На български излезе книгата на отец Джон Брек „С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра“

От печат излезе новата книга „С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра“ на отец Джон Брек (изд. „Омофор“). Това е втората книга, която излиза на български език, от автора, познат на българските читатели с книгата си „Свещеният дар на живота“.

Отец Джон Брек (р. 1939 г.) е богослов, свещеник на Православната църква в Америка. Преподавател по библейска екзегеза и патристика в Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж и в Православната богословска семинария “Св. Владимир” в Крестуд, щата Ню Йорк. Богословското си образование получава в университетите в Йейл (1965) и Хайделберг (1972). Научните му трудове са в областта на Новия Завет, етиката и биоетиката.

Самият автор пише по повод книгата: „Моята цел е да подложа на разискване най-важните морални, библейски и общи богословски „въпроси“ по начин, съответстващ на живота на съвременните християни, без обаче да се отклонявам от Свещеното Предание на Православната църква.

Най-удивителният компонент на християнската вяра е заложеното в нея убеждение – основано както на откровението, така и на личния опит, – че Бог е с нас и като Господ Вседържител, и като милосърден Отец. Бог – в образа на Своя безначален Син – „стана плът“ (Йоан 1:14), прие нашата паднала природа и чрез това я обнови в първоначалната ѝ чистота, непорочност и пълнота.

Именно това убеждение вътре в Църквата ни позволява да поставяме въпроси и да стигаме до определени заключения относно най-значимите проблеми, пред които се изправяме, в това число етическите проблеми за живота и смъртта и тълкуването на откровението, което Сам Бог ни е дал за Себе Си в Свещеното Писание.“

Сборникът от статии е разделен на три части. Първата разглежда актуални етически въпроси от съвременната действителност (използването на човешки ембриони за целите на клонирането; проблеми, засягащи смъртта и методите за нейното предизвикване: самоубийство, евтаназия). Втората част е фокусирана върху празничната прослава на евангелската истина и богослужението, включваща практически напътствия за подпомагане прочита на Свещеното Писание по начин, съответстващ на подхода и виждането на отците на Православната църква. Няколко от следващите глави дават примери за мястото и значението на Писанието в църковните празници в хода на богослужебната година. Третата част се занимава със съвременни богословски въпроси от областта на учението на Църквата и пастирското богословие.

Преводач от английски е Анжела Петрова, а редактор на книгата е доц. д-р Димитър Попмаринов от Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

Сборникът „С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра“ можете да откриете със специална отстъпка до 28 май (неделя) на щанда на издателство „Омофор“ на Пролетния базар на книгата в НДК (ет. 3, щанд 341), а от следващата седмица – и в най-добрите книжарници.

Представяме ви откъс от новата книга…

Мисълта за смъртта

Изписани върху монитора на моя компютър – така, че да не се губят от погледа ми, – са словата на един цитат, на който преди няколко месеца случайно попаднах. Като негов автор е посочен св. Филотей Синайски (един от изброените автори в гръцкото издание на „Добротолюбие“) и той гласи така: „Бичувай душата си с мисълта за смъртта и чрез помнене на Иисус Христос събирай разпокъсания си ум“. Изписах го там най-вече с цел да си напомням, че трябва да се боря срещу все по-разпокъсания си ум. Понятието „ум“ води началото си от гръцкото nous – най-висшата от всички духовни способности, чрез която светците са могли да получават пряко познание за Бога. В собствената ми, по-прозаична представа то се отнася просто до моя умствен безпорядък, предизвикан най-вече от податливостта ми към онова, което отците определят като „пὸмисли“: внушаеми образи, нерядко с демонски произход, които ни отдалечават от Бога и съсредоточават вниманието и енергията ни върху идоли, божества, създадени от нас самите.

Що се отнася до бичуването на душата ми с мисълта за смъртта, първоначално това ми звучеше като някакъв абстрактен духовен съвет, на който не е нужно да отдавам твърде сериозно внимание. Едва след като дни наред препрочитах тези слова, аз започнах да осъзнавам колко дълбока е връзката между двете наставления: да бичуваш душата си/да събираш ума си.

Без второто напътствие първото лесно може да доведе до отчаяние. Твърде много хора всъщност бичуват душата си с мисълта за смъртта. Те се изпълват с тежестта на остър страх от мисълта, че животът им ще свърши и ще умрат, ще бъдат погребани в земята. Те се боят от смъртта поради неизвестното. Какво се крие зад оня праг там, в отвъдния свят? Рай? Преизподня? Празнота? Ужасът от смъртта, подбуждащ към подобни въпроси, би могъл по силата на нелепа и трагична ирония да тласне човек към пропастта и да го
доведе до самоубийство.

От друга страна, второто напътствие – „да помним Иисус Христос“ – е трудно за възприемане: почти невъзможно е да се придържаме към тази практика, ако в основата ѝ не стои мисълта за смъртта. Това явно е всеобща вътрешна нагласа, споделяна от всички велики духовни старци на Църквата. С какво се обяснява тази неразривна връзка между смъртта и вярата? Отдаващите се на монашески живот се придържат оби-
чайно към благочестивата традиционна практика, за която споменахме в една от предните глави на тази книга – практика, която бихме могли всъщност да приемем всички ние.

Когато в утринните часове монахът се събуди за ранното сутрешно богослужение, той полага върху себе си знака на кръста и си напомня поучително, че трябва „да помни смъртта“. Две са причините за това. Първо, така утвърждава желанието си да живее, за да умре, също както Синът Божи е приел да се роди в плът, за да умре за спасението на света. Монахът е мъченик: личност, поставила си като житейска цел да принесе себе си на света като жив свидетел, а също и на Бога – като жива жертва.

Второ, монахът в най-реален смисъл вече е постигнал прехода от смъртта към живота. В Евангелието от Йоан (5:24) Иисус Христос прави поразителното твърдение, че онзи, който изпълнява словото Му за любовта, той на съд не дохожда, а още по време на земното си съществуване е минал от смърт към живот. „Евангелието“, или благовестието на християнската вяра, огласява, че чрез смъртта и Възкресението на Христа е победена човешката смърт; нейната сила е коренно и окончателно поразена.

Нашата физическа смърт остава като предстояща за нас участ, неизбежна и неотвратима. Но тя вече е лишена от своята крайна сила. За живеещите „в Христа“ истинската смърт настъпва при кръщението, когато биваме потапяни в кръщелните води, а след това се издигаме от тях в mimēsis, или пресътворяване чрез смъртта и Възкресението на Самия Христос. Кръщението води до „ново раждане“ просто защото то най-напред означава смъртта на „стария Адам“, на нашия предишен „Аз“.

Според описаното от свети ап. Павел (Рим. 6), също и от св. евангелист Йоан, вечният живот започва още тук и сега. Ние умираме с Христа, за да можем да живеем вечно с Него. В кръщението – по-сигурно отколкото при каквато и да било физическа кончина – ние действително умираме. Чрез Тайната на Неговата смърт бива отхвърлена самата смърт и ние получаваме дара на Живота.

От такава гледна точка да „бичуваш“ душата си с мисълта за смъртта е не толкова вид наказание, колкото дело на прослава. За разлика от масовото възприемане, „да помниш смъртта“ не е някакво мрачно фиксиране на мисълта върху ужасяващата неизбежност. Това е покана да разтворим душа и ум към постоянно помнене на пасхалната победа. Това означава да приемем смъртта по начин, неразбираем за мнозина: с мир и радост.

И така, докато очаквам появата на онези забавни „иконки“ в долния край на монитора или анонимния сигнал, който ме уведомява, че съм получил нещо в пощата, аз гледам това наставление-покана на св. Филотей. И по някакъв начин, почти чудотворен, мисълта за смъртта в съчетание с помненето на Иисус Христос внася поне малко ред в собствения ми разпокъсан ум.

Поръчка на книгата онлайн с отстъпка >>>