Той избра кръста

Историята

През нощта на 13 срещу 14 февруари 1996 г. редник Евгений Радионов, заедно с още трима души от неговия полк, всички неопитни войници, носят караулна служба в незащитен открит пост. Със заповед им е било забранено да употребяват оръжие първи; можело е да се стреля на месо само след предупредителен изстрел във въздуха – и всичко това в условията на чеченската пустош.

Взимат ги в плен близо до селцето Галашка на чечено-ингушетската граница. Женя и още трима войници, едва на половин година служба и дошли преди месец на тази застава, са изпратени на караул. Към поста им се приближава автомобил с отличителните знаци на „Бърза помощ“ и граничарите излизат, за да го проверят. Оказва се, че автомобилът пренася оръжие. От „линейката“ изскачат десетина въоръжени до зъби възрастни мъже – опитни главорези с дългогодишен боен стаж, които се нахвърлят върху голобрадите, почти беззащитни момчета. Силите са неравни. Бандитите залавят войниците и ги натикват в колата. „Линейката“ преминава безпрепятствено през три руски блок-поста.

Така започва мъченическият път на четирима руски младежи, които са само част от стотиците момчета, отвлечени и измъчвани от чеченските бунтовници. Следва тримесечен плен, по време на който на четиримата предлагат да приемат исляма. Евгений бил единственият, който носел кръстче на врата, което никога не свалял. Това кръстче предизвиква особна ярост у бандитите; те го карат да свали кръстчето, тоест, съзнателно да се отрече от Христа. Заради безусловния отказ да свали кръста, Евгений е предаден на мъчителна смърт. На 23 май, на рождения си ден, той е обезглавен.

В края на 90-те години на миналия век няколко чеченски журналисти снимат филм за войната. Във филма са използвани видеокадри, взети от чеченските бойци, на които са показани екзекуциите на руски пленници. В тези сатанински кадри се показва как разстрелват две вързани момчета, а след това режат на живо главата на трети с трион. Именно такава е била екзекуцията и на Евгений Родионов. Заедно с него, заради отказа им да приемат исляма, са убити войниците Игор, Андрей и Александър. Но именно Евгений е подхвърлен на най-страшни мъчения и е умъртвен с особена жестокост – защото отказва да свали кръстчето си, получено при кръщението.

Две седмици телата им остават непогребани в майския пек. След това майката на Евгений, преминавайки през всички кръгове на ада и плащайки огромни суми на чеченските полеви командири, намира гроба им. На 23 октомври 1996 г. телата на четиримата са ексхумирани. За още пари чеченците връщат на майката и главата на Евгений на 6 ноември, празника на иконата на Божията Майка „Радост на всички скърбящи“.

Майката

В селцето Курилово в Подмосковието, където живее майката на Женя, идва телеграма. Любов Василиевна не може да повярва на очите си: в телеграмата се казва, че синът й е „напуснал частта си“. Тя взима бързо решение и заминава на място, за да изясни случая. И случаят се изяснява – Евгений не е никакъв дезертьор и не е престъпил воинската си клетва. Женя е в плен и всяка минута престой при бандитите е смъртно опасна за сина й. И още една проста и чудовищна истина разбира тук майката на войника – че никой няма да спаси сина й; никой няма да го изведе от плен, освен самата тя.

Л.В.: Получих телеграмата на 16 февруари 1996 г. Тази телеграма завинаги ме отдели с черна бразда от онзи светъл, може би нелек, но нормален живот, който имах със сина си дотогава. Беше страшно, че са могли да си помислят, че синът ми е дезертьор. Аз заминах, а в дома ми, в мазето започнаха да идват на проверка милиционери – търсеха „дезертьора“… Когато пристигнах в неговата войскова част, започнаха да ми се извиняват; казаха, че в суматохата не разбрали веднага… Макар че всичко беше толкова очевидно – снегът още не беше засипал петната кръв около заставата; виждаха се следи от борбата.

