Издателство „Омофор“ представя „Атеистичните делюзии. Християнската революция и нейните модерни врагове“ от Дейвид Бентли Харт

Дейвид Бентли Харт (р. 1965 г.) е американски православен философ, богослов и писател. Публикувал е трудове в областта на изкуството, литературата, религията, философията и политиката. Неговият превод на Новия Завет излиза през 2017 г.  Защитава бакалавърска степен по изкуства в университета в Мериленд, магистър е по философия в университета в Кеймбридж, магистър по изкуства и доктор по философия в университета във Вирджиния. Преподавал е в университета във Вирджиния, университета “Св. Тома” в Минесота и колежа в Провидънс.

Сред най-дискутираните му творби в областта на богословието, историята на християнството и критиката на атеизма са: The Beauty of the Infinite: The Aesthetics of Christian Truth. Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans, 2003 (“Красотата на безкрайното: естетика на християнската истина”); The Story of Christianity: An Illustrated History of 2000 Years of the Christian Faith. London: Quercus, 2007 (“Християнството: илюстрована история на 2000 години християнска вяра”); Атеистичните делюзии, 2009; The Experience of God: Being, Consciousness, Bliss. New Haven, CT: Yale University Press, 2013  („Опитът от Бога: битие, съзнание, блаженство“).

През  2011 г. книгата му Атеистичните делюзии е отличена с наградата “Майкъл Рамси” в раздел Теология, а наградата е връчена на Дейвид Б. Харт от архиепископа на Кентърбъри Роуан Уилямс.

„Тази книга в никакъв случай не е безпристрастен исторически труд. Пълната безпристрастност е невъзможна задача дори и за най-трезвия историк, тъй като писането на история по необходимост изисква изложението на причини и следствия, а това само по себе си вече представлява акт на интерпретация, който по своята природа никога не може да бъде напълно лишен от предубеждения. Още повече че аз дори не съм историк и не се и стремя към безпристрастност. В моя текст предубежденията ми са видими и неприкрити, а аргументите ми в известен смисъл са преднамерено крайни (или поне такива биха могли да изглеждат). Намирам за благоразумно да призная това от самото начало – дори и само за да избегна опасността да бъда обвинен в претенция за пълна обективност или неутралност, с които да съм искал да подлъжа читателя, до състоянието на една податлива на внушения доверчивост. Написаното от мен в най-добрия случай представлява „историческо есе“, което в нито един от своите сегменти не е освободено от пристрастия и което принципно е замислено като апология на едно конкретно разбиране относно въздействието на християнството върху развитието на западната цивилизация.
Което не означава, бързам да добавя, че по някакъв начин се отказвам от претенции за обективна истина: да признаеш, че историческите съждения никога не са лишени от пристрастия или от лични убеждения, далеч не означава да възприемеш позицията на някакъв всеобщ релативизъм. Може и да не е възможно да изложиш съвършено неопровержимо доказателство за нечии заключения, но със сигурност е възможно да събереш доказателства, достатъчни за да потвърдят тези заключения отвъд всяко съмнение в тяхната правдоподобност, също както е възможно и да различиш кога една посока на интерпретацията надхвърля или влиза в противоречие с всички доказателства и по този начин се е превърнала единствено в нещо малко повече от израз на нечии пристрастия, интереси или зависимости. Още повече аз мога да отговарям за честността на моята аргументация: не съм разрушил съзнателно нито един от аспектите на историята, която разглеждам, нито съм се стремил да прикривам който и да е от нейните по-обезсърчаващи елементи. Всъщност подобна честност не ми струва много. Тъй като това, което искам да докажа не е, че християнското Евангелие може магически и внезапно да променя цели общества или да извиква от дълбините на всяка душа милосърдието, което изисква, нито че то е в състояние изцяло да отстрани от човешката природа жестокостта и насилието, или по чудесен начин да въздига хората над историческия контекст, то аз и не чувствам никаква необходимост да заобикалям или да извинявам безбройните провали на много християни през вековете да живеят своя живот в милосърдие и мир. Когато защитавам историческото християнство, правя това единствено с цел да изкажа някои възражения срещу определени и широко разпространени клевети против Църквата, за да се противопоставя на несправедливи или безсъдържателни според мен обвинения срещу християнската вяра или история, или за да насоча вниманието към достижения или добродетели, които автори с видимо антихристиянски предубеждения пренебрегват, прикриват или подминават.
