„Вярващият не чака чудо“
Актьорът Дмитрий Дюжев е известен на българската публика най-вече с ролята си на отрицателния герой отец Йов в емблематичния филм „Остров“ (2006 г.) на режисьора Павел Лунгин. Представяме ви разговор с руския актьор чрез кратки монолози за неговите пътувания до Атон, за „ваксините“ с вяра и за чудото.
Пътуване до Атон
Неотдавна за първи път бях на Атон в деня на Рождество Богородично. С очите си видях около планината облак, който рисуваше пояс. Точно като на иконите! Потресаващо!
Когато виждаш подобно нещо, то присъствието на нейния пояс, присъствието на самата Богородица става и за теб естествено и истинно! Същото чувство изпитваш и в храма на Гроба Господен в Йерусалим: ето мястото, където е бил кръстът, ето тук са се спуснали по хълма, а тук е лежал Самият Той. Самият факт на историческата достоверност на евангелските събития става явен и е трудно да се спори. Все повече започваш да изпитваш вътрешна радост, че всичко, за което някога си чел, видял, слушал, е истина!
Дълбоко вярващият не чака чудо, той не иска да изкушава Господ
Питам един монах на Атон: „Колко често при вас се случват чудеса? Може би има някакви свидетелства?“. А той ми отговаря: „Знаете ли, Дмитрий, чудесата са за слабо вярващите, Господ им дава един вид награда, за да ги поощри, за да засили вярата им, а силно вярващият не чака чудо, той не иска да изкушава Господ: „Господи, направи чудо!“ Даже се срамува да си го помисли“.
Също силно впечатление ми направи как на Атон се култивира Словото Божие. Ние, гостите постоянно питаме: „А може ли да направя това? А може ли друго?“ А монасите реагират: „Добре, само застани в ъгъла, главното е да звучи Словото Божие!“ Действително, там във всичко присъства Словото.
За „ваксинирането“ с вяра
Когато бях малък, веднъж не ми беше добре и влязох в храма. Посрещна ме един свещеник. Помаза ме с елей и каза: „Сега като излезеш навън с този кръст, ще почувстваш отдясно ангела хранител, той винаги е бил до теб и винаги ще бъде с теб, просто ти не си го чувал или не си могъл да го чуеш. А сега, щом излезеш, ще разбереш, че не си сам. Ако се молиш на този ангел, ако се вслушваш в него, той винаги ще те води към доброто и светостта“.
Впоследствие отците ми обясниха, че смисълът на нашия живот и нашето предназначение е пътят към светостта.
Понякога се случва, че към нея стигаме посредством страданията за своята вяра. Има много такива новомъченици, като Евгений Родионов, обезглавен в плен за изповядване на Христовата вяра. Но в стремежа към святост е нужно въцърковяване, нужно е да се изповядваме, да се причастяваме, да се стремим да живеем по Божиите заповеди.
Моите родители не бяха вярващи, роднините също и аз сам отглеждах своята вяра като крехко растение. Беше трудно, времената бяха други, дори ми натякваха: „Ти какво, бабичка ли си някаква?“. И понятията бяха други: „Нека бабите да вярват, те са стари, а ти си млад, за какво ти е?“. Но вече преминахме през това.
Настъпи време, в което се оказах без родители и семейство. И започнах да търся свой път към светостта. Започнах да посещавам манастири, да търся себе си, да търся мястото, където бих могъл да се уединя и да служа на Бога.
За монасите
Когато пристигаш да поживееш в манастир, да поработиш, то трябва да побеседваш с някой монах. След това той те благославя да останеш или не. Имал съм разтърсващи срещи. Те всички са благообразни, докато мълчат, даже в един момент си приличат. Но когато започнат да говорят, веднага разбираш какво са правили преди да дойдат в манастира. Веднъж това беше бивш военен, който и разговаряше съответно: „Да! Тъй вярно! И какво? И къде? С каква цел? А ако не те пусна? А ако се умориш? А ако не успееш? Отговаряй!“ Този същият монах с военно минало, ходейки по манастирския двор също отдаваше команди: „Не седи! Не спи! Продължаваме! Съберете се!“ Едва ли не: „Равнис, мирно!“
В друг манастир срещнах монах, бивш полицай, когото запомних с въпроса: „Каква е целта ти? Какво искаш да получиш? А за какво си дошъл? Може би те интересува и нещо друго?“ Чувствах се като на разпит, без вина виновен!
За бесноватата жена
Но след като попаднеш в манастира, край! Както се казва – след един човек върви един дявол, след монаха – четиридесет. Започват истории, изкушения, срещи. Всичко това е описал отец Тихон в своята книга „Несветите светци“. Свети Амвросий е казвал: „А ти се загърни в смирение; тогава и небето и земята да се слеят, няма страшно“.