Любов Василиевна тръгва по собствен кръстен път. Десет месеца тя върви по него, търсейки сина си. Казват й, че са видели Евгений в отдалечен високопланински аул (селце) и майката тръгва натам. Оттам я насочват към съвсем друго място и, без се бави, майката тръгва към новия адрес. Десет месеца преходи от отчаяние към надежда, ту попадайки на следите на сина си, ту губейки ги. Помни лицата и разказите на всичките 67 разпитани от нея войници, които са били освободени от плен. Задава им един и същи въпрос: не са ли срещали сина й. Както става ясно по-късно, през цялото това време Женя се намира в Бамут.

Л.В.: Гледах на картата тази мъничка, едва различима Чечня, и си мислех: „Цялата ще я преровя, с голи ръце ще я претърся и ще намеря сина си. Жив, осакатен, мъртъв – всякак…

Майката просто не допускала мисълта, че синът й може да е загинал. И надеждата, че ще го види отново и ще го прегърне, никога не я оставя. Тя запомня всеки хълм, всеки аул в дългия си път на митарства и скърби. Обхожда около 70 населени места; в паметта й завинаги остават имената им – Итум-Кала, Мескер-Юрт, Автури, Курчала, Шата… Пребивали я с приклади, пращали я в минни полета, където уж се намирал гробът на сина й, стреляли зад гърба й. Какво са искали от нея нейните мъчители? Проверявали са навярно твърдостта на тази дребничка и смела рускиня. Веднъж тя пита един от бандитите: „Сега ли ще ме убиеш, или ще ме настигнеш на пътя и ще ме застреляш там?“. „Не“, отговаря той, „поразяваш ме, че не се боиш от мен и те уважам заради това“.

Тя помни лицата на всички, които среща на този сякаш безкраен път в кръговете на земния ад – отзивчиви добри хора, опитващи се да й помогнат, и онези не-хора, които с думи и постъпки доубивали измъчената от страдания майка. Любов Василиевна все пак се опитва да разбере чеченските бойци – в родната им страна се води война, а войната идва със своите зверски закони. Но как да забрави и да прости думите на „правозащитника“ С. Ковальов, към когото се обръща за помощ в отчаянието си? „Защо си дошла тук?“, просъскал Ковальов в лицето й, „Та ти си отгледала убиец“. „Защитникът на човешките права“ стоял в обкръжението на чеченски жени, току-що излезли от артилерийски обстрел. Думите му били предназначени най-вече за тях – искал да разпали омразата им към нещастната рускиня. Как да преглътне думите на депутата от Руската Дума С. Юшенков, който през ноември 1996 г. държи реч пред майки, отчаяни от търсенето на синовете си? В речта си той предлага неидентифицираните трупове на руски воини от три хладилни вагона да бъдат закопани в общи гробове и мястото да бъде обозначено с колчета. Не с паметник, не с православен кръст, а именно с колчета – „от съображения за санитарна безопасност, за да не избухне епидемия“ – така обяснил предложението си депутатът…

Един-единствен висш военен, генерал Лев Рохлин, проявява истинско човешко отношение към нея. Той не можел да й помогне с нищо, но прави единственото, което е длъжен да направи нормалният човек в такава ситуация: взима ръката й в своята и простичко, без никакъв патос, казва: „Прости, майко“. И това искрено „прости“ на честния в своето безсилие генерал Любов Василиевна запазва в паметта си.

Жената раздава около 70 фотографии на сина си на чеченци – само с тяхното посредничество било възможно да попадне на следите на Евгений. Тогава още не знае, че се намира само на 7 км от него. Да е знаела, щяла е да се втурне натам, за да го спаси, да го изтръгне от ръцете на мъчителите. Женя е екзекутиран на 23 май, на рождения си ден. Майката научава за това едва през септември, в аула Гелгиден, където чеченците си организират конни надбягвания, любимото им развлечение. Любов Василиевна отива в този аул, защото там е можело да намери посредници от всички съседни аули; не искала да пропусне възможността да научи нещо за изчезналия си син. В тълпата я намира възрастен чеченец и й подава сгъната на две фотография на Женя. „Синът ти е загинал, търси го в Бамут“, съобщава й той. По-късно идва втори, трети… Осем пъти в този ден тя чува страшната вест, осем фотографии се връщат в ръцете й в края на празника, на който чеченските бойци се веселят след бойните си подвизи.

