Документален филм или документирано нашествие на юдаизма и на Новата Епоха (Ню – Ейдж)?
Както има поръчкови убийства, така се появяват и поръчковите филми или книги. Те също убиват, само че много по-жестоко и в по-големи мащаби. Убиват души, всяка от които струва повече от всички богатства на света (Мат. 16:26). Инициатори на тези масови духовни убийства са антихристиянски сили, скрити зад авторитета на реномирани медии (например ВВС) и лица с международен научен престиж. Такова „оръжие за масово поразяване” беше изпробвано по Канал 1 на БНТ в дните преди Рождество Христово.
Става въпрос за филма „Животът на Иисус”. Понеже съм сигурен, че БНТ няма да даде възможност да се чуе гласът на Църквата, и понеже съм убеден, че този филм може да се окаже начало на една планирана бъдеща агресия срещу християнското съзнание, бих искал да анализирам накратко коварствата на вложените във филма идеи. В обобщен вид тези идеи изглеждат така:
1. Иисус е мит, легенда или обикновен земен пророк, заимствал своето учение от индуизма или будизма.
2. Иисус е обикновен провинциален еврейски равин, роден в Назарет, а не във Витлеем, и е бил ученик на св. Иоан Кръстител. По време на Тайната вечеря Иисус не е извършил мистично (метафизично) претворяване на хляба и виното, а се е опитал да даде един по-възвишен смисъл на еврейския пасхален обряд.
3. Голготската трагедия е едно сигурно доказателство, че Иисус не е Син Божи. В Гетсимания Той страда от това, че е изоставен от Бога и не е сигурен, че ще бъде избавен от идващите страдания.
4. Иисус е бунтар. Той е враг както на Рим, така и на юдейския храм. Проповядваното от Него Божие Царство е всъщност една по-добра алтернатива на съществуващото земно царство. Земното царство на Иисус е насочено срещу царството на Кесаря и в това се състои политическият смисъл на Неговата проповед.
5. Съмнително е дали Евангелията предават автентичния смисъл на казаното от Иисус. Възможно е Той да е заимствал Своите идеи от циниците или гностиците.
6. Християните са виновни за злините, причинени на евреите. Холокостът е ръкотворен паметник на християнския антисемитизъм.
7. Загадка е защо все пак Иисус така властно присъства в човешката история. Животът на Иисус е бил или триумф, или трагедия.
Всяка от тези антихристиянски постановки заслужава отделно критично изследване. То би констатирало неприкритото желание на авторите на филма на всяка цена да бъде охулена личността на Основателя на християнството. Това желание е толкова силно, че те не са обърнали внимание на очевидните противоречия в отделните части. Разчита се на късата памет и некомпетентността на зрителите. У тях трябва да се изгради усещането, че проповядваният вече 2000 години от Църквата Иисус не е Спасител, не е Син Божи.
Изискването за ограниченост на изложението налага да се направи следния кратък коментар на основните идеи на този филм:
Първо: Твърдението, че Иисус е легенда (мит), отдавна е отхвърлено като ненаучно и неисторическо. Древните противници на християнството от ІІ век – Целз, Порфирий, Ямвлих и др. в своите трудове никога не са поставяли под съмнение историческото съществуване на Иисус. Познавайки отлично езическата митология, те първи биха се възползвали да уязвят християните, че използват познати митологеми. По същия начин видни представители на т. нар. „научен атеизъм” от времето на СССР признават, че Иисус не е мит, а конкретна историческа личност (сп. „Наука и религия”, Москва, 1965, бр. 5). За същото свидетелстват важни еврейски документи – трудовете на Йосиф Флавий (Antiquitates Judaicae, lib. XX, cap. IX (и Талмуда) Der Babylonische Talmud. Synedrin. Fol. 43 a, Herausg. von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Wien, 1925, Bd VII, S. 181).