Отвъд това амбициите ми са малки: не правя никакви опити да обръщам когото и да било към каквото и да било. И наистина, въпросът за собствената ми лична вяра или неверие няма връзка с и, учудващо, по никакъв начин не допринася за обяснението на моята аргументация. Някои от първите части на тази книга например се отнасят до Римокатолическата църква, но каквото и да казвам в нейна защита, не следва да бъде тълкувано като подкрепа за самата институция (към която сам аз не принадлежа), а само като подкрепа за историческата достоверност. За да бъда честен, като цяло моята привързаност към институционалното християнство рядко е повече от хладка – съществуват безброй много форми на християнска вяра и практика, по отношение на които трудно бих бил насилен да изтръгна и една блага дума от дълбините на сърцето си, и чието отричане от страна на атеисти и на скептици ме поразява като нещо, изцяло похвално. При това в един по-общ смисъл нищо от онова, което се опитвам да докажа по-долу, дори и ако всичко то бъде прието за даденост, не предполага, че християнският възглед за действителността е верен. И все пак, макар и да е така, онова, което искам да докажа, има за цел да бъде провокативно и неговите по-скоро апологетични моменти имат за цел да разчистят пътя за редица по-силни и дори вероятно до известна степен крайни становища.
Тази книга се отнася – на първо място или поне главно – до историята на ранната Църква, до приблизително първите четири или пет столетия, и до разказа за това как християнството се ражда сред културата на Късната античност. Основната ми амбиция е да насоча вниманието към конкретната и радикална природа на новата вяра в този културен контекст: колко огромна е промяната, донесена от християнството в мисълта, чувствителността, културата, морала и духовните представи на езическия Рим; колко голяма е била онази свобода, която то е предложило от фатализма, от космическата безнадеждност и терора на окултните фактори; колко огромно е било достойнството, с което то е удостоило човешката личност; как е успяло да събори дори и най-жестоките аспекти на езическото общество; след това – извършената от него (уви, само частична) демистификация на политическата власт; способността му да твори морално общество там, където такова никога дотогава не е съществувало; и издигането от него на активното милосърдие над всички останали добродетели. Изложен в най-елементарната си и най-видима позитивна форма, моят аргумент е, на първо място, че сред всичките много и велики промени, белязали еволюцията на западната цивилизация – независимо дали внезапни или постепенни, политически или философски, социални или научни, материални или духовни, – е имало само една, триумфът на християнството, която може да бъде наречена „революция“ в собствен смисъл: истински широкообхватна и епохална ревизия на господстващия сред човечеството поглед към действителността: дотолкова всепроникваща по своето влияние и така всестранна по своите последствия, че наистина да създаде нова концепция за света, за историята, за човешката природа, за времето и за моралното добро. Бих добавил, че по мое мнение това е било събитие, неизмеримо по-впечатляващо в своята културна креативност и по-облагородяващо по своята нравствена сила от всяко друго движение на духа, на волята, на въображението, на стремежа или на достиженията в историята на Запада. И аз съм убеден, че предвид радикалното противоречие, в което християнството е било с културата, която бавно и неумолимо то измества, неговата крайна победа е била дотолкова невероятно събитие, че да подложи на изпитание границите на нашето разбиране за историческа каузалност.