В Оптина видях бесновата жена на опашката при мощите на свети Амвросий. Все още течеше литургията, а тя изведнъж започна да ръмжи и да се хвърля върху хората. Но мълниеносно, като група за бързо реагиране, дойдоха монаси, подхванаха я, донесоха стол, дойде свещеникът и започна да чете молитва и да я ръси със светена вода. Тя се дърпаше и крещеше като мъж с нисък, неприятен глас. Беше страшно. Макар че, не е етично да гледаш такива неща, аз по професия съм актьор, мен са му учили да наблюдавам живота, независимо дали става дума за святост или за грях. Наведох се към мощите на свети Амвросий, който е казвал: „А ти се загърни в смирение; тогава и небето и земята да се слеят, няма страшно“. И си мислех, не, не се страхувам, дори небето и земята да се слеят! Мислех си аз, но изведнъж се сетих! Никога не знаем какво може да ни се случи, може би не съм си спомнил всички грехове, може би и аз като тази жена? Но всичко мина. Тя седеше вече спокойна, цялата мокра и като че ли събудена от дълбок сън. Започна да ни гледа с едни такива ласкави очи, все още неразбираща какво се случва.
„Остров“ като чудо
Всички тези наблюдения ми потрябваха на снимките на филма „Остров“. Самият филм за мен е свидетелство за истинско 
чудо… В киното рядко можеш да срещнеш ситуация, когато всички искрено и честно се опитват да си вършат работата. Когато се стараят, да призоват Божието благословение, за да се получи това, което правят, режисьорът и актьорите да бъдат разбрани от зрителите. Все пак задачата на изкуството е не да отговаря на въпроси, а да ги задава. А режисьорът Павел Лунгин искаше да зададе въпроси за вярата, за чудото, за това как вие го разбирате, в какво вие вярвате и къде вие виждате истинското чудо. И не само за зрителите, но и за актьорите този филм се превърна в духовно пътешествие, духовен опит. В това пътешествие ние бяхме искрени. Може би затова се случи чудо и със самия филм. Без каквато и да е било надежда за популярност, без всякаква надежда за разбиране, изведнъж след премиерата всички започнаха да говорят за него…
През призмата на православната тема още веднъж да разгледаме главните житейски въпроси
До днес не съм престанал да благодаря на Павел Лунгин за предоставената възможност да изиграя монаха Йов. Той ми подари възможност през призмата на православната тема още веднъж да преразгледам главните житейски въпроси. И да се разкрия като актьор. Дотогава всички ме виждаха единствено и само като Космос. В «Остров» бях съвсем друг, различен до неузнаваемост, хората дори така и говореха: «Ние даже не веднага разбрахме, че монаха играе онзи младеж от «Бригада».
Какво слуша Петър Мамонов
След като „Остров“ излезе на екран, започнахме да пътуваме из страната на срещи със зрителите. Забелязах, че Петър Мамонов постоянно е със слушалки на ушите. Чудех се каква ли музика слуша. Той веднъж ми предложи: „Искаш ли да чуеш?“ Аз: «Разбира се!“ Слагам слушалките, а там проповед на Йоан Крестянкин! „Да, Петър – казвам!“ А той: „Да, това за мен е като Светия Дух“.
За силата на вярата
Невъзможно е да победиш вярващия. Както казва Тургенев: „Достатъчно е да сме добри и никой не е в състояние да ни спре“. Затова и е невъзможно да победиш добрия и вярващия, можеш да го биеш, оскърбяваш, унищожаваш, а той се усмихва и е щастлив. Защо сме толкова смели и силни? Защото не се страхуваме, че ще загубим.
Лично аз имам правило: когато ме оскърбяват за нещо, за което не съм виновен, го приемам като изкушение преди някакво голямо събитие, а аз достойно трябва да премина през всичко това. Тоест Господ ми е приготвил нещо голямо, но преди това ми подарява възможност да докажа своята преданост: Аз те обичам, но ти Ми дай знак Аз също да почувствам твоята любов. Затова не се дразня и не отговарям на такива дребни изкушения. Защото ако отговоря, губя себе си, не съм достоен, не съм готов за голямото изпитание.
За най-важното чудо
Най-важното чудо е, че сме живи. Всички монаси казват: „Събудил си се – вече е чудо, тичай да благодариш на Бога!“ Много ми е трудно да науча сина си на това. Когато си в края на жизнения път разбираш какво означава да легнеш и да не се събудиш. Случва се едва ли не всеки ден с близки и познати. Ние вече знаем, какво щастие е да се събудиш и да благодариш на Бога, че ти е подарил още един ден, който да изживееш като последен, да успееш да свършиш всичко, да не оставяш за утре – всичко днес и сега. И да си легнеш с мисълта: Ако Ти смяташ, че съм си свършил работата на този свят, то разбира се, вземи ме при Себе си… | www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