Второ: Учението на Иисус Христос е принципно различно от това на индуизма. Индуизмът разглежда духовния и физическия свят в един затворен цикличен вариант. Богове, демони, човеци и всичко останало съществуват в един „капсулован” свят, в една затворена Вселена. Тя се създава и умира по волята на Брахма, в границите на един космически цикъл („калпа”). В този затворен свят действат неумолимите закони на карма и самсара (цикъла на преражданията). В него няма място за милосърдния Бог, Който не само прощава греховете на човека, но и Сам се жертва за него. Индуизмът е изграден върху принципите на пантеистичния монизъм. Неговите основни постановки са: „Атман е Брахман”, т. е. човешкото „Аз” има една природа с Божеството; Това Божество – Брахман, е безличностно. То е едновременно иманентно и трансцендентно на света; Всички пътища водят към Брахман. Това означава, че са важни не доктрините (идеите), а начините на общуване с това безличностно Божество. Реалното общуване с него се постига чрез преминаване отвъд индивидуалността, отвъд познанието, отвъд понятието за добро и зло, отвъд цикличността на времето. Казано по друг начин – личността на човека трябва да се разгради и да се разтвори в безличната Реалност, че истина не съществува, че доброто и злото са нисши форми на нравственото съзнание, че светът е илюзия („майя”), че историята е циклична.
Коя от тези идеи има нещо общо с християнството? Те са диаметрално противоположни както метафизически, така и нравствено. Проблемът за злото (греха) и избавлението от него не е съществен в индуизма. Нещо повече, спасението при него е самоспасение чрез медитация и други източни техники. На индуизма не е необходим божествен Спасител, човекът сам би могъл да се избави от ужасния кръговрат на преражданията и да намери своето „щастие” в Нирвана. Идеята за самообожествяването на човека е водеща в индуизма. За християнството тя е абсолютно неприемлива, защото неин мотив е безумието на гордостта. Според Николай Бердяев, когато се издигат правата на човека, „които забравят за правата на Бога”, неизбежно се достига до самоунищожаването на човешката личност, до нейното израждане. Само християнството познава и цени величието на човека, защото го „издига, без да го възгордява и го смирява, без да го унижава” (Блез Паскал). Християнството открива величието на човека в неговата личностна реализация, а индуизмът – в неговото самоунищожаване. Християнството предлага пълнота на битието чрез тайнственото общение на човека с неговия обичащ го триличностен Бог. „Блаженството” на индуизма е в угасване на съзнанието в Нирвана. Бердяев точно е доловил, че индуизмът е антиличностен и антиисторичен, защото не може да разбере смисъла на отделното човешко съществуване и на историята като проекция на Вечността във времето („Смисълът на историята”).
Да се твърди, че до тридесетата Си година Иисус е бил в Индия, за да се учи на индийската мъдрост, означава, че изобщо не се познава непреодолимата бездна между двете учения или че се цели преднамерено да се дискредитира уникалността на християнската доктрина.
Трето: Голяма група антихристиянски „откровения” в посочения филм имат юдаистичен фундамент. Ядрото на хулите срещу Иисус е построено върху древните еврейски отрицания, описани както в Новия Завет, така и в ранната апологетическа християнска литература. Тук вече за Иисус не се говори като за мит, защото евреите по-добре от всички познават своя сънародник. Иисус е представен като един от многото еврейски равини, Който се бори за утвърждаване на еврейската религия. Най-същественото е, че Той в никакъв случай не може да се нарече Христос (Месия), т. е. Син Божи. „Доказателствата” за това са следните:
1. Иисус не е роден във Витлеем, а в Назарет. Защо се отрича историческата истина за родното място на Иисус? Защото всички евреи знаят пророчеството на св. пр. Михей, че във Витлеем ще се роди Христос – „Вождът, Който ще пасе Моя народ Израиля” (Мих. 5:2).
2. По време на раждането на Иисус не било правено никакво преброяване, както пише св. ев. Лука (Лук. 2:1-2). Интересно е, че това твърдение, изказано от един „специалист” във втората част на филма, се оборва от друг „специалист” в третата част, който твърди, че наистина е правено такова преброяване при император Август. За това събитие пише римският писател и историк Тацит (55–117 г.) в своите „Анали” (Annales, lib. III, cap. XLVII) и християнският апологет от ІІ в. – Тертулиан (Adversus Marcionem, lib. IV, cap. 19).
3. Иисус бил ученик на св. Иоан Кръстител и се кръстил от него, за да се очисти от греховете, които „без съмнение е имал” (според един еврейски „богослов”).