Едва тогава тя разбира, че синът й вече не е между живите. Връща се в Ханкала през нощта, в пълен мрак, и вече не плаче, а само се моли: „Нека някой стреля в мен. Ще падна и вече няма да боли…“ В този ден от нея си тръгва надеждата.

Четири месеца след смъртта на Женя майка му се среща с един от убийците му, Руслан Хойхороев. Разпитва го упорито; надява се да узнае подробности за последните минути на сина си. Бандитът лъже, измисля разни истории – че Женя загинал при бомбадировка, че бил застрелян при опит за бягство… Но накрая не издържа на въпросите на слабичката жена с почерняло лице и изсъхнали очи – и разказва истината. На руския войник, на нейния син, бил предложен избор: да загине или да смени вярата си. Той избрал първото. И кръстчето, което носил на гърдите си, не пожелал да снеме за нищо на света, независимо от всички мъчения.

Л.В.: Три и половина месеца плен, унижения, издевателства и побоища, които синът ми и неговите другари е можело да прекратят всеки момент. Трябвало е само да се предадат, да приемат техните условия. Момчетата са имали избор – само вдигаш ръце, извикваш „Аллах акбар!“, взимаш оръжието и започваш да стреляш в своите – в онези, с които до вчера си служил, с които си ял каша. Оставаш жив, никой няма и с пръст да те пипне; напротив – ще те наричат „брат“ и ще те хранят добре – само това и нищо друго не е било нужно!

Тя знае цената на предателството. Наслушала се е на истории за войници, които се съгласявали на жестоките искания на чеченските бойци и се присъединявали към тях. За такива нямало път назад – предателите били принуждавани да измъчват своите бивши другари и да ги разстрелват собственоръчно. Любов Василиевна познавала майки на такива момчета, изменили на клетвата си – майки, изсъхнали и почернели от мъка. „По-добре да не бях го раждала“, казвала една от тях.

Палачът отказва да посочи мястото на погребението и поставя ту едно, ту друго условие. И дори за мъртвото, убито от него момче, иска от майката пари. Чеченците имат свой ценоразпис – за живи и за мъртви, за войници и за офицери. Размерът на откупа се изчислява на хиляди долари. По това време отвличането на хора в Чечня е доходоносен бизнес. В това грозно занимание участват не само бандитите, но и т.нар. посредници, които като шофьори на таксита се събират по площадите и за пари предлагат своите услуги на търсещите своите изчезнали близки.

След няколко дни майката се среща с поредния посредник. Той сам я намира, за да предложи да й покаже мястото, където е заровено тялото на Женя. Чеченецът иска половината на сумата, поискана от убиеца Хойхороев.

Три дни Любов Василиевна прекарва като заложница при Шерван, брат на небезизвестния Шамил Бесаев, опитвайки се да измоли разрешение да прибере тялото на сина си. След гаври и побои накрая е освободена и разрешението е получено.

Няколко души тръгват с майката – двама сапьори, санитар и шофьор. Камионът „Урал“ с печално известния надпис „Товар 200“ тръгва към Бамут. Никой от петимата в камиона не е сигурен, че ще се върне жив.

Л.В.: Вечно ще съм благодарна на тези момчета, те са истински герои. Когато днес ругаят младежта, имам какво да възразя. Видях в Чечня невероятни момчета. Мога да прокълна чеченските бунтовници за бандитизма им, но как да прокълна земята, напоена с кръвта на сина ми?

„Тук някъде е“ – посредникът посочва квадрат със страни 100 на 100 метра. Земята е покрита с окапали листа; изглежда невъзможно да се намери гроба на разстреляните войници. Решават да започнат да копаят рано сутринта – краткият есенен ден дава някаква надежда да намерят телата. Но дори и в този трагичен момент чеченците продължават да правят спънки – принуждават сапьорите първо да разминират съседни участъци и едва тогава им позволяват да започнат да копаят.

Денят преваля. В шест часа вечерта при групата пристига черна „Волга“. От нея излизат още чеченци с нови искания – незабавно да бъдат освободени от затвора в Нарзан трима техни другари. Всички знаят добре, че не става въпрос за обикновени закононарушители – затворниците са главорези, излежаващи присъди за тежки криминални престъпления. Но исканията на бойците са категорични. По разпореждане на заместник-президента на Ингушетия затворниците са пуснати на свобода. Докато текат преговорите, се стъмнява. Любов Василиевна започва да разбира – утре чеченците ще поставят нови искания, и така – до безкрайност…

Намират гроба в пълна тъмнина, на светлината на фаровете на камиона. Телата намират на дъното на яма от авиационна бомба.

Л.В.: Стоях на ръба на ямата и произнесох в безсилието си фраза, която сигурно са запомнили всички, които бяха с мен тогава: „Ако няма на тялото кръст, значи не е моят Женя, защото знам, че синът ми никога не би го снел“.

Окапали листа, подгизнала разкопана земя – и изведнъж един от войниците извиква: „Кръстчето!“

***

Видът на обезглавеното и обезобразено тяло на единствения й син изпълва сърцето на Любов Василиевна с непоносима болка и ненавист. Там, пред гроба, тя изрича клетва да мъсти на всички, които са виновни за гибелта на сина й. Тази ненавист изсушава душата й и я измъчва в продължение на три години. После решава да се избави от това състояние. По време на изповед свещеникът я освобождава от изречената пред гроба клетва. „Oтмъщението е Мое. Аз ще отплатя“, казва Господ. Висшият съд се извършва без участието на човека.

Простила на убийците, тя се отегля. След известно време идват новини за гибелта на различни чеченски престъпници. Скоро идва вестта, че в Грозни е загинал и прекият убиец на Евгений, заедно с телохранителите си.

Политиката и войната

Л.В. Три и половина месеца те са били в плен. Знам, че Женя е чакал, че се е надявал, че няма да го оставят; че ще ги освободят и всичко това ще свърши. Но, оказва се, те на никого не са били нужни. Сигурна съм, че ако се беше вдигнал шум тогава, момчетата са щели да бъдат освободени. Да, щяха да ги подържат в плен известно време, но може би нямаше да ги убият. Самите бунтовници тогава предупреждават: „Ако започне настъпление към Бамут, убиваме пленниците“. Така и направиха. Нашите момчета бяха предадени. Бунтовниците са поискали откуп, но нашите командири дори не са се опитали да търсят начин да освободят пленниците – „с бандити не преговаряме“. Поне на нас родителите да бяха съобщили тогава. Ние щяхме да спасим децата си. Офицерите запазиха „честта на пагона“ с цената на живота на нашите синове. Не на своите, а на онези, които не се „откупваха“ от армията, не се криеха, а честно, като Женя, отиваха да служат на Родината си.

Днес не мога да кажа, че съм забравила загубата, че съм се примирила с нея; не, никога, до последната си минутка няма да забравя Женя. Но си отиде отчаянието, отиде си онова усещане, когато не ти се иска да живееш; когато се чувстваш като зверче в клетка, а от всички страни получаваш не просто отчуждение, а отблъскване. Когато скитанията по кабинетите на администрацията те превръщат в нищо; не просто в прах; в нищо. Душата ти умира, когато не просто не желаят да те разберат, а просто не те възприемат като човек. Никой не го вълнува нито болката, нито обидата ти. Мислиш си: Господи, в каква страна живея, сред какви хора живея, защо две години не мога да срещна един нормален човек! В чиновническите кабинети и преди имаше малко хора, сега съвсем ги няма.

