За новата книга на Владета Йеротич, или за мистичното единство на родно и вселенско
“Дали “Йеротич” е реална фамилия, дали е псевдоним, или монашеско – дадено заради послушанието – име? Сръбско или гръцко? Така или иначе, откъдето и да идва, накъдето и да отива, то си остава трудно обяснима контаминация между личното име на втория атински епископ – Йеротей и на волнокрила балканска песен, в която се пее за любовта”.
Подобни думи, преди повече от четвърт век, казваше вече покойният приятел и поет Ивайло Иванов. После обясняваше, че някой ден, когато побелее и никой няма да си спомня коя е Лепа Брена, ще напише книга за нея и за сръбското богословие. След което – това беше в годините, когато откриваха богословския факултет в Търново [1] и всичко беше новост за нас – дълго спорехме за Владета Йеротич и за това възможно ли е общо сечение между психология, пастирско богословие, есеистика и православна догматика. Аз се опитвах да обясня на Ивайло от Троян, че Владета е професор по културна антропология, че работи като психиатър в белградската клиника “Драгиша Мишович”… а поетът под вежди ме гледаше строго и някак, без да иска, питаше:
Той, професорът, като лекар ли работи в психиатрията или като пациент? Защото от времето на късния Шелинг никой не се опитвал да прави всенаука. А той, мистикът, заедно с всенауката, предлага и всебогословие, и вселитература…
Не си спомням какво отговорих на Ивайло тогава. Не помня дали възразих на думите, че “идеята за православна психотерапия звучи като идея за православна газова бутилка”, но не мога да не си спомня, че в последните двайсет години, всеки Божий ден, когато посрещам познати и непознати хора в църквата, винаги става дума за нещо, което съм прочел или научил около Владета Йеротич… Най-често си говорим за тази тънка червена нишка, която хем свързва, хем разделя плътта от духа. (В един от елинските митове, тя е омотана на кълбо, което Ариадна подарява на Тезей, за да намери изход от лабиринта) Моите енориаши обикновено наричат тази омотáност (или омόтаност) с думата “душа” и почти винаги връзват червено конче около дясната си длан, за да си я представят по-добре. Нерядко, за да покажат как се “късат” нервите им, късат кончето и обясняват, че утре, или към края на месеца (когато дойде време за плащане на сметки) ще се скъса и душата им. И докато пред очите ми, десетки и стотици человечески души се плетяха и разплитаха, забелязвах странната колаборация между врачки, баячки, магове и магьоснички – от една страна – и самия мен, от друга. Та нали голяма част от хората, които идваха в църквата, бяха пратени да им се четат Киприянови молитви, да им се развалят магиите, понеже „зъл човек злина е сторил“.
Сетне обяснявах, че както човек сам себе си може да омагьоса, никой не може. Разбира се, не са малко случаите – и ако се опитам мога да ги изброя всичките – важна част от разомагьосващата процедура беше разумната злоупотреба с прословутата дивдядовска ракия. Особено тази, която вместо с дъбови стърготини, беше отлежавала с дърчинови. Хората пиеха и питаха. Какво значи дърчин? Откъде съм го измислил? Прочел ли съм за него или някой ми го е показал. Аз обяснявах, че в ракията има билка от свещената книга „Песен на песните“, защото там някъде, в края на четвърта глава… голямата любов се описва като мирис на нард, шафран и дърчин [2]… „Ти да видиш“, въздишаше младо и старо… „ракия, с библейски дърчин… на канела мирише“… После – къде на сериозно, къде на шега – обяснявах, че „дърчин“ е българското име на канелата; че това съм го научил от готварските рецепти на Петко Славейков, една от които е „как да спасим неспасяемата ракия“… Така, с любезното съдействие на професор Владета Йеротич, с кого ли не си говорех за мистичното и осезаемо единство на родно и вселенско, на ракия, псалми и канела… И това не защото ме мързи да чета Киприянови молитви (още повече, че те са кратки и добре се плащат).
Давам си сметка колко лежерно звучи подобно богословие. Но може би, както всеки сериозен разговор, и този трябва да звучи малко несериозно. Защото ако „омагьосаните хора“, с които се срещам в църквата, бяха прочели „Божията крепост“ от новата книга на професора „Остават само делата на любовта“, щеше да е безпощадно ясно [3], че ние сме онова омагьосано сечение между борещия се с вятърните мелници Дон Кихот и героя на Кафка, който учтиво и дисциплинирано търси прием в замъка (стр. 159)… Все едно какво следва от това.
Вероятно, ако Ивайло от Троян четеше тези редове, щеше да каже: „Манджа с канела! Гадост!“ Но ако моят приятел знаеше колко поетично професор Йеротич можеше да сравнява излишното боботене в църквата с веселото шумолене на малко дете, разчорлящо брадата на дядо си… точно защото Го обича, ако Иво можеше да чуе колко поетично професорът (всъщност отдавна – академик) цитира Хуан де ла Крус и разказва за „тъмната нощ на душата“, вероятно поетът нямаше да умре от униние… миналата година, на възрастта на Гогол… точно на 30 май, срещу Валпургиевата нощ.
Бележки
1.Ако не ме лъже паметта, годината беше 1991.
2. Алюзията е към Песен на песните 4:14.
3. Алюзия към стиха на Блок: “И стало безпощадно ясно, жизнь прошумела и ушла”.