Св. Иоан Кръстител е историческа личност. Той се е ползувал с уважението както на юдейските първенци, така и на народа. За него пише с възхищение получилият римско гражданство еврейски историк Йосиф Флавий („Юдейски древности”). Св. Иоан Кръстител е бил сродник на Иисус Христос по майчина линия, само с шест месеца по-голям от Него. Затова личното свидетелство на св. Иоан Кръстител за Иисус има особена тежест. Какво казва той за Иисус?
– Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. (Иоан. 1:27; срв. Мат. 3:11; Марк. 1:7)
– …аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене. (Мат. 3:14)
– …ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света. (Иоан. 1:29)
– …и аз видях и свидетелствувах, че Този е Син Божий. (Иоан. 1:34)
– …не съм аз Христос, но съм пратен пред Него… Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него. (Иоан. 3:28,36)
Този ли Иисус е ученик на св. Иоан Кръстител? Този ли Иисус има грехове за очистване, пред Когото Господният Предтеча стои като смирен раб? Според големият християнски апологет от ХІХ век – Кристиян Лютард, човечеството все още не е отговорило на директния въпрос на Иисус, отправен към еврейските първенци: „Кой от вас ще Ме укори за грях?” (Иоан. 8:46). Съвременниците на Иисус не се осмелили да Го обвинят в грехове, защото са имали страх Божи. Днешните техни правнуци постъпват точно обратното. Това е очевидно доказателство както за загубения страх от Бога, така и за продадената им съвест.
4. Иисус не бил извършвал никакви чудеса. Например Той много добре е знаел техниката на риболова и затова посочил на Своите ученици къде точно да хвърлят мрежата, за да уловят много риба. В третата част на филма обаче друг „богослов” твърди, че Иисус наистина е вършел чудеса, но това било с цел само да нахрани и да излекува бедните евреи, защото те нямали възможност да направят това поради немотията си. Необходимо ли е да се напомня на учените „богослови”, че е невъзможно един обикновен дърводелец да знае повече от тези професионални рибари, които след като цяла нощ са се опитвали безуспешно да уловят нещо, изпадат в благоговеен ужас пред пълната с риба мрежа? Иисус не е правил чудеса само за да задоволи телесните нужди на Своите слушатели. Той с упрек се е обръщал към тези, които Го следвали, очаквайки ново чудо: „…дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.” (Иоан. 6:26). Ясно е, че чрез чудесата Иисус е имал за цел да отвори духовните очи на Своите последователи за ценностите на Божието Царство и за Себе Си като Син Божи.
5. Версията, че на Тайната вечеря Иисус е имал предвид само утвърждаване на юдейския смисъл на Пасхата, не се нуждае от коментар. Вече 20 века както християнските, така и нехристиянските изследователи на този въпрос са единодушни, че става дума за метафизично преосмисляне на еврейския пасхален ритуал. Вземайки повод от него, Иисус извършва тайнствено приобщаване („стиковане”) между божественото и земното и така поставя фундамента на човешкото спасение. Именно на Тайната вечеря метаисторията прави своя решителен пробив в земната история и превръща синовете човешки в синове Божии: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене.” (Иоан. 6:56-57).
6. Проповядваното от Иисус Божие Царство е едно справедливо земно царство. Блаженствата, изказани от Иисус, са опит да се въведе ред и справедливост в земния живот на човека. Те нямат трансцедентален смисъл.
В тази теза най-ясно проличава идеологията на юдаизма. Цялата еврейска история е опит да се постигне земната справедливост и земното щастие на човека. Според Бердяев евреите (заедно с персите) имат велика заслуга, че въвеждат „историчността” в земните събития, че търсят смисъла на историята в нейния есхатологичен финал. В края на историята Бог ще въздаде окончателна справедливост на всичко и на всички. Земната трагедия ще бъде разрешена чрез създаването на земното Божие Царство. В него водеща роля ще има Израил. Месията ще бъде вечен земен цар. Тази вековна мечта на евреите се оказва и тяхната съдбоносна грешка. Бердяев убедително доказва, че такава идея предварително е обречена на неуспех. Невъзможно е в мащабите на земните събития да се осъществи вечната Божия правда, както е невъзможно в „лошата безкрайност на времето” да се вмести Вечността, която е от друг порядък. Земната драма ще бъде разрешена само в Божието Царство, което не е от този свят (Иоан. 18:36). Това Царство „не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17). То се изгражда в душите (Лук. 17:21) и започва още тук в духовното пространство на всяка конкретна личност. Тези истини са Христовото послание към света и имат за цел да дадат нов смисъл на всяко дело в човешката история. Иисус ясно посочва, че задълженията към царството на Кесаря не са пречка да бъдем граждани на Божието Царство (Лук. 20:25) при ясното съзнание, че приоритетни винаги са изискванията на последното.