На погребението един представител на военния комисариат каза страшни думи: „Ето, още едно руско момче даде живота си за нефтената тръба, за нечии пари“. Защо го каза? С такива думи можеш само да доубиеш майката. Нали момчетата като Женя умират в Чечня за отечеството си? За отечеството – такова, каквото е; те не са си го избирали. Хилядите наши момчета, които няма да се върнат и онези, които лежат осакатени с години по болниците – нима са мислили за нефтопроводи, пари или награди за себе си? Знам, че те умират за отечеството си – такова, каквото е в момента.

Гледайки снимката на сина си, майката си задава едни и същи въпроси: откъде са доши сили в нейното момче, за да издържи нечовешките изпитания; какво го е укрепявало; какво му е помогнало да запази мъжеството си в последните минути на живота, без да предаде отечеството и да посрами вярата си?

Невъзможното за човека е възможно за Бога. Сам Господ, вярваме ние, е стоял до православните руски воини и дал сили на сина й да понесе до мъченическия си край своя кръст. Укрепвала го е и онази любов, която Женя Родионов щедро получавал от майка си още от детството. Същата сила укрепва и майката в дългото й мъчително търсене на тялото на Женя:

Л.В.: Наложи се да премина всички мъки, които има на тази земя и каквито човек може да измисли. Явно Самият Господ ме е водил по онези пътеки и ме е пазил да не погина, макар че там имаше повече мини, отколкото камъни. Явно Той ме спаси от бомбардировките, не позволи да умра, защото бе решил, че моят майчински дълг е да намеря и погреба сина си на родна земя; да го погреба, както сме погребвали предците си – по християнски, с опело…

Но всичко това разбирам едва сега; тогава, когато скитах по военните пътища, само мълчаливо се молех на Бога. Но не съм се молила да помогне на мен, а се молех така: „Господи, където и да е Женя сега, помогни му, не го оставяй, защото сега той е съвсем самичък. Виждаш, Господи, държавата го предаде. Всичко го предадоха и той на никого не е вече нужен, освен на мен, на майка му, и на Теб – Твореца и Спасителя. Помогни му, не го оставяй!“

Свещеникът о. Владимир Пересльогин: Евгений е имал съзнателна вяра. По собствено желание, преди да замине за Чечня, той се изповядва и причастява. Още от малък има благоговейно отношение към Църквата; обича да посещава храма. Той прави своя избор – смърт заради Христа, като по този начин проявява дълбоката си лична вяра във Възкръсналия. И как иначе младежът, изправен пред избор между живот и смърт, може да избере смъртта, при това мъчителна и безславна – защото момчетата са знаели, че техните командири официално ги считат за дезертьори и че никой няма да им се притече на помощ? Той избира кръста и смъртта. И само скритата в кръста победа над смъртта е можела да го накара да избере този път.

Три месеца мъчения, побоища, издевателства, а след тях – мъчителна екзекуция заради отказа да се отречеш от себе си, да станеш предател и да се присъединиш към врага. Отказът на Женя да свали кръста от себе си в тия нечовешки условия може да бъде разтълкуван единствено като проява на несломима воля и вярност към „отвлечени принципи“. Той избира кръста – като символ на верността. Господ му открива силата, скрита в този знак, сила Пасхална, сила за победа над ада и дявола. Евгений се е изповядвал и причастявал пред Кръста и Евангелието. И Бог открива – на този, който с цената на живота си се държи за Неговата светиня – Кръста, символа на любовта Христова към човешкия род. По свидетелството на убиеца Хойхороев, продал тялото на Евгений на майка му, Женя прави своя избор сам; той е имал време да размисли. Кръстчето на войника е намерено в гроба, все още висящо на обезглавеното му тяло.

Мъчениците са били и ще бъдат винаги главната любов на Църквата, нейната слава и тържество. Спомням си думите на една вярваща жена по повод вестта за смъртта на Евгений Родионов. Тя каза, че това събитие по-красноречиво от всичко друго ни показва, че не всичко е загубено в Русия; че за нас има надежда. Всички тези години на „перестройки“, „реформи“, на съсипване и унищожаване на всичко свято у нас не постигнаха целта си. Това момче прояви такава твърдост пред силите на ада, че в него злото се притъпи и пречупи. Христос победи.

Трябва да разберем, че този подвиг ще стане нравствен и духовен пример за нашата младеж. Човек, когото не можеш да прелъстиш – такъв човек нито ще изплашиш, нито ще купиш. Човек, за когото целият свят не струва колкото този символ на страданието – Кръста. Този мъченик сега се моли за нас; моли се Русия да се пробуди.

Няколко думи за майката Любов Василиевна. Най-яркото впечатление от нея е, че тя е цялостен човек. Другото – че тя не е сломен човек. Третото впечатление – че не е като останалите. Трябвало е да чуе какви ли не упреци към себе си. Защо вече трета година оплаква сина си? Защо не се върне към живота, не се приобщи отново към старите кръгове на своите приятели и близки? Защо не обелва дума за ниската си пенсия, за високите цени в магазините? Защо не приема този меркантилизъм и цялата суета, която ни заобикаля? Каква е тя, светица? Луда? Какво, да не би да е нещо по-различна от останалите? Изобщо, в очите на света тя днес изглежда като юродива – именно заради правилната си оценка на случващото се, именно поради здравомислието си. Това здравомислие й е помогнало, независимо от това, че е преживяла страшни, нечовешки изпитания в Чечня. Успяла е да види всички пружини на машината на войната и да се срещне с хората, които стоят на ключовите позиции на тази война. И тя нито иска, нито ще приеме някаква компенсация от онези, които са отговорни за кръвта на невинните жертви, за кръвта на сина й – онези, които започнаха тази война.

Светостта

Преди няколко години Любов Василиевна пътува до Черна гора, където наскоро е издадена малка книжка на сръбски език за мъченичеството на Евгений Родионов. Тогава митрополит Амфилохий й казва, че в Сърбия синът й е официално признат за светец и православните там го наричат Евгений Руски. В Русия не бързат с официалната канонизация и засега „статутът“ му е на „воин-мъченик“.

Пред големия кръст на гроба му идват вярващи от цяла Русия и оставят молитвени писма. Ето текста на едно типично такова писмо: „Женечка, мили, помогни ми! Дъщеря ми се омъжи за мюсюлманин. Той изостави и нея, и детето; не се прибира в къщи и се мотае само с приятелите си азърбейджанци. А тя го обича, измъчва се, и материално едва свързва двата края. Помогни ни!“ Какво е това, ако не народно почитание?

Войниците от редовните набори вярват, че молитвата към Женя ще ги предпази от „дедовщината“ (извращенията в руската армия от страна на старите войници към новобранците, бел. прев.) Мнозина се молят пред снимката му. „Момчетата в Чечня се чувстват изоставени“, казва Александър Макавеев, офицер от десантните части, „Изоставени са от държавата, от своите командири. Те не знаят към кого да се обърнат за помощ. А Женя за тях е достъпен, разбираем – той е като тях. Той е, можем да кажем, първият съвременен войнишки светец“.

Една от първите изписани икони с лика на войника Евгений Родионов започва да мироточи на 20 ноември 2002 г. по време на литийно шествие в чест на Мелитинските мъченици-воини. Иконата „заплакала“ буквално в ръцете на носещия я войник Андрей Зяблицки. Чудото се повтаря и на Връбница същата година, а най-силно иконата мироточи в храма на 23 май – деня, в който се почита паметта на Евгений. „Течността е различна всеки път“, разказва свещеникът, „а мирисът е трудно да се сравни с каквото и да било. Най-много напомня на плътен аромат от цветя“.

Наскоро администрацията на Подолски район излиза с предложение една уличка в селцето Курилово, където е живял Женя, да бъде наречена на негово име. Улицата се състои от само от четири жилищни блока, а досегашното й название е необосновано гръмко – „Централна“.

Идеята не се осъществила. Според закона, имената на улиците не могат да бъдат променяни без съгласието на населението. Затова администрацията свиква селско събрание. Три часа неколцина местни бабички и вечно пияни мужици спорят… Предложението било отхвърлено – трябвало да се звъни на роднините, да им се съобщава за промяната на адреса…

Кръстчето

Малкото кръстче, което с две ръце притискал до себе си Евгений, този символ на победата на вярата над силите на злото, разпятието, към което момчето е отправяло последната си молитва, Любов Василиевна предава в московския храм „Св. Николай“. След всяка неделна литургия това кръстче се изнася от олтара и заедно с други светини се поставя на аналоя в средата на храма, за да се докоснат православните вярващи до това непоколебимо оръжие на победата, което свято е пазил воинът-мъченик, руският юноша Евгений Родионов.

Отново майката

Любов Родионова и днес воюва. След гибелта на сина си тя 24 пъти пътува до Чечня. Носи на войниците топли дрехи, подаръци, кръстчета. Колко вагона и контейнера с помощи е събрала – невъзможно е да се пресметне. Войниците в Чечня не винаги знаят името й. Посрещат я така: „Майката на Женя е дошла!“

Л.В.: Занесла съм на нашите войници в Чечня около 6000 кръстчета, икони, православна литература. Там, където границата между живота и смъртта е много тънка, те имат особена нужда от Бога. Не знам как да си го обясня, но войниците не взимат кръстчетата просто така. Искат аз да им ги сложа, склоняват глава и искат да ги благословя. И го правя – с любов и болка, като майка. Защото не знам живо ли ще е това момче утре…

Гробът

На гроба на Женя, до паметната плоча е издигнат висок дървен кръст. Обикновени хора са събрали пари, за да бъде издигнат там. В деня, в който се отслужва панихида за загиналото момче, вярващи идват на гроба с хоругви и икони, а гробът се покрива със запалени свещи. Сред множеството е и майката на войника, толкова слаба и толкова силна, поела на плещите си тежката съдба, мъката на всички руски майки, загубили децата си във войната. Отдавна Господ не дава на нашата родина мъдри, обичащи своя народ политици. Но какви велики майки ни изпраща! И тези майки, както и синовете им, държат в ръцете си цяла Русия – страдаща и болна.

Тялото на Евгений е докарано от майка му в родината на 20 ноември 1996 г., в деня, в който Църквата отбелязва паметта на Мелитинските мъченици. Те били воини-християни от Римската армия, които били обезглавени заради отказа им да се отрекат от Христа. Един от тези тридесет и трима воини се е казвал Евгений.

Л.В.: Когато слагахме кръста, дойдоха свещеници и енориаши, журналисти, писатели, бизнесмени; успели хора. Поразих се – какво търсят тук тези хора, защо са дошли? Да дойдеш на гроба на напълно неизвестно момче, което никого не е спасило, не е взривявало танкове или самолети. В разбирането, с което сме свикнали, Женя не беше герой; той просто загина, доброволно избирайки смъртта. И изведнъж всички тези хора идват да се поклонят и дори казват, че Женя няма нужда от всичко това; те имали нужда. Много бях удивена тогава да видя всички тези важни хора на гроба на моя скромен неизвестен син. Една жена имаше там, пропътувала хиляди километри, за да дойде на гроба; синът й също бил загинал в Чечня през 1995 г. Дойде и човек чак от Екатеринбург. А един ветеран от Великата отечествена война свали от ревера си медала „За храброст“ и го положи на надгробния камък на Женя.

По Божие допущение, на границата между второто и третото хилядолетие в Русия пред войниците Евгений Родионов, Андрей Трусов, Игор Яковлев и Александър Железнов въпросът за верността към отечеството се слива с въпроса за верността към православната вяра. Отказът от Христа означавал отказ и от Родината, и от майката. И всички те, четиримата, с цената на страдания и на самия живот, дават отговор на този главен за всеки човек въпрос.

***

На първата панихида в памет на воина-мъченик Евгений, след последните възгласи на свещеника, над гробището завалява. „Ние направихме панихида, а Сам Господ направи молебен с водосвет“, казва една жена и подлага лицето си на дъждовните капки – големи и тихи, като майчини сълзи.

Превод от руски: Пламен Сивов