Моята аргументация обаче има и своята негативна страна. И тя се състои в онова, което вероятно трябва да определя като мое отхвърляне на Модерността или по-скоро – на идеологията на „модерното“, и особено на мита за „Просвещението“. Тук трябва да обясня, че под „Модерност“ аз, разбира се, нямам предвид нито модерната медицина, нито пътуването по въздуха, изследването на космоса или който и да било от действително приложимите или стойностни аспекти на живота днес. Нямам предвид също модерния философски метод, социалната идеология или политическата мисъл. Имам предвид по-скоро големия наратив на модерната епоха за самата нея: нейния разказ за триумфа на критическия разум над „ирационалната“ вяра, за напредъка на обществения морал към по-голяма справедливост и повече свобода, за „толерантността“ на секуларната държава и за неоспоримото нравствено превъзходство на (според случая) индивидуализма или колективизма. И действително отчасти настоявам, че онова, което мнозина сред нас все още по навик наричат „Век на разума“, в много и знаменателни отношения всъщност представлява само началото на едно помрачаване на авторитета на разума като културна ценност; че модерната епоха до голяма степен се отличава с един триумф на непреклонния и немислещ догматизъм във всяка сфера на човешкото усилие (включително и в науките), както и с изоставяне на разумността в полза на цяла редица утешителни фундаментализми – както религиозни, така и секуларни; че просвещенската идеология на Модерността като такава няма каквито и да било заслуги за напредъка на съвременната наука; че способността на модерната секуларна държава на варварство надвишава всички онези злини, за които християнският свят справедливо може да бъде подведен под отговорност – и тази ѝ способност се дължи не само на изключителните технологии, с които разполага, но и на самата ѝ природа; че сред главните „постижения“ на модерната култура е и масовото отстъпление в посока на суеверието, както и на развитието на особено безмилостни форми на нихилизъм; и че в сравнение с християнската революция, която наследява, Модерността не е нищо повече от вторичен ефект или дори контрареволюция – реакционно бягство обратно назад – към удобното, но разчовечаващо, ментално и морално поробване от стихиите на природата. В действителност това е мястото, където моята история както започва, така и завършва. Основният интерес на страниците, които следват, е насочен към ранните столетия на Църквата, ала аз подхождам към тях до голяма степен от перспективата на настоящето и се завръщам от тях единствено за да разгледам действителната природа на постхристиянската култура. Може би е излишно да го казвам, но прогнозата ми не е особено радостна.
Резюмето е винаги нещо рисковано. Наясно съм, че – сведена до своите най-оголени елементи – аргументацията, която аз предлагам, се нуждае от определено прецизиране. Длъжен съм да оставя на читателя сам да отсъди дали в излагането на детайлите, които следват, реално постигам някаква висока степен на проницателност. Онова обаче, което вдъхновява този проект, е могъщото усещане за огромната дистанция от историческа забрава и културно отчуждение, които ни делят от ранните столетия на християнската епоха, и за това колко често познанието ни за християнството днес може да ни направи нечувствителни за новостта и свръхестествеността на Евангелието – такова, каквото то е било проповядвано в началото или дори по начина, по който е било възприемано от последващите поколения християни от Древността и от Средновековието. И това е повече от просто злополучие. Нашият обичаен усет за непрекъснатостта на историята – макар и да може да се нагажда към определени пропуквания и катаклизми – все пак не ни позволява да проумеем цялата необятност на онова, което бих искал да нарека „разрив на западната традиция с християнството“. Само че това е нещо, което ние сме длъжни да проумеем, ако искаме да разберем както подобава няколко неща: първо, кои сме били и в какво сме се превърнали, второ – щастливата случайност и болезнената крехкост на много от моралните „истини“, върху които се крепи усетът ни за човечност, и трето – с какви защитни механизми разполагаме против възможния културен отказ от тези истини. И накрая, като знаем колко голяма е била дълбочината на този разрив с християнството в моделирането на реалността, която всички ние обитаваме, да си дадем сметка, че задължението ни към нашето собствено минало не е нищо по-малко от това да се опитаме да схванем неговата истинска природа.
* * *
Нарекох тази книга „есе“ и това нейно описание не трябва да се забравя в процеса на четенето ѝ. Онова, което следва тук, наистина не е история, ако под история разбираме изчерпателна до всяка минута и последователна хроника на социални, политически или икономически събития. До голяма степен това е така просто защото изпитвам недостиг на много от специалните умения, изисквани от истински задълбочените историци, и тъй като имам ясно съзнание доколко моите усилия в тази посока биха пострадали от едно сравнение с тяхната работа. Написаното от мен представлява разширен размисъл върху определени факти от историята и нищо повече от това. Подредбата му е много повече тематична, отколкото хронологична, и няма претенцията да се спира на голяма част от острите дебати в съвременния исторически прочит, които имат отношение към ранната Църква (освен там, където това е необходимо). Така че разказът ми ще се движи с онова темпо, което моята аргументация налага. Тъй като това е есе, отначало предпочитах да работя изобщо без научен апарат, така че то да бъде колкото може по-стегнато и плавно за четене. Разбрах обаче, че няма да мога да мина съвсем без бележките под линия и затова се задоволих с това да ги направя толкова малко и толкова изчистени от всичко излишно, колкото здравият разум и моята съвест ми позволяваха. Подредбата на аргументацията ми е проста и обхваща четири „действия“: в Част първа тръгвам от съвременното състояние на популярната антирелигиозна и антихристиянска полемика, като се опитвам да идентифицирам някои от общите положения, които я изграждат; в Част втора разглеждам, донякъде непоследователно, онзи възглед върху християнското минало, който идеологията на Модерността вече ни е приучила да възприемаме; в Част трета, която е и сърцето на книгата, се опитвам да осветля (както казах, тематично) онова, което се случва през първите столетия от историята на Църквата наред с постепенното обръщане на Римската империя към новата вяра; и накрая, в Част четвърта се връщам обратно към настоящето, за да разгледам следствията от упадъка на християнското светоусещане.
И накрая, трябва да отбележа, че това, което се опитах да представя в тази книга, е до голяма степен едно лично виждане за християнската история и аз признавам, че то е може би донякъде ексцентрично в някои от своите акценти, по своята форма, а понякога дори и по своя тон. Което обаче не означава, че е просто сбор от субективни впечатления. Имам силното желание да нанеса колкото е възможно повече удари в целта – удари, насочени срещу онова, което намирам за фалшива история, както и срещу нечестните и некомпетентни историци, а това на свой ред изисква известно количество веществени доказателства. Според мен читателят ще се съгласи, че за да съобщим едно или друго лично виждане, е необходимо да направим нещо повече от това да докажем или пък да опровергаем определени твърдения, свързани с фактите: необходимо е другите да бъдат поканени да видят онова, което виждаме ние, и да се опитаме да ги привлечем в света, който нашето проникновение описва. Вярвам, че в един определен момент от историята със западното човечество се е случило нещо, което го е променило на възможно най-дълбоките равнища на съзнанието и в най-високите равнища на културата. И това нещо е било толкова необичайно и бляскаво по своята безмерност, че почти не може да бъде обяснено как паметта за него е била изгубена до такава степен, че да бъде сведена до няколко стари навика на мисълта и на желанието, чийто произход вече не познаваме, или да бъде изцяло изместена от няколко настоящи навика на мисълта и на желанието, които ни водят до пълна забрава за онова, което сме изоставили. Вероятно обаче булото, което времето разстила между нас и далечното минало, в известен смисъл ни защитава от бремето на твърде многото памет. Твърде често пълното потапяне в сенките на изгубени епохи ни докарва до немощ, а способността ни да забравяме е (както отбелязва Фридрих Ницше) до голяма степен част от способността ни да живеем в настоящето. Иначе казано, всяка природна сила може да се обърне във вродена слабост: да живееш изцяло в настоящето, без нищо от онази мъдрост, която широката перспектива над миналото предоставя, означава да живееш слабоумно, в едно безвкусно забавление и с неблагодарност. Постепенно способността ни да забравяме може да ни накара всичко да ни се струва незабележително и предсказуемо: дори нещата, които понастоящем са за нас изцяло необикновени и невъзможни. Най-съществената функция на историческата рефлексия е в това да пробужда от самодоволната забрава и да ни връща обратно към познанието за нещата, които никога не трябва да бъдат изгубвани за паметта. Най-съществената пък функция на християнската история е не само да ни припомня как сме станали модерни хора или как е била формирана западната цивилизация, а също и да ни припомня нещо неизмеримо чудно и неизразимо красиво, знанието за което все още може да ни спохожда, изумява, измъчва и преобразява.“

Дейвид Бентли Харт