Голготската трагедия е отражение именно на тази духовна противопоставеност между посланието на Христос и земната надежда на евреите. Тяхната страстна мечта за земно царство и земен Месия е изказана от първосвещениците и книжниците под Кръста на Спасителя: „Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме.” (Марк. 15:32).
Като цитира една гениална мисъл на Леон Блуга, Бердяев предава чрез нея съдбоносната обвързаност между юдаизма и християнството: „Евреите ще се обърнат само тогава, когато Христос слезе от Кръста, а Христос може да слезе от него само тогава, когато евреите се обърнат.” („Смисълът на историята”, С., 1994, с. 113). В този парадокс се отразява принципното различие между земните надежди на евреите и християнското разбиране за Царството на Бога като Царство на Духа. Родилият се в Христа евреин по плът – св. ап. Павел съветва: „…за небесното мислете, а не за земното.” (Кол. 3:2). Именно той посочва, че всички противоречия на юдаизма и елинизма могат да бъдат разрешени само при Кръста на Иисус: „…ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост…” (1Кор. 1:23-24).
7. Християнските народи били виновни за холокоста и за всички прояви на антисемитизма.
Неправилно и несправедливо е за големите злодеяния в човешката история да се винят цели народи и етнически групи. През първия век от своето съществуване християнската Църква е претърпяла много злини предимно от евреи (Деян. 4:1-21; 7:1-60; 12:1-4). Тацит предполага, че при първото голямо гонение срещу християните при Нерон решаващо влияние е оказала неговата наложница – Попея, която е била тайна юдейска прозелитка (вж. М. Поснов, История на християнската църква, т. І, С. 1993, с. 123). Въпреки това християните никога не са смятали всички евреи виновни както за смъртта на Христос, така и за погромите срещу християнската Църква. Те са дело на определени еврейски духовни водачи и попаднали под тяхно влияние групи от евреи. „Християните трябва да се отнасят към евреите по християнски.” (Н. Бердяев). Бедата е в това, че „християнска” Европа отдавна е забравила Христос. Известно е, че Хитлер и нацисткият елит открито са съжалявали, че вместо християнството в Европа не е въведена войнствуващата религия на персийския зороастризъм. За загубата на християнските идеали и ценности в Западна Европа са писали Гогол и Достоевски. През 30-те години на ХХ в. Освалд Шпренглер посочи, че Западът загива, защото е забравил своя духовен първоизвор – Христос („Залезът на Запада”). Най-смело и правдиво тази истина е изказана от големия сръбски духовник архим. д-р Юстин Попович: „Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго, за да може накрая да замени Богочовека Христос със своя философия и наука, със своя политика и техника, със своя религия и етика. Европа си е послужила с Христос „само като мост от некултурното към културното варварство, т. е. от неграмотно варварство към грамотно” (Еп. Николай, „Речи о свечовеку”, с. 334).” (Архим. Ю. Попович – „Православието като философия на живота”, Св. Гора, Атон, 1999, с. 75).
Да, християните трябва да признаят горчивата истина, че както холокостът, така и всички големи злодеяния в Европа през последните два века и особено ужасния погром над Православието в Русия, са резултат на „културното варварство”, неизбежна последица от това, че сме изоставили и забравили Иисус, Божия Син.
Четвърто: Последната група „аргументи” срещу личността и учението на Иисус Христос е от арсенала на късната античност. Иисус е описан като ученик и последовател на Диоген и циниците. Научни доказателства не са представени. Вместо тях стои предположението – възможно е Църквата да е преправила живота и идеите на Иисус, които се схождат с тези на циниците. За да се разбере огромната разлика в духовния статус между Христос и циниците, ще приведа някои характерни примери от етиката на последните. Диоген Лаерций в своята книга „Животът на философите” пише: „Попитали Платон: „Какво мислиш за Диоген?”, а той отговорил: „Той е един безумстващ Сократ.” (пос. съч., С., 1985, с. 160).
Веднъж Диоген видял някакви жени, обесени на дърво, и казал: „Дано всички дървета да дадат такъв плод!” (пос. съч., с. 160). Лукиан предава наставленията на Диоген към свой ученик: „Трябва да бъдеш безсрамен и дързък и да псуваш наред царе и граждани. Тъй всички ще те сочат с пръст и ще те смятат за храбрец… Изобщо всичко у тебе трябва да бъде зверско и свирепо. Свян, приличие, умереност да нямаш…” (Лукиан, Продажба на животни, в Диалози, С., 1971, с. 217-218. Цит. по Р. Радев, Антична философия, Ст. Загора, 1994, с. 329). Който поне малко познава нравственото величие на Христовото учение, нека го сравни с това на циниците. Ако има добра съвест, нека каже дали Иисус е бил циник или циници са тези, които Му приписват такъв чудовищен образ.
Предчувствайки, че версията за циниците звучи твърде неубедително, авторите на филма въвеждат в битката за души ново оръжие – писанията на гностиците. Трябва да се признае, че това оръжие е много коварно и уязвяващо. Гностицизмът е една сложна многомислова и многопластова религиозно-философска система, която има за мисловен и практически фундамент християнски, елинистични и юдео-персийски теми. Спасението при гностицизма се постига само чрез тайно (езотерично) познание, достъпно за малцина. Онтологическият дуализъм е другата характерна черта на гностицизма – отрича се каквато и да е ценност в материалния свят. Той е извор на зло и затвор за душата, която търси единение с Бога. Персийско-зороастрийският гностицизъм разбира световната история като гигантски сблъсък между „царството на доброто” и „царството на злото”. Сиро-египетският гностицизъм обяснява злото като най-несъвършена еманация на висшето Божество. Злото е субстантивирано в материалния свят и избавлението от него става само чрез самопознание, което е път към самоспасение. На гностиците не им е необходим божествен Спасител (Христос). Техни „спасители” могат да бъдат всички лица или добри сили, които ги насочват към правилно самопознание. Особено популярни са библейските праотци – Сит, Енох и др., както и такива безличностни същности като разум, дух, премъдрост. Историческият Иисус Христос почти винаги се митологизира, за да съответства на алегоричния език на гностицизма. Като помощни средства при самоспасението се използват магията, особените гностически ритуали, идеята за прераждането на душата и др. Гностическата „църква” е общество на „избраните” за спасение. Въпросът за гностицизма (в трите му модификации) е много сложен и все още не напълно изследван. У нас той частично е разработен в единствената (засега) докторска дисертация на архим. д-р Павел Стефанов от катедра „Богословие” при Шуменския университет – „История и същност на гностицизма”.
Във филма се предлагат идеи от две гностически писания – „Евангелие на Тома” и „Евангелие от Мария Магдалина”. Първото е част от откритата през 1945 г. край Наг-Хамади (Египет) богата колекция от коптски преводи (53 текста) от ІV век на гръцки оригинали от ІІ–ІІІ век. Сред тези текстове има както гностически писания, така и трудове от древната християнска аскетика и премъдростна литература. „Евангелието на Тома” е в групата на т. нар. „гностически евангелия”. В тях първоначалното Христово учение е основно прередактирано от гностически автори, за да бъде използвано в гностическата философия и мистика. Учените са съгласни, че еретиците-гностици от школата на Валент (ІІ век) са автори на такива писания като „Евангелието на истината”, „Евангелието на Филип”, „Посланието до Регин” и др. „Евангелието на Мария Магдалина” е от друг коптски папирус, закупен през 1896 г. от Берлинския музей и е типичен гностически документ. Защо се предлагат тези писания? Първо, да се дискредитира евангелският Иисус и Неговото учение. Второ, да се разруши авторитета на Църквата, която е опазила във вековете автентичното и спасително Христово слово. Учудващо е как създателите на филма не са сетили да се възползват от „откровенията” на откритото от Мортън Смит гностическо „протоевангелие на Марк”. В него те биха намерили такива отвратителни наставления, от които магьосниците и хомосексуалистите биха изпаднали във възторг.
Адолф Харнак с право нарича гностицизма – „болезнена елинизация на християнството”. Това наистина бил един, за щастие неуспешен, но амбициозен опит да се преосмислят основните христологически, тринитарни и космологически истини на древната Апостолска Църква или в елинистичен, или в юдео-персийски дух. Срещу християнския гностицизъм са се борили чрез своите трудове такива св. отци и Учители на Църквата като св. Юстин Философ и Мъченик, св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, Тертулиан и др.
Всъщност чрез провокациите на гностицизма авторите на филма правят неволно една услуга на истинската Църква Христова. Всички протестантски деноминации се оказват абсолютно безпомощни да се защитят срещу предлаганите гностически „истини”. Отхвърляйки Свещеното Предание на Църквата и приемайки само Свещеното Писание като единствен извор на вярата, протестантите не могат да обяснят защо книгите на Новия Завет са автентично и спасително учение на Господ Иисус Христос, а не многобройните гностически „евангелия”, „деяния”, „послания”, „апокалипсиси” и др. Само Свещеното Предание на Църквата, документирано в многобройни кодекси, решения на Вселенски и поместни събори, трудове на св. отци и др., е в състояние да защити новозаветния канон и да покаже нехристиянския дух на гностическите писания. Църквата е Невеста Христова (Еф. 5:25-27). На нея Иисус Христос е дал велики правомощия и обещанието да бъде с нея до свършека на света (Мат. 28:20). Затова: „Habere non potest Deum Patrem, qui Ecclesiam non habet matrem”, т. е. – „Не може да има за свой Баща Бога онзи, който няма за своя майка – Църквата.” (Св. Киприан Картагенски, загинал за Христа в 258 г.).
Пето: Наистина е голяма загадка за всички отрицатели на Иисус Христос защо все пак Той така властно присъства в световната история. Въпреки многобройните хули и „научни” аргументи Иисус от Назарет става важно средоточие на земната и небесната история. „Иисус е неизмеримо велик за хрумванията на хора, които са майстори на израза. Никой не може да унищожи християнството с остроумия” – признава един велик евреин – Алберт Айнщайн (сп. „Geisteskampf der Gegenwart”, Gute loh, 1930, S. 235). Колкото и да се отдалечава човечеството от великите и спасителни истини на Христовото учение, то винаги ще има нужда да намери смисъла на своето съществуване, на своя образ, в Този, Който е негов вечен Първообраз. В противен случай то неизбежно ще попадне в орбитата на „втората смърт” (Откр. 20:14), в бездната на небитието. Тази „ненавистна привилегия”, според прот. С. Булгаков, е право на всички, които предпочитат „безумната конвулсия на злото” пред пълнотата на живота в Христа.
Филмът „Животът на Иисус” без съмнение е антихристиянски. Той сполучливо беше наречен от Волен Сидеров – „Последен рунд срещу Църквата” (в. „Монитор”, 23.12.1999 г.). Аз мисля, че той е създаден и поръчан от мощни световни антихристиянски сили, за да разруши и обърка вярата на хиляди християни. Той е един от онези емблематични знаци на нашата епоха, белязана със символите на апокалиптичното време. Христовата Църква отново се връща към онези първи години на своето съществуване, когато нейните истини и ценности са се отричали или с презрение от учените езичници, или с религиозно отвращение от ревнителите на Моисеевия закон. Днес „учените” езичници и юдеите по дух и по плът постъпват по същия начин. За нас, християните, остава утехата, че сме Христови. „…смятат ни за измамници – пише св. ап. Павел – но ние сме истинни… смятат ни за умиращи, а ето, живи сме… огорчават ни, а ние винаги сме радостни… нямаме нищо, а всичко притежаваме.” (2Кор. 6:8-10)
Духовните убийци обикновено не се явяват пред човешки съд. За тях няма да има „Нюрнбергски” процес, макар злодеянията им да са по-големи от тези на нацистите. Духовните убийци обаче ще застанат пред Божия съд. Господ Иисус Христос предупреждава: „…който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина… горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” (Мат. 18:6-7)
Рождество Христово
