Лудовикос, или за трудността да проповядваш

Няма да скрия, че винаги съм намирал проповедта за трудно, почти невъзможно предизвикателство. Защото не проумявам как е възможно след словата на св. Григорий Богослов да се каже нещо, което да е по-умно, по-красиво или по-истинско? А да се повтаря онова, което от хилядолетие и половина е казвано стотици хиляди пъти, по безброй поводи, ми се струва някак дотегливо. Може би това е причината, поради която съм алергичен към съвременното богословие. Та нали трябва да си несъмнен глупак, за да твърдиш и настояваш, че има какво да кажеш за Бога.

А от друга страна – св. Григорий Богослов е живеел в друго време – в неговото. И е имал приятели като св. Василий Велики и св. Амфилохий Иконийски, с които да седне на една маса, да изпие чаша вино, да си поговори. И кой знае – не е невъзможно – в резултат на всичко това да са се родили Петте слова за богословието. После – останалите 40 беседи, и писмата, и стиховете…

Затова, обича или не обича проповедите – мислех си аз – човек има нужда от общуване с умни хора и още по-умни от хората книги; или – защо не – от общуване с умни книги и още по-умни от тях хора; от тази ничия земя между Божието и човешкото, от приятели, който да го възвърнат към “големите” професори, с чиито лекции е отраснал, но и към духовниците, които можеха да говорят дълго и наставляващо, без никога да станат досадни. Защото ако не мога да пия вино с църковни писатели като св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник или св. Йоан Дамаскин, то не бива да вярвам, че времето ни е лишено от човешки същества като моите учители – професор Каприев и дядо Севастиян. Не бива и през ум да ми мине, че няма реалност, сравнима с лекциите на първия и беседите на втория. Трябва – каквото и да значи това – и сега да има такива, които говорещи езика на отците, да ми припомнят, че за глагола “прощавам” има дума σιγχωρώ, и че това означава да направиш място на другия, поне за малко да спреш да говориш… Защото думите са винаги неизказани, те никога не се изричат докрай и човек никога не може да проумее.

От там, казват апостол Павел и  професор Лудовикос – започвало богословието. От умението да слушаш. Понеже и децата знаят, че в какъвто и синхрон да свирят две музики, в даден момент ще се получи дисонанс. А ако няма дисонанс, ще е още по-страшно. Тогава единият ще е стъпкал другия. (Протопр. Николаос Лудовикос, Беседи, т. І, стр. 23). Затова ми стана интересно да сравнявам старото с новото; да търся мостовете, свързващи онова, което вече знам с онова, което още не знам. Така научих, че мъдростта е като росата. Идва, уж от никъде, съвършено незабележимо, никого не наранява и нищо не иска в замяна (том І, стр. 21).

В този ред на мисли, Лудовикос е важен и интересен, защото подобно на отците, живели преди хилядолетие и половина, той също е църковен писател. Нещо повече, освен църковен писател, той е и презвитер на Христовата църква, отраснал – подобно на древните – не само с книги, но и с хора. Затова, четейки беседите му, с радост откриваме живите гласове на старците – Паисий и Порфирий, Ефрем и Епифаний Теодоропулос. С тях той е беседвал за богословието на нетварните енергии, с тях е благодарял за чудесата. И когато говори за драмата на съвременния човек, който иска, но и не иска да бъде верен, думите на Лудовикос звучат някак естествено. Те са истински. Без да са банални.

Разбира се, не е трудно да се възрази, че има хиляди текстове, от които тези думи биха могли да дойдат, но по-важното, е че колкото духовникът е по-начетен, толкова по-нелитературно говори. Вероятно така е било и в първи, и в четвърти, и в четиринайсети век… но как и откъде да го научиш, ако не са беседите на патер Лудовикос… Четеш ги и си казваш: “Това можех и аз да го напиша. Толкова просто е всичко”. След което се сещаш, че думата, с която казваме “прощавай” точно това и означава – възвръщане към една изначална простота. Същата, която предшества не само книгите, но и цялото творение.

 

 

Близки теми: