Йеротей Влахос и духовните ориентири за съвременното общество

Докато четях книгата на митрополит Влахос, няколко пъти се замислях съществува ли жанров код, чрез който по-задълбочено бих проникнал в нея. И няколко пъти ми мина през ума, че необяснимо защо текстът напомня за фабулния строй на елеосвещението. Първо защото и двете последования се нуждаят от съборност, трябват им поне седем човека, за да бъдат възможни; ако няма седем – пет, ако няма пет – трима, в краен случай, може и двама; нещо подобно на броенето на праведниците в Содом – защото един единствен Лот не е основание за съществуване на град, нито за четене и писане на книга. Та нали и тя, подобно на тайнството, е съ-битие. Защото битието придобива цялост и реалност, става част от порядъка на нашия космос, когато е споделимо, само и единствено, когато пред него има “съ” – с някой друг и заради някой друг.

Затова, бидейки пунктуални в аналогията си, е редно да признаем очевидното и самопонятното – че елеосвещението не е нито есе, нито трактат, нито доклад, нито роман. И търсенето на какъвто и да бил жанров подстъп към неговата реалност би ни пратило за зелен хайвер. Но от друга страна, на никой въпрос не бива да се отговаря съвършено апофатически. Та какво друго е апофатическият отговор, ако не прекратяване на разговора? Ето защо, застинали в полето на възможните и невъзможните интерпретации, бихме могли да приемем, че телеологията и на тайнството, и на книгата предполага из-целение. Погледнати през призмата на Аристотеловата оптика, и двете реалности приемат за своя ентелехия именно изцелението. И понеже Йеротей Влахос е авторът на “Православната психотерапия”, вероятно заедно с нас също би отстоявал, че изцелението е алтернативата на онова, което ни отдалечава от целта.

Гръцката дума за това отдалечаване е “амартия” и на български би трябвало да означава “грях”. И ако смисълът на тайнството елеосвещение е да носи здраве чрез и заради дистанциране от греховете, то вероятно същото е основанието за последната книга на Влахос. По тази причина никоя медицинска рецепта не бива да се приема като художествена, академична или публицистична реалност. Та нали тогава функцията ù да води към терапия, ще се загуби; така е и с рецептите на епископ Влахос. Те придобиват своята естетска рецепция единствено в контекста на пастирската грижа за душата. Отвъд този контекст аналитичният читател ще бъде смутен от множество “несъответствия”. Първо: защо заглавието говори за “съвременно общество”, а най-късните фрагменти от книгата са писани преди повече от четвърт век; второ: дали въобще книгата е книга? Нали още от първата страница става ясно, че томчето от 270 страници е всъщност колекция от статии, интервюта и доклади, излизали в различно време и по различни поводи. Да се каже, че всичко това има единен повествователен център, ще е толкова вярно, колкото ако се каже, че молитвата от требника на 176 страница е повествователният център на тайнството елеосвещение (което при друг порядък на мисълта може да се приеме за несъмнен факт). Но доколкото творческата лаборатория на автора е фабрика за подобен род несъответствия, то знакови за една разумна интрепретация са думите на Влахос, с които завършва първия фрагмент («Отбиване на нацията от майчиното мляко», стр.19):

«Накрая, предпочитаме да рисуваме като малки деца, както правел Пикасо в апогея на своето изкуство, отколкото да рисуваме старчески лица върху младежки тела».

Следващият пасаж започва с анализ на демографския проблем, където, редувайки констатации с хипотези и пожелания, текстът осцилира между тезисната категоричност на факти от типа “най-голямата страст на съвременния човек е егоизма” и “причината за демографския проблем е липса на вяра в Бога” (стр.26, 27). Естествено, тук не е важно, че в един полемичен дискурс биха могли да бъдат намерении и анти-факти, които да свидетелстват точно за обратното. Защото не е трудно да се отстоява, че съвременният човек е също толкова егоистичен, колкото човека пред 500 или 2500 години. Друг анти-факт би подсказал, че в Индия, Китай и Малайзия, където Православието е под въпрос, хората нямат проблем с демографските си дефицити. Разбира се, този аргумент не е трудно да се изтълкува като проява на дребнава заядливост. Но тъй както майчината ласка или добрата бащина дума са отвъд епистемологичните норми за наука и художественост, така и тази книга на Влахос ясно и дефинитивно изисква да се признае, че нейните граници са отвъд епистемологическите граници на частните науки… Да се смесват реалности от несъвместими битийни редове би било – меко казано – безвкусно. Защото колкото и ласката да прилича на масаж, хиляди пъти по толкова, те са различни. Ето защо авторът на «Ориентирите» почти навсякъде настоява, че говори като пастир (това означава и фамилията му). А доколкото личното име препраща към втория атински епископ, любимия ученик на св. Дионисий Ареопагит, то видно е, че неговото съвремие е обърнато не само към края на миналия век, но и към началото на бъдещия.

Защото истинският пастир е съвременник на Вечността.

Близки теми: