платон му благодарил за предупреждението и отговорил, че поради своето недостойнство той възнамерява през целия си живот да не приема свещенство. Това се харесало на стареца и той казал с радост: “Бог да ти помогне, брате”.
Предупреждението на стареца Доситей не било напразно. Скоро наистина в скита дошъл особено уважаваният старец схимонах Василий, духовен наставник на стареца Михаил. Схимонах Василий забелязал Платон и поръчал на игумена да разбере има ли при Платон някакви препятствия за приемането на свещенство и когато научил, че такива няма, помолил игумена да склони Платон да отиде да живее при него в Поляномерулския скит. Игуменът започнал да убеждава Платон, но онзи, помнейки предупреждението на стареца Доситей, решително отказал. Тогава старецът Василий, досещайки се за причината на отказа, наредил на игумена да предаде на Платон, че той в никакъв случай няма да го принуждава да приеме свещенство преди установената възраст. На това Платон отговорил, че е решил и след навършването на установената възраст да не приема този толкова страшен и отговорен сан. Чувайки този отговор, старец Василий не настоявал повече върху своето предложение. “Това е причината – отбелязва в спомените си св. Паисий, – поради която не ми се удаде възможността да поживея заедно със стареца Василий в неговия скит, въпреки че аз много желаех това”.
Този случай имал решаващо значение за Платон. Той видял, че старците имат намерение да го направят свещеник и това страшно го смутило, разтревожило и изплашило, тъй като щяло да наруши целия набелязан от него замисъл за своя живот. Съзнавайки дълбоко своето недостойнство, стремейки се винаги към скромен и незабележим живот, желаейки винаги да бъде ученик, а не наставник, Платон смятал, че свещеническото служение е непосилен подвиг за него и че то ще му попречи да осъществи мечтания от детинство жизнен път. Това го накарало да се замисли дълбоко. Продължавайки външно предишния си начин на живот, слушайки беседите и наставленията на старците, носейки своето послушание, той дълбоко в душата си вече набелязал и обмислял нова крачка в своя живот. Той решил да остави молдовските скитове и да отиде в Света Гора, за да намери там най-дълбоко и нерушимо безмълвие…
Сп. “Путь” № 1, септември 1925 г.
Превод: Андрей Романов
